Кристофър (Кит) Марлоу (1564 – 1593) е английски драматург, поет и преводач. Наричан „лошото момче на елизабетинската литература“, той е един от най-ярките съвременници на Шекспир. Марлоу налага употребата на белия стих в своите пиеси и независимо от краткия си литературен живот – пише в продължение само на 6 години – е причисляван към 10-те най-значими английски драматурзи на всички времена.

Обущарският син

Няма еднозначни сведения за рождения ден на Кристофър Марлоу, но има такива за кръщението му – 26 февруари 1564 година в Кентърбъри, Англия. Баща му е обущар, който сравнително бързо се замогва и от чирак става майстор със самостоятелна работилница, уважаван от съгражданите си.

Кит Марлоу получава най-добро за времето си образование. Посещава кралското училище в родния си град, където изучва латински и гръцки език, история, пеене и стихосложение. Продължава обучението си в колежа Корпус Кристи в Кеймбриджския университет, където постъпва като стипендиант и редовен студен през 1580 година. Наред с обучението си, Кит превежда от латински и създава първите си поетични творби. Общува с младежи, които скоро ще се наредят между водещите литературни творци в елизабетинска Англия. Важно място сред тях заема Томас Наш, който дори е смятан за съавтор на Марлоу в първите му драматически опити.

В университетските библиотеки, между най-богатите в кралството, Кристофър се потапя в разностранно и задълбочено изучаване не само на богословска литература, но и на трудове на Бруно, Макиавели, Рамус – автори, които тревожат мислите на неговите съвременници със своята неортодоксалност и интелектуална дързост. В дълбочината на теологическата начетеност на Марлоу са убедени всички негови изследователи. „Може би именно вътрешните противоречия на тази материя, извадени на показ от Реформацията и изучени в подробности, ще доведат поета и до несъмнения му скептицизъм по отношение на религията“, смята проф. Александър Шубранов.

Колежанската среда и създадените от него контакти дават различна посока на живота му, макар че „синовете на простолюдието“, към които се числи и Марлоу, са подготвяни преди всичко за свещеническа професия. Повече за епохата, образованието и „удивителните познания на Марлоу“ говори англицистът и преводач проф. Александър Шурбанов в интервю за БНР от 1993 година:

Отличаващият се с остър ум и неспокоен дух Марлоу е вербуван за тайна служба за английската корона от сър Франсис Уолсингъм. Това обяснява волностите в поведението му по време на следването и продължителните отсъствия, заради които е набеден за конспиративна дейност в полза на католиците. Ръководството на колежа дори отказва да му даде магистърска степен, докато не получава поверително писмо от Тайния съвет на кралица Елизабет I, в което се казва, че „във всички свои деяния той се е държал благопристойно, с което е сторил на Нейно величество добра услуга и е заслужил да бъде възнаграден за предаността си.“ Това дава основание да се твърди, че темпераментният Марлоу успешно е съчетал колежанското си ежедневие с вълнуващия свят на международния шпионаж, което вероятно е първата стъпка към ранната му гибел.

Марлоу и ренесансовата драма

След Кеймбридж, през 1587 година Марлоу се установява в Лондон. Там се разгръща неговата недълга, но блестяща драматургична дейност. Счита се, че първата си драма „Дидона, картагенската кралица“, написва още като студент. Постановката на следващата му пиеса в две части „Тамерлан Велики“ постига огромен успех на лондонска сцена. Тя е посветена на завоевател, издигнал се от обикновен пастир до един от най-големите военачалници в световната история.

За Марлоу се говори като за новия гениален поет-драматург, „любимец на музата“, един от най-обещаващите драматурзи на своето време. В следващите няколко години Марлоу пише още „Малтийският евреин“, „Парижкото клане“, разказващо за Вартоломеевата нощ от 1572 година и „Едуард II“, която проследява управлението на злощастния крал.

„Трагичната история на доктор Фауст“ е може би най-известната пиеса на Марлоу и първото драматично произведение, претворяващо вечната легенда за учения, продал душата си на дявола. Два откъса от нея чуйте в актьорски прочит на Ицхак Финци и Любомир Младенов, запис от 1993 година:

Незавършената поема „Херо и Леандър“ е последната, смятана от литературните изследователи за най-зрялата творба на поета.
Откъс от „Херо и Леандър“ в изпълнение на Ицхак Финци и Любомир Младенов, запис Златен фонд на БНР, 1993 година:

* „Характерната особеност на Марлоу като творец, която го отличава като индивидуалност и заедно с това го прави представителен за същността на епохата, е неговият жив интерес към хуманистическата идея за човека.“ – пише проф. Александър Шурбанов. „Ренесансовата идея за човека е дълбоко противоречива по своята същност – в нея се съчетават възторжена идеализация и горчив скептицизъм. В контрастните идейно-емоционални отношения на патоса и иронията една след друга се оформят, израстват и спояват основните структури на Марлоувата драма.“

Изтъкнатият български шекспировед професор Марко Минков твърди, че „неговият гений е определил по-нататъшния развой на драмата“: „На него се дължи създаването на трагедията на характера, до голяма степен и поетичният стил на драмата. Той е извоювал за белия стих несъмненото му първенство в драматичната поезия, което го прави пионер на английската драма.“

Оригиналният стил на Кристофър Марлоу изиграва огромна роля за развитието на драмата като жанр в световен мащаб.

Трагичната съдба  

Въпреки обещаващото си литературно бъдеще младият Марлоу не се задоволява само с писане. Интелектуалното неспокойствие и жажда за приключения, толкова типични за епохата и неговото обкръжение, го водят към трагичната му съдба.

Бурен е неговият т.нар. лондонски период. Смята се, че продължава да изпълнява задачи като агент на тайните служби в онзи мрачен елизабетински свят на шпиониране, двойни игри, заговори и политически убийства. Не липсват проблеми и с полицейските служби. Според свидетелства на някои съвременници той има „скандално поведение“, което се състои не само в разпространение на неортодоксални възгледи по отношение на религията, но и в улични схватки и саморазправи, за които е арестуван и дори затварян.

В Лондон Марлоу посещава езотеричния клуб на сър Уолтър Роли, в който се събират свободомислещи хора и се обсъждат широк кръг от идеи, нови знания, научни открития и експерименти, повечето от които противоречат на официалната църковна догма. Сбирките са наричани от доносниците „школа по атеизъм“.

През пролетта на 1593 година Марлоу влиза в сериозен конфликт с властите. От квартирата, която дели със своя съквартирант Томас Кид са иззети бележки, които са определени като еретични и отричащи божествеността на Христос. На 20 май 1593 година му повдигат обвинения за атеизъм и богохулство, престъпления, за които най-строгото наказание е изгаряне на клада.

Няколко дни по-късно, на 30 май в Дептфорд той се среща с трима познати, свързани с шпионския кръг на Уолсингъм. Предполагаемо между него и един от тях – Инграм Фрайзър възниква спор, завършил със смъртта на Марлоу.

Обстоятелствата и причините за този трагичен край на поета и до днес са повод за спекулации. Някои са убедени, че скандалът, довел до фаталния инцидент, е инсцениран. Други – дори, че смъртта му е фалшифицирана. Разследването на убийството е водено небрежно, което се потвърждава и от открития през 1925 година от д-р Лесли Хотсън доклад на съдебния лекар, констатирал смъртта на поета.

Марлоу и Шекспир

*„Кристофър Марлоу е единственият съвременен поет, когото Шекспир цитира:

„Овчарю мъртъв, чак сега открих
как верен бил безсмъртният ти стих:
„Кога е имало любов гореща,
която да не е от първа среща?“

Думите на пастирката Фебе в комедията „Както ви харесва“ са цитат от незавършената поема „Херо и Леандър“, а преобличането на автора ѝ в пасторалните одежди се дължи на обстоятелството, че на неговото перо принадлежи едно от най-популярните лирични стихотворения на времето – „Пламенният пастир към своята любима“. Както тук, така и на друго място в същата пиеса Шекспир напомня за ненавременната гибел на своя връстник и може би едничък съперник за литературно първенство в бляскавата елизабетинска епоха.“

До пролетта на 1593 година, когато едва 29-годишен Марлоу напуска сцената на този свят, той и Шекспир са създали вероятно равен брой пиеси, както и по няколко от модните любовни стихотворения и поеми. За разлика обаче от категоричния успех на Марлоу с „Тамерлан Велики“, всички безсмъртни Шекспирови творби са още в бъдещето. На техния автор предстои да съзрява за своя триумфален поход, който няма равен в историята на световния театър.

Кратък анализ на драмите на Марлоу и „родеенето“ с някои Шекспирови пиеси прави и проф. Шурбанов през 1993 година:

Влиянието на Марлоу върху Шекспир е очевидно – те са се познавали, а според някои теории дори са работили заедно. Дебатът докъде обаче се простира това влияние и сходства, или „подобряването“ на един автор от друг е било характерно за елизабетинския театър се разгаря още през 18 век и продължава и днес. През 2016 година, позовавайки се на изследване, проведено от 23-ма международни учени, Оксфордският университет официално кредитира Кристофър Марлоу като съавтор на три части от пиесата на Уилям Шекспир – Хенри VI.

Една от най-крайните и сензационни теории, показателна за начина, по който трагичната участ на Марлоу разпалва въображението, е че Марлоу всъщност не е убит. Смъртта му е инсценирана, а поетът е скрит на сигурно място и твори до дълбока старост под името … Уилям Шекспир. Според други изследователи обаче, тази хипотеза е крайно неоснователна, като се има предвид, че до 1593-та двамата драматурзи работят успоредно и пиесите им значително се различават.

С право американският комик и хуморист Уди Алън в есето си „Ясно, много ясно“ задава шеговития въпрос: „Ако Марлоу е написал творбите на Шекспир, кой тогава е написал тези на Марлоу?“ Прочитът е на Ицках Финци, запис 1993 година, Златен фонд на БНР:

„Преди Марлоу английският ренесансов театър не съществува“, смята проф. Шубранов и го нарича „създателят на новата героическа трагедия, която ще даде своите безсмъртни плодове в зрялото творчество на Шекспир.“

* Използваните цитати са от книгата „Между патоса и иронията. Кристофър Марлоу и зараждането на ренесансовата драма“, Александър Шурбанов, 1992 г.