Литературовед, историк, археограф, критик, фолклорист и популяризатор на постиженията на българската наука и култура акад. Петър Динеков (17 октомври 1910 – 22 февруари 1992) оставя след себе си огромно научно и документално наследство, много ученици и последователи.
Роден е в село Смолско, Софийско. След като завършва славянска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1933), Петър Динеков специализира във Варшава (1934 – 1935) и в Ягелонския университет в Краков през 1935 година. От 1936 до 1938 година е учител по български език във Френския колеж в Пловдив. Дълги часове прекарва в четене на книги в изключително богатата Народна библиотека „Иван Вазов“, за която казва: „Това беше за мене нещо невероятно – да имаш възможност да четеш много, да четеш непрекъснато, никакви заседания, събрания, нищо не те отвлича. Мисля, че на тази библиотека дължа най-много в ония толкова важни за мене години, когато се готвех за научна работа. Винаги ще бъда признателен на тази библиотека.“
И начинът да изрази признателността си е възможно най-стойностният. След неговата смърт огромната му лична библиотека от 14 296 заглавия е дарена от сестра му на Пловдивската народна библиотека в изпълнение на неговата последна воля. Тя впечатлява не само с количеството, но и с качеството на книгите. В тази прекрасна колекция всяка книга е посвоему неповторима, има своя история и носи в някаква степен печата на своя притежател. В библиотеката на учения се намират библиофилски рядкости – например парижкото издание на „Пан Тадеуш“ от Адам Мицкевич, издадените в чужбина и по онова време недостъпни за българския читател поради строгата цензура книги на руски писатели. Сбирката от вестници съдържа заглавия, неотбелязани дори в пълни библиографски указатели като „Български периодичен печат 1844 – 1944“.
От 1938 година, когато става асистент в Катедрата по славянски езици в Софийския университет, Петър Динеков започва разностранна научна дейност. През 1941 година е избран за доцент, а четири години по-късно и за професор в Катедрата по българска литература, на която е дългогодишен ръководител (1960 – 1979). Чете лекции по история на старата българска литература (1941 – 1979), история на българската литература през Възраждането (1944 – 1979), български фолклор (1945 – 1979) и история на руската и полската литература (1944 – 1945). Проф. Динеков ръководи и Секцията по българска литература до Освобождението в Института за литература при БАН (от 1948 година), директор е на Института за фолклор при Академията от основаването му през 1973 година, а от 1980-а и на Кирило-Методиевския научен център при БАН, който и днес продължава делото на големия учен и неговите колеги и сътрудници. Член-кореспондент на БАН от 1947 година и академик от 1966 година, а от 1955 година е член на Международния комитет на славистите. В периода 1962 – 1964 година е заместник-ректор на Софийския университет. Особено активен живот има и „Кръжокът на проф. Динеков“ по старобългарска и възрожденска литература и по български фолклор, който той води от 1952 година до пенсионирането си като професор в Софийския университет. Петър Динеков и студентите му посещават множество манастири в страната, в които има библиотеки, книжовни средища, градове, дали велики личности на родината ни. От този кръжок излизат мнозина от най-добрите изследователи от следващата генерация в областта на старобългаристиката, фолклористиката и историята на възрожденската литература. През 1972 година акад. Динеков е удостоен със званието народен деятел на културата.
В запис от 1968 година, запазен в Златния фонд на БНР, академик Динеков говори за старобългарската литература, за религиозните и светски моменти в нея, подчертава нейното общославянско и световно значение:
Сред многото периодични издания, на които сътрудничи, са вестниците „Литературен глас“, „Литературен фронт“, „Вестник на жената“, списанията „Глобус“, „Българска мисъл“, „Златорог“, „Славянски глас“, „Септември“, „Литературна мисъл“ и др. Под негова редакция и с негови предговори и коментари излизат отделни издания и/или събраните съчинения на Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Георги Раковски, Петко Славейков, Иван Вазов, Любен Каравелов, Райко Жинзифов, Нешо Бончев, Христо Ботев, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Йордан Йовков, както и произведения на полските класици Адам Мицкевич, Юлиуш Словацки, Болеслав Прус, Юлиан Тувим, Владислав Броневски, Мечислав Яструн, Константин Галчински и др.
Акад. Петър Динеков познава българската книга във всички исторически етапи на нейното развитие – от ръкописната книга през Средновековието до наши дни. Необикновено широк е спектърът от проблеми, които са във фокуса на научните му интереси в областта на литературната история и критика, фолклористиката и културата. По отношение на българската литература ученият изследва въпросите на литературното развитие, като разглежда периодизацията на литературния процес, възникването на новобългарската литература, както и връзките й с литературите на другите славянски народи, развитието на литературните жанрове и творческите методи. За живия интерес на Петър Динеков към проблемите на съвременната българска литература красноречиво говорят редица негови статии и научни изследвания, сред които са анализи на творчеството на Елисавета Багряна, към която изпитва нескрито възхищение, на Никола Вапцаров, Емилиян Станев, с когото го свързва близко приятелство, Николай Хайтов, Йордан Радичков и други български творци. Петър Динеков е автор и на биографични статии за университетските си преподаватели проф. Любомир Милетич, проф. Александър Теодоров-Балан и проф. Йордан Иванов, които съдържат много мемоарни елементи. В научните си трудове за фолклора той поставя интересни теоретични въпроси, прави периодизация на развитието на народното творчество, показва художествената стойност на фолклорните творби чрез творчеството и дейността на българските възрожденци и фолклористи Кузман Шапкарев, братя Миладинови и др. Израз на пиетета на учения към българския фолклор са думите му, записани на Националния събор на народното творчество в Копривщица през 1976 година:
Акад. Динеков е един от най-изявените специалисти по старобългарска литература. Значителна част от изследванията му са посветени на дейността на славянските първоучители Кирил и Методий и техните ученици. В научните си студии той разглежда въпросите за предисторията на славянската писмена култура и зараждането на българската литература, занимава се с произхода и културно-историческото значение на първобългарските надписи. В сферата на научните му занимания е и сравнителното проучване на българо-руските и българо-полските литературни връзки. Петър Динеков публикува редица статии и изследвания за видни полски писатели като Адам Мицкевич, Юлиуш Словацки, Болеслав Прус, Xенрик Сенкевич, Стефан Жеромски, Владислав Броневски, Константин Галчински и др.
Сред съчиненията-монографии на Петър Динеков се открояват „София през XIX век до Освобождението на България“ (1937), „Първи възрожденци“ (1942), „Българска народна поезия“ (1949), „Стара българска литература“ (ч. I и II, 1950 и 1953), „Литературни образи“ (1956), „Български фолклор“ (т. I, 1959), „Възрожденски писатели“ (1962), „Литературни въпроси“ (1963), „Историческа съдба и съвременност“ (1972), „При изворите на българската култура“ (1977), „Между фолклора и литературата“ (1978), „Похвала на старата българска литература“ (1979) и др. С тези книги на енциклопедичния учен израстват поколения филолози.
Редакция и изображение: Меглена Димитрова