„Стрина Здравка пристъпи до кошарата и се изправи край вратника. Овцете бяха налягали вече и преживяха, пък агънцата лудуваха в сребристата пролетна нощ. Пет-шест тичаха околовръст, като весело потропваха, но когато се изкачиха на тора, за миг спряха. Предното надникна от купчината и се подвоуми. Торът се порони под крачеца му. То рипна, огъвайки се във въздуха като рибка, и припна по-нататък“. Откъсът от разказа „Ваклуша“ е история за времето и неговите малки герои – отрудени, но в мир със заобикалящия ги свят. Разказвачът е Илия Волен. Той изобразява селския бит, нравственост и вътрешната чистота на „героите“ на своето време. Реализъм, с който описва правдоподобно, с усет и темперамент живота на селото в следвоенните години, с цветущ език и поетично пресътворени детайли – един букет от впечатления и мисли, събиран цял живот.
„Целокупното творчество на писателя е една биография на времето, в което е живял. Биография на неговата среда – неговата лична вътрешна биография”, обобщава Илия Волен в книгата си „Търсене на истината. Мисли, бележки, есета”.
Преди 115 години в луковитското село Ъглен се ражда Марин Стаменов – дете като всички останали, които се обучават в местното прогимназиално училище, а в останалото време помагат в домакинството и в работата на полето. На 12 година остава сирак – баща му загива в боевете при Дойран, през 1917 година в Първата световна война. Още щом завършва гимназията в Луковит започва да сътрудничи на редактираното от Боян Дановски списание „Дионисиос“. Публикува първите си разкази в седмичника на Антон Страшимиров „Ведрина“. В този период получава и псевдонима си Илия Волен.
„Златан беше първото дете и едничкото момче на майка си, затова в къщи му се радваха много; а откакто падна баща му на фронта, угаждаха му на всичко. И тъй като на Златана много му се щеше да си има джобно ножче, когато дядо му искаше да го склони през зимата да закара биволите за вода на реката, така го предумваше: „Хайде. А закарай ги и тоя ред, па ще видим какво ще правя аз!… Като се изпролети, да пекне слънцето, ще рипна, та в града. Ей го де е. Пазара наопаки ще обърна и пак ще ти взема ножче! Нали е пък за едно ножче работата!“ А когато майка му искаше да го прати на дръвника, залъгваше го с ония дребни търговци, които слазяха с конете от планината, като се отоплеше времето, и продаваха ножчета, пендари, пръстени, мъниста и други евтини украшения. Леля му Денка пък, у която той ходеше да спи всяка нощ, защото беше останала сама в къщи, откак замина мъжът й на война, като го видеше вечер да иде сърдит, ще се засмее срещу него и още от вратата ще го заговори: „Нали ти казвах, мисля или не съм? На вуйча ти, когато последния път си идва на отпуска, сто пъти съм му заръчала без ножче друг път да си не идва. Да ти донесе някое такова, германско, голямо!“, откъс от разказа „Златанината мечта.“ История, преразказваща живота на младия Илия Волен, в която заедно със символизма на дългоочакваната промяна съжителстват и неутешителните повели на тревожното военно време.
През 1927 година завършва Духовната семинария в Пловдив, а след това следва славянска филология в Софийския университет. Започва работа в Светия синод, а след това и като редактор на списанието на Българската православна църква „Детско знаме“. От 1951 година е редактор в издателство „Български писател“. Член е и на Съюза на българските писатели. През този период е и заместник главен редактор в списание „Септември“.
Докато описва живота, Илия Волен разсъждава и върху създаваната във втората половина на ХХ век българска литература на модерната епоха. „Българският писател не бива да забравя, че принадлежи на своя народ и своята страна и не бива да се срамува от това, казва писателят. Той в никакъв случай не бива да се стреми да прилича на чуждите. Защото какъвто е животът на една страна, такава е и литературата ѝ като негово отражение. Той може да се домогне да някаква „световна слава”, само ако успее да пресъздаде адекватно и високо художествено живота на своята страна. Всеки голям национален творец е вече част от световното културно богатство и принадлежи на целия свят – дори и тогава, когато този свят не го познава и не го е чел.“
Писателят Георги Мишев поставя големият белетрист и есеист сред самобитните български литературни таланти. Описва го като пряк участник в осъществяването и утвърждаването на социално ангажираната литература, която е важен и полезен за нацията, държавата и обществото нравствен и социален идеал. Записът от 2005 година е съхранен в Златния фонд на Българското национално радио.
Писателят реалист е човек, който живее и своя собствен живот, но е избран да пресътвори и съхрани за историята преживяванията и чувствата на народа си.
В разказа „Помощници“ Илия Волен разкрива надеждата, която идва след войната и расте в гърдите на хората, още щом поемат в пролетните бразди по нивата на собствения си живот.
„Широкото, синкаво и леко хълмисто поле е изпълнено с орачи, поприведени над ралото, понакривили рамо – воловете са изопнали шии, поклащат глави, пошибват се с опашки и тежко пристъпват. Далече по хоризонта са се възправили като скалаци неравни лилави облаци. Селската река слиза от планината и блести между хълмовете като разтопено слънце. Селцето се е сгушило ей долу между два баира — бяло, с червенички радостни покриви и чистичко от зеленината на овошките. Всичко живо по земята се е размърдало и се обажда.“
„В света на твореца“ ни въвежда и предаването на БНР по повод 80-годишнината на твореца през 1985 година. „Пиши, щом можеш пиши, всичко пиши. Нека видят как се мъчим тук. Цял ден се бием като вода с брегове и вечер пак лягаме гладни. Като пушки оголяхме. Нямам риза на гърба си“, казва стрина Живка на Ясен (първообраз на когото е самият Илия Волен), в автобиографичния си разказ „Жертви“. Актрисата Лидия Вълкова чете критическите бележки на Елена Филдиш, а Йосиф Сърчаджиев чете откъс от повестта „Йов“. „ Идеята на „Йов“ покрива целия ми живот, цялото ми творчество“, казва писателят.
Разказвачът на животи, за когото истинската история винаги е в основата на художественото майсторство е описан и от сина си Христо Стаменов, в запис на БНР от изложбата по повод 100-годишнината на Илия Волен.
„В българската литература не са много писателите, които умеят да разсъждават за литературата, да я анализират и да се самонаблюдават. Илия Волен е голям майстор на словото, един от най-великите български писатели на ХХ век. Макар днес литературата ни да се е отклонила значително от своите плодотворни традиции, на които той е верен през целия си живот и сам ги създава, неговият опит и съветите му и днес са актуални и полезни. В литературния печат се публикуват техни статии и есета, а Института за литература на БАН започва да издава анкети с някои от тях, в които основният акцент е как протича процесът на творчество и как се ражда едно литературно произведение. А през 1967 година излизат книгите „Фрагменти” на Атанас Далчев и „Мисъл и думи” на Илия Волен, които предизвикват огромен интерес както сред широката читателска публика, така и в средите на писателите — особено младите. Тези две книги са истински творчески лаборатории, до които са допуснати желаещите да усвоят трудния и непосилен писателски занаят“, пише за творчеството на Илия Волен критикът Панко Анчев.
Наградите, които получава приживе: „Народен деятел на изкуството и културата”, „Димитровска награда” (1966), наградата „Йордан Йовков” (1980) го определят като писател, който присъства и свидетелства за времето в което живее, като го анализира и изразява със своя живописен литературен език. А единственият запис с гласа на Илия Волен, който пази Българското национално радио са думите му, с които благодари за присъдената му литературна награда „Елин Пелин” през 1975 година.