… Значи, така ни се струва
понякога черен светът.
Хора, недейте тъгува –
добрите писма са на път!
Днес, когато светът ни се струва „толкова черен” заради неизвестността и потиснати от напрежение и страх трудно си поемаме въздух, творчеството на Валери Петров пътува към нас, само да му отворим. Тогава ще открием надеждата във вик от детинството или от младостта. Сграбчен, споменът се превръща в брънка от нишката на живота и бавно я вие нататък…
Валери Петров със своя „Вик от детинството” записан през 1980 г.:
„Мъдрецът с детско сърце” е роден в София като Валери Нисим Меворах (22 април 1920 – 27 август 2014) в семейството на Мария Петрова, преподавателка по френски език и д-р Нисим Меворах, виден софийски адвокат, професор по семейно право, декан на юридическия факултет в СУ „Климент Охридски”, обществен деятел, дипломат – пълномощен министър в САЩ, представител на България в ООН.
Валери учи в Италианския лицей в София. Първите си стихове печата когато е 16-годишен в списание „Ученически подем”, а две години по-късно, през 1938 г. излиза от печат първата му книга „Птици към север” с псевдоним Асен Раковски. Въпреки литературните си увлечения, завършва хуманитарна медицина в Софийския университет през 1944 г. и известно време работи като лекар. В първите дни след 9-и септември 1944 г. за няколко месеца работи в Радио София, като за този период си спомня в запис от 2005 година:
Участва във втората фаза на Отечествената война като военен писател във вестник „Фронтовак”. След войната е един от основателите и заместник главен редактор на вестник „Стършел” (1945-1962). В биографията си е приютил и военната болница в Рилския манастир, където служи като лекар. От 1947 до 1950 година работи в българската легация в Рим като аташе по печата и културата. През този период, като делегат на различни форуми пътува до Америка, Швейцария, Франция. Завръщайки се в България е редактор в Студия за игрални филми „Бояна” и в издателство „Български писател”.
Преводите на Валери Петров на Ръдиард Киплинг, Джани Родари, Жак Превер, на големите западноевропейски и руски поети, титаничният му подвиг с превода на цялото творчество на Уилям Шекспир, на което посвещава 12 години от живота си, са най-доброто, пресътворявано на български език.
В изкуството, според Валери Петров, има място както за победи, така и за поражения, а думата „вдъхновение” намира за доста напудрена и високопарна. В писането влага много труд, толкова, че нещата да изглеждат постигнати леко, без усилия. И както твърди в запис от 2007 година „няма времена, които да не са за поезия”:
Поезията на Валери Петров е неповторима в изящната си словесност. Неговите пиеси вдъхновяват режисьори, актьори и многохилядната театрална публика. Във филмовото ни изкуство има „периоди на Валери Петров” и тези филми остават в националната кинокласика. Авторитетът на твореца расте и с популярността му на сатирик, тъй като неговата лирико-сатира е пример за съчетаване на злободневното с философското осмисляне на света.
Почти век неговият ум е постоянно свръхнатоварен от идеи и образи, метафори и сравнения, от брилянтни диалози и покоряващо въображение. Оставя на времето да отсее в кой жанр е най-плодотворен, но като че главната роля отдава на поезията си. Валери Петров е автор на поемите „Палечко”, „На път”, „Край синьото море”, пиесите „Театър, моя любов”, „Честна мускетарска”, „Сняг”, пиесите приказки „Копче за сън”, „Меко казано”, „В лунната стая”, „Пук”… Пиесата „Когато розите танцуват” става първият български мюзикъл. Негови са сценариите на игралните филми „На малкия остров”, „Слънцето и сянката”, „Рицар без броня”, „Един снимачен ден”, Йо-хо-хо” и много други.
Стопроцентова ренесансова личност, Валери Петров получава изключителната чест да бъде номиниран за Нобелова награда, както и да бъде включен в почетния списък на Международния съвет за детска книга заради своите „Пет приказки“. Академик на БАН от 2003 г., той не обича да се обръщат към него с титлата, защото „за поет някак си не върви”. Валери Петров е сред интелектуалците, които в края на 70-те години не подкрепят протестната декларация до Нобеловия комитет срещу Солженицин. Той е поетът, говорещ и пишещ за нещата от живота, според собствените си критерии за вътрешно благоприличие, с много изтънчена, светла вяра в доброто и фино чувство за хумор. Многотомното му съвършено творчество остава завинаги в златната лавица на националната ни литература, а гражданското му поведение го поставя сред най-заслужилите мъже на България. Самотни остават неизброимите му награди…
Валери Петров знаеше какво му трябва на човека и ни остави това знание, в което да намерим надеждата.
... Какво му трябва на човека?
Едно приятелство добро,
една шишарка сред пътека,
един бял лист, едно перо,
една случайна песен птича,
един нелош човешки път…