Учредителното събрание във Велико Търново се свиква на 10 февруари 1879 година и в него влиза елитът на възрожденска България — образовани хора, оформили се като личности във времето на църковната борба за независимост и на движението за новобългарска просвета и култура. В работата му се включват и представители на териториите, останали извън пределите на Княжество България след Берлинския конгрес.
„Берлинският договор раздели българите на пет части, като даде една част на Сърбия, една на Румъния, една на автономната провинция, наречена Източна Румелия, една на Турция и една на новосъздаденото Княжество България под сюзеренната власт на султана. Англия настояваше най-много за това, както и за правото на Турция да разполага войски и да се укрепи на Балканите — целта бе българите да нямат възможност да изградят жизнеспособна държава, която да поддържа приятелски отношения с Русия. Беше ми казано недвусмислено, че рано или късно ще бъде направен опит за обединение на Източна Румелия с България“, пише американският учен Джордж Уошбърн в книгата си „Петдесет години в Константинопол. Спомени от Робърт колеж“, издадена през 1909 година.
Учредителното събрание и „общонародният въпрос“
Първите заседания на Учредителното събрание са неофициални — народните представители се събират в черквата „Свети Никола“ в Търново. Тук присъстват и 45-те народни избранници от Македония, Източна Румелия и Одрин. Разделянето на земите, населявани от българи, е основният и най-обсъждан въпрос на тези предварителни общи събрания. Този „общонароден въпрос“ предизвиква сериозни дебати за „организирането на действен протест срещу неправдите на Берлинския договор“, като мнозинството от представителите предлага Учредителното събрание да не бъде откривано.
„Чуват се гласове, които оспорват легитимността на Учредителното събрание“, уточнява доц. Михаил Груев, председател на Държавната агенция „Архиви“ в интервю на Диана Цанкова за Българското национално радио (БНР) през 2019 година:
Затова по време на дебатите за приемането на първата българска конституция след Освобождението, в глава 12 „За гражданите на Българското Княжество“ е записано: „Всички родени в България, които не са приели друго подданство, също и ония, които родени другаде от родители, български подданници, броят се подданници на Българското Княжество.“
Учредителното събрание, в състава на което влизат 229 представители на народа (и Сергей Лукиянов – специален представител на княз Александър Дондуков-Корсаков в работата на събранието и автор на проекта за Органически устав за държавното устройство на Българското княжество) е свикано въз основа на чл. 4 от Берлинския договор. Въпреки предписанията на Великите сили за изготвянето на Органически устав, народните представители изработват Търновската конституция и я приемат на 16 април 1879 година.
Народните избраници, в състава на Учредителното събрание, са представители предимно на интелигенцията — учители, лекари, адвокати, публицисти. Друга част от делегатите са взели участие в борбите за национално освобождение, а също и в Руско-Турската война. Събранието е открито от княз Александър Дондуков-Корсаков, който оглавява временното руско управление, с думите: „С пълна свобода и независимост на отделните мнения и общи прения да се изкаже всеки от Вас съвестно и с убеждение като имате на ум, че във Вашите ръце е щастието, благоденствието и бъдещата съдба на отечеството, което е извикано към нов политически живот.“ Веднага след речта си князът напуска Велико Търново, за да избегне обвиненията на Турция и западните държави, че може да упражни натиск върху работата на събранието.
В началото работата на събранието не потръгва спокойно — дебатите започват около създаването на Органически устав, който описва едно „…автономно, трибутарно княжество с народно християнско правителство и със земска войска“. В него ще бъде обособено „едно събрание на старейшините (нотабилите), което преди избирането на Княза ще разработи устава за бъдещото управление. Без съмнение, повече от половината народни представители, към момента на учредяването на събранието, заемат постове в администрацията на Временното руско управление. Този факт сякаш наклонява везните към приемането на Органическия устав, докато за мнозина от народните представители остават валидни и съмненията, че приемането на Конституцията на Княжеството би означавало отказ от идеята за обединение на българите в една обща държава.
Още преди Освобождението българската общественост издига и идеята за конституционно управление. В „Политическа програма“ на Българския революционен централен комитет, изработена на „Българския народен събор“ в края на 1876 година, и изпратена на Цариградската посланическа конференция, се подчертава, че трябва да се възобнови българската държава:
„Българската държава ще се управлява самостоятелно и независимо по една Конституция, изработена от едно законодателно тяло, избрано от народа. За всичките клонове на управлението ще се съставят особени закони по духа на устава и съобразно с нуждите на народа. Всичките иностранни народности, размесени между българския народ, ще се радват с него на същите политически и граждански правдини“.
Търновската конституция
Тези думи се превръщат в основополагащият демократичен принцип в политическия живот на следосвобожденска България. Вместо предписания от Берлинския конгрес Органически устав, народните представители в Учредителното събрание изработват конституция и я подписват единодушно на 16 април 1879 година. Тя се състои от 169 члена, подредени в 22 глави. В нея Българското княжество е определено като „монархия наследствена и конституционна, с народно представителство“, а Народното събрание се дели на „Велико“ и „Обикновено“. Приема се и принципът за разделение на властите — изпълнителна, законодателна (инициативата може да е на Княза или Народното събрание) и съдебна. Описани са и защитата на гражданските свободи, неприкосновеното право на собственост, свободата на личността, равенството пред законите, правото на сдружаване, отричането на съсловните права и робството и редица други.
На Учредителното събрание във Велико Търново София е избрана за столица на Третата българска държава. Идеятата е на проф. Марин Дринов, а изтъкнатите предимства пред Пловдив и Велико Търново са разположението на града в средата на земите, населени от българи. Някак естествено градът е възприет като сърце на младата българска държава и на 3 април 1879 година София е избрана за столица на България.
В докладите от заседанията на събранието са записани още изработените в съответствие на Декларацията на човешките права, прогласена от Френската революция, начала: „Най-главното начало на една Конституция е началото на свободата. Свобода на действувание, говорение и мисление са начала, които като вродени человеку, трябва да се почитат от всяка Конституция“.
В Източна Румелия, с административен център Пловдив, от 1879 година до Съединението през 1885 година действа Органически устав. Той е изработен от специална комисия с представители на Великите сили и Османската империя. Уставът предвижда строго разделение на властите, като начело на законодателната власт се поставя областното събрание.В него влизат по право седем религиозни водачи, десет назначени от главния управител на областта представители и 36 избираеми депутати.
Търновската конституция е основен закон на България от 1879 до 1947 година. Изменения в нея са правени на два пъти, и на два пъти е спирано нейното действие — по време на Режима на пълномощията (1 юли 1881 – 6 септември 1883 година) и по време на Деветнадесетомайския режим (1934 година). На 8 септември 1946 година в България се провежда Референдум с участието на над 4 милиона и 100 хиляди избиратели (91,63% от гласоподавателите). От тях 92,72% гласуват за премахването на монархията и обявяването на България за република. Според юриста Михаил Геновски, депутат от БЗНС в XXVI Народно събрание, напразен е опита на обособилата се революционна опозиция около Никола Петков да възстанови старата конституция „без монархия“:
Преди провеждането на Референдума тогавашният министър-председател Кимон Георгиев заявява: „Силата на Отечествения фронт се корени в доверието на българския народ и нашето поведение в тези избори ще се вдъхновява от тази основна мисъл, че българският народ е с нас и че нямаме нужда от накърняване законите и реда, за да се сдобием с доверието на българския народ.“
Търновската конституция и „демократичните промени“
През 1991 година, няколко месеца след приемането на сега действащата българска Конституция, в първото си обръщение към българския народ по случай Деня на независимостта — 22 септември, Симеон Втори изразява съжаление, че „с приемането на настоящата републиканска конституция се изпусна уникалната възможност за възстановяването на Търновската конституция“:
За възстановяването на демократичните принципи на Търновката конституция говори на митинга пред Народното събрание на 14 декември 1989 г одина (за отмяна на чл. 1 на „Живковата конституция“) и лидерът на основания преди седмица Съюз на Демократичните сили (СДС) д-р Желю Желев. През 1971 година в Конституцияна на Народна република България е добавен т.нар. „член 1“, който узаконява Българската комунистическа партия (БКП) като единствената управляваща „ръководна сила в обществото и държавата“: