Публицист и издател, редактор, литературен критик и историк на Възраждането и на социалистическото движение. Завидно по мащаби и енциклопедичност е литературното наследство на Бакалов – над 400 авторски труда, около 600 превода, много издадени книги, на които е и редактор. Със своята темпераментност, енергично перо, остър критически патос той има сериозен авторитет и влияние сред съвременниците си и допринася за творческото оформяне на няколко литературни поколения.
Георги Бакалов (27 ноември 1873 – 14 юли 1939) е роден в Стара Загора. Следва естествени науки в Женева и завършва с титлата „лисансие по естествени науки“. Там се сближава с Григорий Плеханов, Роза Люксембург и други носители на новите тогава социалистически влияния в света. Бакалов диша с пълни гърди идейния въздух на епохата, страстно се увлича от учението на Маркс и Енгелс. Живее с проблемите на социализма от най-ранните си години. В течение на годините той сменя учителите, но не и учението. „Хората на това поколение свързаха социализма с хуманизма – казва проф. Здравко Петров. – Затова социализмът беше светилник на няколко поколения. Хора като Кръстю Раковски, Димитър Благоев, Георги Кирков дадоха интелектуален престиж на социалистическата идея. Към тях можем да причислим и Георги Бакалов. Някои от най-видните европейски социалисти разглеждат комунизма като европейска идея, която идва от първите християни и минава през Платон, Кампанела, Мор.“
След завръщането си в България Георги Бакалов учителства във Враца и Сливен, където паралелно редактира вестник „Сиромашки защитник”, преименуван от него на „Работнически другар” (1894-1895). След като е уволнен през 1897 година заминава за Варна, създава издателство и издава „Комунистически манифест” на Карл Маркс (1900), трудове на Плеханов, антологиите „Лъчите на поезията” (1901), „Към свобода” (1902) и др. От 1905 година живее в София. Създава издателство „Знание” (1905-1921), редактира сп. „Съвременник” (1908-1910), „Борба“ (1913-1914 и 1919-1920) и сп. „Начало” (заедно с Харлаков). Около година живее в Лондон, делегат е в конгреси на ІІ Интернационал. След завръщането си отново се заема с писане на книги, преводи и издателска дейност.
Критиката като оръжие
Със своето разбиране за общественото предназначение на литературата, за действената роля на критиката, Бакалов е обединяващ център, стожер на революционните литературни сили. Вестниците и списанията, които организира, превръща в привлекателно място за младите творци. Трудно може да се намери социалистически и изобщо демократично настроен писател по онова време, който да не е споделял с отзивчивия критик-редактор първите си творчески тревоги и вълнения, и да не е получавал топли и насърчителни думи – Цанко Церковски, Кирил Христов, Яворов, Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Гео Милев, Смирненски, Разцветников, Каралийчев, Фурнаджиев, Христо Радевски, Николай Хрелков, Младен Исаев, Павел Вежинов… Не само това – почти всички правят литературния си „прощъпулник“ в Бакаловите издания.
Воден от максимата на Белински, че критиката е движеща се естетика, Бакалов е един от войнстващите критици в защита на Христо Смирненски. Когато се появява „Да бъде ден!“, определена от него като „знамение на нашето време“, Бакалов възкликва: „Нека си признаем ние, изкопнялите за искрена и истинска пролетарска поезия, че това е начало славно, многообещаващо… То разкрива велики възможности. Христо Смирненски е поетически буревестник на революцията!“ За Смирненски критикът написва книга и една от най-вдъхновените си статии, където го нарича „поет на огнените гриви“.
Само два месеца след потушаването на Септемврийското въстание Бакалов основава сп. „Нов път“ (1923 – 1925), където успява да привлече най-талантливите писатели на т.нар. септемврийска литература. На неговите страници добиват популярност творци като Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников, Ангел Каралийчев и Георги Цанев, станали известни като „четворката от Нов път“.
Накратко за сп. „Нов път“ и неговия редактор Георги Бакалов разказва един от „четворката“ – литературният критик Георги Цанев в запис от 1973 година, Златен фонд на БНР:
След атентата в църквата „Света Неделя“, Георги Бакалов, който също е бил арестуван според спомена на Георги Цанев, успява да емигрира в Съветския съюз и Франция. В Париж остава три години, през които е активен сътрудник на легалния партиен печат в България. По поръка на Комитета против белия терор на Балканите той пише до редица видни писатели и общественици, пред които представя политическото положение в България и призовава европейското обществено мнение в защита на българския народ. По време на престоя си в Съветския съюз Бакалов се сближава с един от най-любимите си писатели Максим Горки. Приет е за член-кореспондент в Академията на науките в СССР – първият българин, член на тази академия.
В началото на 30-те години, завърнал се в родината си, Бакалов започва да издава литературното списание „Звезда“ (1932-1934), около което се групират младите тогава писатели-комунисти. След неговото спиране от цензурата, се появява списание „Нова литература“ (1935), преименувано после на „Мисъл“ (1936), урежда и библиотека „Знание”.
Хубавото име „Знание“, което увенчава книгоиздателската дейност на Георги Бакалов, самò свидетелства за неговия вкус. И за днешните изследователи е ясно видимо, че Бакалов живее с усещането за мисия да разпространява сред народа идеите и идеалите, в които той самият неотклонно вярва. „Не само с меч се мре за правдата и за свободата, мре се и с перо в ръка!“ – казва Бакалов на писателя Стилиян Чилингиров.
Бидейки всеобхватен, Георги Бакалов не се задоволява със строго политическа литература – той печата и художествена, с ярко изразено пристрастие към руската. Най-често срещаните имена в изданията на книгоиздателство „Знание“ са Гогол, Горки, Тургенев, Чехов, Толстой, Достоевски, Пушкин, Грибоедов, Шолохов, без да бъдат пренебрегнати и първенците на други страни като Виктор Юго, Емил Зола, Шилер, Шекспир, Гьоте… Особено място в дейността му заема Максим Горки, от когото той превежда почти всичко. Пръв в Европа превежда романа „Майка“ през 1907 година.
Стоян Стоименов разказва за един от последните преводи на Бакалов – „Произход на видовете“ от Дарвин и отдадения му и посветен начин на работа, запис 1983 година, Златен фонд на БНР:
Бакалов сам пише книги: „За Алеко Константинов и „Бай Ганьо“, „Беседи по изкуството“, „Български писатели“ – I и II част, „Васил Левски“, „Великани на мисълта и на делото“, „Георги Раковски“, „Против меншевизма в литературовидението“, „Христо Ботев“, „Чужди писатели и книги“, „Българската литература и социализмът – преоценка на нашите литературни ценности“, „Бачо Киро“… Георги Бакалов създава огромния Пълен руско-български речник, както и Речник на чуждите думи – претърпели по няколко издания. И както казва Христо Бръзицов: „Може да се напише книга за книгите на Георги Бакалов.“
Пише и критика, и статии – емоционално, с вътрешен огън, страстно. Чужди са му изчакванията и наблюдателската позиция. Искреният и смел глас на критика личи и при похвалите, и при громенето на „класовия враг“. Дори заглавията говорят много за своя автор: „Борческа поезия“, „Под съд тиранина и шайката му!“, „Истината по убийството на майката на Никола Габровски“; „Приемете презрението ни!“, „Ликуване и скърцане със зъби“, „Военщината – нетърпима и невъзможна“, „Как буржоата се грижат за работниците“, „Овчедушие“, „Змийските съскания на мракобесниците“, „Вонещо блато!“, „Изобразете героичното!“…
„Изкуството не е празна забава на охолни сибарити. И то е едно от средствата – могъщо и трайно – на класовата борба, прокламира защитникът на обществената роля на изкуството и с присъщата му безкомпромисност напада „бегълците от обществените борби“, изгубилите, според него, контакт с живота. В литературната си практика критикът често пренебрегва органичното единство на идеи и художествена форма. Това обяснява и неговите разминавания и противоречия с творци като Иван Вазов, Теодор Траянов, Яворов, Николай Лилиев…
Литературоведът Желю Авджиев смята: „Днес не е трудно да се видят недостатъците и непълнотите както в естетическите позиции и критически оценки, така и в литературната политика на Бакалов: стеснено разбиране на художественото отражение, подценяване литературното наследство на критическите реалисти, сектантски увлечения в отношението към писателите, несвързани с работническото движение и т.н. Тези недостатъци обаче са исторически свързани и обясними с общото състояние на социалистическото движение и бързо еволюиращата марксическа литературна критика в един близо полувековен и толкова бурен и сложен период (1891 – 1939).“
„Тая жива енциклопедия“
„Бях двайсет и нещо годишен, а той – шейсет и нещо, но на корицата на списание „Звезда“, което Бакалов редактираше през 30-те години, моето име беше отбелязано като главен редактор – „при близкото сътрудничество на Георги Бакалов“ – пише в спомен от 1973 за своя ментор Ангел Тодоров. – Всеки ден по няколко часа привечер бях при него – при таз жива енциклопедия, както с право го наричахме. При него – това значеше: редактиране на материали, четене текстове и обсъждане, уточняване преводи. Така – от началото на 30-те години, когато той се върна от своята френска и съветска емиграция, до смъртта му през 1939 година.
Скромна стаичка с желязно легло, покрито с одеяло, старо изтъркано бюро и няколко етажерки с книги – това беше житейската му обстановка. Работа и работа – писане, преводачество, редакторство, с четене „между другото“, и то главно на това, по което пишеше или работеше. Така в продължение на половин век, от началото на 90-те години до смъртта си, той изпълни българското литературно пространство със стотиците свои оригинални и преводни книги, хиляди статии, рецензии, полемични бележки. Редактор на списания (едно спрат – друго започне) най-много и не винаги – с един помощник. Той вършеше не само редакторската работа на своите издания, а и коректорската, и експедиторската: надписваше ръкописно хиляди адреси (пишещата машина му беше непозната) и сам отнасяше на пощата пратките. Към това трябва да се добави и издателската му работа, също еднолична, макар че имаше размера на днешно наше издателство. Истинско труженичество – динамично, активно, идейно и вдъхновено.“
Атанас Смирнов, поет и преводач, изпълнява авторското си стихотворение „Пред жътва“, посветено на Георги Бакалов, запис 1970 година, Златен фонд на БНР:
„Той беше един от последните български възрожденци или по-скоро – един от първите будители в новото ни историческо време! Стратег в битката на идеите, възродили духът на българската нация в епохата на глобалните и необратими световни промени“, казва Иван Матев, автор на юбилейната книга „Социалното възмогване на българския дух“, посветена 150-годишнината от рождението на Георги Бакалов.