„Нощ“ – авторско изпълнение на стихотворението, презапис от грамофонна плоча:

Наричат го „последния гениален поет“, „Хамлет на ХХ век“, „руския Фауст“… Удивително е, че започва да пише стихове чак на 18 години – възраст, на която някои поети вече са ставали известни. Истинското му призвание е поезията. След време ще дойдат страшните, трагичните десетилетия на сталинските репресии, над него непрекъснато ще виси примката, но той нито с думи, нито с дела ще опетни своето високо призвание. Гласува против смъртното наказание, когато през 1937 г. обхванати от истерия за изтребление, тълпи искат смърт на всички съдени в режисираните от Сталин зловещи процеси. „Не е в традицията на руския интелигент да одобрява смъртното наказание“ – заявява той на своите колеги от сломения писателски съюз. Всевластният тиранин се побоява да му посегне – голяма е международната му известност, през 1935 г. Ромен Ролан отказва да открие свикания в Париж Международен конгрес на писателите в защита на мира, докато не дойде Пастернак.

Борис Пастернак (10 февруари 1890 – 30 май 1960) е роден в Москва, дете е на два века като своя кумир Пушкин. Негов баща е известният художник Леонид Пастернак, евреин, приел православието, майка му е талантливата пианистка Розалия Кауфман. Могъл е да стане художник като баща си или музикант като майка си – за последното дори е имал благословията на композитора Александър Скрябин. Философът Валентин Асмус отбелязва, че „нищо не е толкова чуждо на Пастернак, колкото съвършенството наполовина”. И както казва самият Борис: „Повече от всичко обичах музиката, но нямах абсолютния слух…”. Би могъл да избере и пътя на философията. Но от всички музи, които са го вдъхновявали през младостта му, избира поезията.  През 1908 г. постъпва в юридическия факултет на Московския университет, а година по-късно по съвет на Скрябин се прехвърля във философския отдел на историко-филологическия факултет. През 1912 г. заминава за Германия, където следва философия в Марбургския университет. По същото време пътува до Швейцария и Италия. След завръщането си в Москва се отдава изцяло на литературата и изкуството.
Първата му стихосбирка „Близнак сред облаците“ се появява през 1913 г. само в 200 екземпляра, а втората „Над бариерите“  излиза две години по-късно. Заради асоциативната образност и необикновените метафори Пастернак е обвинен в „неруска лексика“. Неговото поетическо слово не е за произнасяне от подиумите, то изисква вглъбеност – такъв тип поезия не добива бързо широка популярност. „Да си прочут е некрасиво. Не то ни дава висота“ – ще напише Пастернак през 1956 г. Едва третата му поетична книга „Моята сестра – животът“ („Сестра моя – жизнь“) го прави популярен. Излиза през 1922 г., но много преди това стиховете му в ръкопис вървят от ръка на ръка в поетичните среди, младите автори ги рецитират наизуст и се опитват да им подражават. Марина Цветаева пише за него: „Пастернак е голям поет. Сега той е най-големият между всички…“

В запис от 1982 г. Андрей Вознесенки го нарича  „най-великият съветски поет”, с когото го свързва 14-годишно приятелство:

През 30-те години на ХХ век излизат нови негови стихосбирки, поеми, повести. В литературните среди повечето го наричат майстор на „художественото слово“, но други като кремълския бард Демян Бедни го заклеймяват като „глупак интелигент“. Някъде по това време престават да печатат творбите на Пастернак. Към края на 30-те години той се насочва към прозата и преводите, които през 40-те се превръщат в основен източник на доходите му. Тогава създава класически преводи на много от трагедиите на Уилям Шекспир (включително „Хамлет”), „Фауст” на Гьоте и „Мария Стюарт” на Стефан Цвайг. Пастернак разбира, че с преводите спасява близките си от безпаричие, а себе си – от упреците  за „изолация от живота“, но в края на дните си горчиво заявява:  „половината си живот – най-ползотворното ми време отдадох на преводи “.

Създава романа „Доктор Живаго“  за десет години, от 1945-а до 1955-а. Бидейки, според самия писател, върхът на работата му като прозаик, произведението е широко платно от живота на руската интелигенция на фона на драматичния период от началото на века до Великата отечествена война. Пропито е с висока поезия, придружено със стихове на главния герой – Юрий Андреевич Живаго. По време на писането Пастернак многократно променя името му. То можело да бъде „Момчета и момичета“, „Свещта горя“, „Опитът на руския Фауст“, „Няма смърт“.
Романът, който засяга най-съкровените въпроси на човешкото съществуване – тайните на живота и смъртта, въпросите на историята, християнството – е приет отрицателно рязко от властите и официалната съветска литература, отхвърлен за публикуване поради нееднозначната позиция на автора по отношение на Октомврийската революция и последвалите промени в живота на страната. Така например писателят Емануил Казакевич, след като прочита романа, казва: „Ако съдим по романа, се оказва, че Октомврийската революция е недоразумение и по-добре би било да не сме я правили“.  Константин Симонов, главен редактор на „Нов свят”, отговоря с отказ: „Не трябва да се дава трибуна на Пастернак!“ В народните спомени преследването на романа е наречено: „Не съм го чел, но го осъждам!“

Книгата е публикувана за първи път в Италия през 1957 г. от издателство Фелтринели.  Литературният агент Серджо Д’Анджело става „кръстник“ на романа и  дава идея на миланския издател Фелтринели да го издаде. Предавайки ръкописа, Пастернак казва на Д’Aнджело: „Вие ме поканихте да се изправя пред собствената си екзекуция“. След известно време „Доктор  Живаго“ е публикувана в Холандия и Великобритания чрез посредничеството на философа и дипломат сър Исай Бърлин.

През годините от 1946 до 1950 г., както и през 1957 г., Пастернак е номиниран за Нобелова награда за литература. През 1958 г. кандидатурата му е предложена от миналогодишния лауреат Албер Камю, а на 23 октомври става вторият писател от Русия (след Иван Бунин), удостоен с тази награда. Още в деня на връчването на наградата (23 октомври 1958 г.), президиумът на ЦК на КПСС приема резолюция „За клеветническия роман на Борис Пастернак“, която признава  решението на Нобеловия комитет като пореден  опит за въвличане в Студената война. Връчването на наградата довежда до преследването на Пастернак в съветската преса, изключването му от Съюза на писателите на СССР, обидите срещу него от страниците на съветските вестници, на срещи на „работниците“. Московската организация на Съюза на писателите на СССР, следвайки правилото на Съюза на писателите, иска Пастернак да бъде изгонен от Съветския съюз и лишен от съветското му гражданство. На 27 октомври 1958 г. Пастернак единодушно е изключен от Съюза на писателите, наричат го вътрешен емигрант (по-късно това ще се случи с Александър Солженицин и Йосиф Бродски, двама други автори отличени с Нобелова награда).
Въпреки факта, че Пастернак е удостоен с наградата за изключителен принос в областта на съвременната лирика и продължаване на великата руска проза, чрез усилията на официалните съветски власти тя дълго време се помни като тясно свързана с романа „Доктор Живаго“.
В негова защита е създаден международен комитет, в който влизат Бертранд Ръсел, Жан-Пол Сартр, Хемингуей и други писатели. Джавахарлал Неру и Албер Камю поемат инициативата за ходатайство за новия нобелов лауреат пред Никита Хрушчов. Но всичко се оказва напразно.
В резултат от мащабна кампания на натиск, Борис Пастернак отказва Нобеловата награда. В телеграма, изпратена до Шведската академия, той пише: „Поради значението, което присъдената ми награда получи в обществото, към което принадлежа, трябва да я откажа. Не приемайте доброволния ми отказ за обида.“
Според Евгений Евтушенко, в тези събития, Пастернак се оказва заложник на вътрешнополитическата борба между различни групи на властовия елит на СССР, както и на идеологическата конфронтация със Запада: „Най-циничното в историята на писателя е, че идеологическите противници забравиха – Борис Пастернак е жив човек, а не игрална карта и се биеха помежду си, удряйки лицето му в игралната маса на политическото си казино. “
Изразената многократно идея от гонителите му, че той вероятно иска да напусне СССР, е отхвърлена от него. Пастернак пише в писмо до Хрусчов: „Напускането на родината ми е равносилно на смърт. Аз съм свързан с Русия чрез раждането, живота, работата”.

През последните няколко години от живота си Пастернак пише поезия, посветена на любовта, безсмъртието и помирението с Бога. Тези стихове са сред най-популярните в творчеството му. През лятото на 1959 г. започва работа върху незавършената пиеса „Сляпа красавица“, но ракът на белия дроб скоро го приковава на легло.

Отрицателното отношение на съветските власти към Пастернак постепенно се променя след смъртта му (1960 г.). През 1987 г. решението за изключване от Съюза на писателите е отменено. През 1988 г. романът „Доктор Живаго“ е публикуван за първи път в СССР от в.„Нов свят“, този, който преди години отказа това. През лятото на същата година е издадена диплома за Нобелова награда Пастернак. Изпратена е в Москва при наследниците на поета по Андрей Вознесенски. На 9 декември 1989 г. в Стокхолм Нобеловата награда е връчена на сина Евгений Пастернак, който споделя: „Възхищавах се от радостната му непоколебимост, силата му на художник, който разбира, че животът е жертва и тя трябва да се носи с радост, че безсмъртието на човека е в работата му и в името на това той трябва да жертва удобствата и привилегиите, да се чувства свободен и равен на призванието си независимо от това какво го заплашва. Борис Пастернак беше красив във всичко.”

По тази публикация работи Десислава Димитрова

Гласът на нобелистите в Златния фонд на БНР