Кръстьо Сарафов
В ролята на Никита в „Силата на мрака“ от Лев Толстой. Снимка: Сборник „Кръстьо Сарафов“, Държавна печатница, София, 1921 г.

„Тези, които не познават Кръстьо Сарафов и не са го виждали на сцената, биха искали да знаят какъв артист е бил той и какъв е начинът на неговата игра. И тук се чувстваш безсилен. Как се описва портретът на един артист, играл петдесет години на сцената, изиграл стотици роли. Ако не намериш точните и единствени думи, валидни за неповторимата личност на твореца, думите губят смисъл, защото си ги чувал, прикачвани към всички големи артисти. А как да опишеш хилядите погледи, жестове и усмивки на Сарафов? Как да обрисуваш това тяло, което непрекъснато променяше обема си на сцената, ту грамадно и тежко, ту пластично и изящно. Сарафов имаше среден ръст, но изглеждаше огромен на сцената, особено с шкембето на сър Тоби, в халата на Фамусов или царските одежди на Фьодор. Това са впечатления и възприятия, които трябва да видиш с очите си.

А тембърът на неговия глас – бас, баритон, тенор. Сарафов говореше като че ли във всички регистри, някои топло, силно и остро, дрезгаво и ниско или на висок фалцет. Гласът му не се отличаваше с красотата на приетите актьорски данни. Красиво беше жизненото богатство на неговите интонации. Това беше пъстра палитра от мисли, чувства, отношения, състояния. Това беше пулсът на едно сърце, претворен в звук. Той говореше на сцената със съвършена техника. Всяка фраза летеше ярко, ясно към публиката, а при това той имаше дефект в говора. Много често някоя дума или буква се търкаляше няколко пъти в езика му, но това не беше нито фъфлене, нито заекване. С годините то се превърна по-скоро в маниерност, с която Сарафов елегантно жонглираше. И в живота този дефект правеше речта му пъстра и сочна, а разказите му забавни.“

Този обрисуващ портрет на големия наш актьор Олга Кирчева прави в интервю за Националното радио през 1977 година. През първата половина на XX век двамата често се срещат на българската театрална сцена в главните роли. В радиоархивите се съхранява документален запис на последното сценично изпълнение на Сарафов – в пиесата „Егор Буличов и другите“ от Максим Горки , в която си партнира именно с Олга Кирчева в ролята на Мелания. Чуйте откъс от постановката на Боян Дановски, запис 1949 година:

Кръстьо Сарафов (6 април 1876 – 27 август 1952) е роден в село Либяхово (днес Илинден), Благоевградска област. Родът Сарафови произхожда от Тиквешко, Западна Македония, откъдето дядо му бяга по време на османските гонения. Баща му Петър Сарафов е учител и пропагандира независимостта на българския език. Неговата учителска дейност се простира чак до Серес, където поставя основите на бъдещото българско педагогическо училище. Там учат и двама от синовете му: Борис, видният революционер от Македоно-Одринската организация, и по-малкият Кръстьо – голямото име на българския театър.

През 1887 семейство Сарафови се преселва в София. Тук магията на живото изкуство силно започва да привлича младия Кръстьо. През 1891 година за първи път се появява на сцената на театър „Зора“ в ролята на Спиро Македонски от Станчевата пиеса „Стефан Караджа“. Под ръководството на Борис Пожаров той играе в продължение на две години. Това не се харесва на родителите му и те решават да го изпратят в Одрин, където да продължи гимназиалното си образование. Любовта на Сарафов към театралното преобразяване обаче не стихва. На училищната одринска сцена младият българин се явява с една декламация из „Шильонският затворник“ на Байрон, а след това и с Ботевото „На прощаване“.

След като завършва Одринската българска мъжка гимназия, 19-годишният Сарафов печели стипендията на Българското министерство на просветата за драматично изкуство в чужбина. Заминава за днешния Санкт Петербург и след четири години, през 1899-а, се завръща у нас като един от първите професионално подготвени актьори.

В единственото запазено в Златния фонд на БНР изказване на Кръстьо Сарафов актьорът си припомня неуспешния дебют на софийската театрална трупа „Сълза и смях“ като Хлестаков от „Ревизор“ на Гогол. Говори с благодарност за подкрепата на хърватския режисьор Адам Мандрович, който въпреки това му поверява ролята на Фигаро в „Севилският бръснар“ от Бомарше – изпълнение, посрещнато възторжено от публиката. И споделя: „Мъчно е да се определи кой е най-любимият ми сценичен образ, както е мъчно за майката да каже кое от децата си обича повече. Обичам всичките си роли, вживявам се във всяка една. Създаването на всеки образ е свързано с много труд“. Записът е от началото на XX век:

През следващите десетилетия Сарафов изиграва емблематични роли на класическото театрално изкуство. С името му е свързана цяла епоха в развитието на българския театър. Той е първият Големанов на сцената на Народния театър – по едноименната постановка на Николай Масалитинов, играна в периода 1928-1939-а. В тези години режисьорът заварва едно поколение завършени артисти, възпитаници на руската театрална школа, начело със Сарафов, Адриана Будевска, Елена Снежина. В интервю за Националното радио от 1954 година Масалитинов споделя първите си впечатления от Кръстьо Сарафов:

„Да присъстваш, когато той разучава своите роли, е равносилно да минеш един курс на театрална школа – разказва актьорът Аспарух Темелков. – Той живее с раждащия се образ навсякъде и всякога. Когато работи, когато почива, когато ходи по улицата или беседва с колеги по други въпроси, винаги намира повод да заговори за готината роля, да намери мотиви от най-дребни случаи, за да гради и налепва, да нюансира и изяснява трудните положения, да дълбае в психиката на дадения образ. Ние сме го виждали често да се застоява на улицата, загледан продължително в някой оригинален човешки тип, тъждествено с наложения му сценичен образ, и старателно да изучава неговите вътрешни и външни маниери и прояви. Сарафов намира начин да го заговаря и беседва продължително. След разговора е успял вече да усвои най-характерното в типа и го претворява с поразителна точност.

И най-странното в този колос е фактът, че той търси да сподели своите виждания за образа с всякого от младите си колеги, та дори и със сценичните работници, защото най-непринудено и безхитрено възприемат те, е заявявал често той. Кръстьо Сарафов е имал винаги бащинско отношение към младите, подрастващи кадри. С особена радост той посреща техните успехи. Виждали сме го изпаднал в умиление до сълзи да прегръща някой младеж при успешен негов дебют.“

Своеобразен пример за приемственост е жестът, който актьорът прави за изгряващата Стоянка Мутафова. В интервю от 1986 година тя си спомня:

„В живота също Сарафов е извънредно интересен, оригинален и крайно забавен събеседник. С неподражаемо майсторство предава и най-дребните видени или чути случаи и епизоди така колоритно и живо, че прави от тях цял сценичен етюд. Където е Кръстьо Сарафов, там има смях – продължава изказването си Аспарух Темелков. – Той се смее със здрав, младежки, заразителен смях. Остроумен шегаджия, неговите незлобливи закачки са винаги оригинални и незабравими. Сарафовски шеги. Той е извънредно изобретателен. В една привечер, тръгнал за театъра, където има спектакъл, видял се е в невъзможност да се качи на препълнения трамвай, а е вече изпуснал няколко, той затваря очи, простира трепереща ръка напред и почуква с бастуна на първата врата на трамвая, през която качването е забранено. Ватманът сам отваря вратата, поема под мишница слепеца и го въвежда в колата. Отлично изиграната роля на слепец му дава възможност да се яви навреме в театъра.“

„Трябва да видите Сарафов сред децата, за да разберете, че големият артист е и голям човек“ – казва Аспарух Темелков за Кръстьо Сарафов по случай 75-годишнина на знаменития актьор. Запис за Националното радио от 1951 година:

Една от прочутите ни театрални актриси, която си партнира със Сарафов още при първото ѝ качване на сцената, е Ирина Тасева. В интервю за Радиото от 1981-ва тя се връща към лекотата, с която актьорът умело щади самочувствието на театралния си партньор и същевременно го подхранва „с една фина шега, с едно леко потупване по рамото“. И разказва за последната му изява – в главната роля на „Егор Буличов и другите“, където тя играе дъщерята Шура.

Със своя принос в изкуството на Мелпомена Кръстьо Сарафов се нарежда сред най-значимите личности на българския XX век.