„Ликувай, Британия! Ти можеш да се гордееш с този, комуто всички театри на Европа отдават почест. Той принадлежи не само на своя век, но на всички времена!”
Така пише преди повече от 4 столетия Бен Джонсън – приятел, съратник, поет и драматург – съвременник на Шекспир.
Бележит поет и драматург, живял през XVI-XVII век, Уилям Шекспир е смятан за „национален поет на Англия” и баща на модерния театър. За него се говори като за „Ейвънския бард”, а английският Ренесанс се асоциира с „Шекспиров период”.
Под неговото перо излизат 38 пиеси, 154 сонети и 2 поеми, които са преведени на почти всички живи писмени езици в света. Пиесите му се изпълняват и до днес на сцените на всички големи театри и са филмирани в стотици варианти.

В деня на светията Сейнт Джордж (Свети Георги – легендарният официален покровител на английската нация) – 23 април 1564 година, в Стратфорд на Ейвън се ражда Уилям, син на Джон Шекспир и Мери Ардън. Предполага се, че е учил в граматическото училище в града. Младежът се жени едва 18-годишен. В Лондон (1585-1592) започва успешна кариера като актьор, писател и съсобственик на театрална трупа, наречена „Мъжете на лорд Чембърлейн”.
Между 1593-та и 1599-а Уилям Шекспир пише своите сонети, публикувани за пръв път през 1609 година. Заедно с тях и с поемите си „Венера и Адонис”, „Двамата веронци”, „Лукреция”  печели неувяхваща поетична слава.
През 1599 година в Лондон с театралната трупа Уилям Шекспир прави нов театър, „Глобусът”. В него е и актьор, и драматург и успява да снабди репертоара с около 40 трагедии, исторически драми и комедии, които се играят пред крал Джеймс I, аристокрацията и народа. На 48 години се оттегля от театъра, връщайки се завинаги в Стратфорд.

Сред най-популярните трагедии на Шекспир са „Ромео и Жулиета“, „Макбет“, „Крал Лир“, „Хамлет“, „Отело“, „Юлий Цезар“, „Антоний и Клеопатра”, „Троил и Кресида”. Огромен е и  комедийният му талант, разгърнал се в пиесите: „Напразните усилия на любовта”, „Както ви харесва“, „Сън в лятна нощ“, „Мяра за мяра“, „Дванайсета нощ“, „Укротяване на опърничавата“, „Комедия от грешки“, „Много шум за нищо“, „Венецианският търговец”, „Веселите уиндзорки”, „Буря”... Забележителни са и историческите му драми и трагикомедии „Ричард III“, „Зимна приказка“…

Ирина Тасева като Жулиета и Апостол Карамитев като Ромео в сцена от пиесата „Ромео и Жулиета”, постановка на Стефан Сърчаджиев в Народния театър, запис 1954 година, Златен фонд на БНР:

Само на български език творбите му излизат в над двеста издания, в около един милион екземпляра. Шекспир е превеждан у нас от Пенчо Славейков и Пейо Яворов, Константин Величков и Кирил Христов, Димчо Дебелянов и Гео Милев, Георги Бакалов, Людмил Стоянов, Валери Петров…

Валери Петров говори за превода и творчеството на Шекспир, запис 1994 година, Златен фонд на БНР:

На сцените у нас, в постоянния Шекспиров репертоар, са блестели неговите страстни образи в изпълнение на Кръстьо Сарафов, Марта Попова, Иван Димов, Константин Кисимов, Владимир Трандафилов, Наум Шопов, Стефан Данаилов…, та до днес. Синтезът на творчеството му са героите: Хамлет – Философията, Фалстаф – Комедията, лейди Макбет – Трагедията, принц Хенри – Историята…

Два монолога в изпълнение на Стефан Данаилов като Хамлет в постановката на Асен Шопов в Народния театър, запис 1988 година, Златен фонд на БНР:

„„Humanitas” – човечността, човешкото начало в натурата на човека, вулканичното прозрение на Шекспир в характерите, чувствата, мислите, поривите, мотивите на хората, неукротимото му новаторство, свободолюбието, висшата му етика го правят днес най-остър наш съвременник. Гьоте, Байрон, Юго, Стендал, Балзак, Пушкин, Тургенев, Блок, Горки, Пастернак са ценели възпетите от него общочовешки ценности, близък ни е призивът му светът да не бъде разделен на Капулети и Монтеки…”, казва журналистът Георги Тодорчев.
За непреходната актуалост на Уилям Шекспир Висарион Белински пише: „Шекспир е най-велик творчески гений, предимно поет – това е несъмнено, но зле го разбират онези, които зад поезията му не виждат богатото съдържание, непресъхващия извор на уроци и факти за психолога, философа, историка, държавника…”
И колко справедливо предвижда Шекспир в един от своите безсмъртни сонети за своята мисловна реч: „Плесенясалият мрамор над гробниците царски ще изчезне по-рано от тези тежки думи…”

Всъщност никой писател не е имал такава слава, но и никой не е предизвиквал толкова много спорове сред литературоведите. Тези полемики ту затихват, ту се разгорещяват наново и се водят вече от над 300 години: защото версията, че пиесите на Уилям Шекспир са писани не от него самия, а от някой друг, се появява още през XVII век.
Дали авторът на „Ромео и Жулиета” и „Сън в лятна нощ” е син на търговеца Джон Шекспир, дали той е, който в 1582 година се жени за Ан Хатауей, от която има три деца? Дали актьорът и авторът са едно и също лице?
Ученият Франсис Мерес изброява пиесите „Макбет”, „Сън в лятна нощ”, „Венецианският търговец” като творби на актьора-автор, когото сравнява с Плавт и Сенека.

Откъс от „Венецианският търговец” с участието на актьорите Стоян Алексиев (Басанио) и Йосиф Сърчаджиев (Антонио), запис 1993 година, Златен фонд на БНР:

Когато Уилям Шекспир умира на 23 април 1616 година, с неговото име се появяват 17 пиеси. Двама от неговите приятели издават първия пълен сборник на съчиненията му в 1623 година (т. нар. „Първи лист”). Това издание е придружено с много похвали от Бен Джонсън. Той пише: „Не трябва да отдават всичко на природата; твоето изкуство, скъпи Шекспир, предизвиква моите похвали; защото ако природата е предмет на поета, изкуството е, което я оформя.” Изглежда, че за Джонсън няма никаква Шекспирова мистерия.
Тезата, че Шекспир не е автор на пиесите, излезли под негово име, се подхваща с особена сила през XIX век. Той ще е бил някой граф, защото познанията, които излага в творбите си, не могат да бъдат познания на актьора Шекспир. Сред предполагаемите автори се споменават имената на лорд Ретлънд, граф Пембрук, граф Дарби…
Други пък смятат, че театърът на Шекспир е дело на философа Френсис Бейкън, английски канцлер и прочут учен, защото той познавал така добре царуването на Елизабета английска. Наред с Бейкън авторството на Шекспировите творби се приписва и на талантливия, но рано починал драматург Кристофър Марлоу.
Макар днес повече от шекспироведите да смятат подобни предположения за абсурдни, привърженици на „авторството” на Бейкън или Марлоу се появяват и в наши дни. Интересни са изследванията на шотландския литературовед Ендрю Мортън, които доказват, че нито Бейкън, нито Марлоу не биха могли да напишат Шекспировите пиеси.
„Методът на Мортън” се основава на това, че както смята изследователят, всеки писател е удивително постоянен в някои систематически използвани от него словосъчетания. Тези любими на автора словосъчетания могат да се намерят във всяко негово произведение, дори и тогава, когато с течение на времето настъпва видимо изменение в стила. И което е особено важно, тези устойчиви словосъчетания (Мортън ги нарича „чифтове думи”) са изключително индивидуални. По тях винаги може да бъде отличен един автор от друг.
„Двама учени от университета в Астън са изследвали две от най-оспорваните произведения на Шекспир – „Хенри IV” (втора и трета част) и „Ричард III”. Заедно с тях в паметта на компютъра заложили и други произведения от същото време, от които творецът би могъл да се възползва евентуално. Между тях имало и произведения на Кристофър Марлоу. Електронната памет поставила на анализ стила на двамата автори и отделила произведенията на Шекспир от тези на Марлоу. Учените определят, че сигурността за достоверност в случая е равна на 90 процента”, пише Румен Ковачев през 1996 година.

Уилям Шекспир – името му отдавна се рее из елисейските полета на класиката, но делото му е тук, сред нас, спечелило възможността да общува с нови и нови поколения, да се приспособява към техния език и нрави. Заради таланта да улавя и пресъздава  по уникален начин най-деликатните аспекти на човешките взаимоотношения, той е универсален гений, изумяващ с пълнотата и многообразието на творческите превъплъщения. И е велик в цялостната си творческа съвкупност.
А датата, белязала кръговрата на живота му, 23 април е обявена през 1995 година от ЮНЕСКО за Международен ден на книгата и авторското право.