„Константин Кисимов е в истинския смисъл на думата артист-художник. Той продължава най-хубавите реалистични традиции на българския театър. Природата го е дарила с тая рядка способност да разкрива богатството на човешката душа, с всичките ѝ страсти, в цялото многообразие, което животът предлага.“ Думите, в тържественото слово на театралния критик проф. Гочо Гочев, звучат в препълнената зала на ВИТИЗ (днес НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“) по случай 30-годишната сценична дейност на Константин Кисимов. Документалният запис от 1955 година е осъществен от звукозаписен екип на Българското радио.
В тази тържествена вечер благодарствените думи на Константин Кисимов са отправени към неговите ученици и „хубавата, мила публика“, които са му давали любовта си и са го окриляли, за да може да играе и твори на сцената.
Човешката му топлота, филигранната му отличаваща се актьорска техника, изящната фраза и експресивното лицеизражение, както и изразителният патос Константин Кисимов съчетава с целеустременост в изграждането на незабравими театрални образи. Неговите въздействащи рецитали със стиховете на Вазов и Вапцаров, Ботев и Байрон, Есхил и Гьоте, Пушкин и Лермонтов го прославят в цялата страна като първомайстор на тези културни спектакли.
Реалността на артиста-художник
Константин Кисимов се ражда на 16 април 1897 година във Велико Търново, в стар възрожденски род – прадядо му Георги Кисимов е участник в организацията на Велчовата завера през 1835 година, дядо му Пантелей (Пандели) Кисимов е член на Букурещкия революционен комитет, а баба му Евгения Кисимова е сред учредителите на търновската благотворителна организация „Женска община“, която набира средства за подпомагане на девическите училища в България. Баща му Васил Кисимов завършва международно право в „Роберт колеж“ Кеймбридж. Това е и логичният професионален избор, който младият Константин Кисимов прави – дипломира се като юрист в Софийския университет и специализира право в Сорбоната в Париж.
Успоредно с юридическото си обучение, още в България, Кисимов се явява и на изпит в школата на Народния театър, където след това играе Труфалдино в „Турандот“, но кариерата на любимата му сцена започва няколко години по-късно, след завръщането му от Париж. В следващите 37 години театралните му превъплъщения го превръщат в един от най-популярните и стойностни съвременни актьори, а „от такива творци като него театралната теория извлича своите понятия, създава естетически категории“ (думи на проф. Гочо Гочев).
Публиката възприема с вълнение всеки негов второстепенен или главен герой, малките страдащи хора или храбрите възрожденци, които той представя. Незабравими остават и изиграните от него жестоки скъперници и тирани, както и великодушните, чувствителни хора, озарени от благородно съчувствие към съдбата на човека. „Ние артистите, както и всички хора на изкуството, нямаме друг начин за опознаване на хората и живота освен да бъдем сред тях, за да почерпим своя материал за превъплъщение на сцената. Така и аз – ходя из народа, изучавам неговата душа и сърце, гледам го как работи и живее“, заявява Кисимов в интервю за Българското радио от 1964 година.
Успоредно с изявите си на сцената на Народния театър Константин Кисимов участва и в постановки „на живо“ в първите години на телевизионния театър, снима се и в няколко от българските неми филми, а след 9 септември 1944 година и в първите филми на социалистическото кино. Десетки негови блестящи изпълнения са съхранени и в Златния фонд на Българското национално радио, в документални записи на постановки в Народния театър, както и в пиеси на Радиотеатъра. Незабравим е образът на Странджата от Вазовите „Хъшове“, който Кисимов пресъздава пред радиомикрофона и на голямата сцена.
Пиесата на живота
„Константин Кисимов е артист, който владее прекрасно комедийната техника и драматическия характер. Той създава съвършено различни образи, плод на истинско актьорско майсторство, на верен сценичен живот. Предявил високи идейни изисквания към своето изкуство, с философски оптимизъм Кисимов продължава да твори своите неповторими сценични образи, всеки един от които е белег за нов възход към върха на неговата слава“, пише Николай Лилиев във вестник „Литературен фронт“ през 1955 година.
За своя колега и ментор на сцената, както и сърдечен приятел в живота, с уважение разказват Рачко Ябанджиев, Олга Кирчева и Апостол Карамитев.
В епохата на следвоенни политически, икономически и социални промени се изменят не само животът, но и писменият и говорим език. Езикът, който е основен и жив инструмент в програмите на Радиото, на сцените на читалищните, училищните и градските театри, също зазвучава по нов начин. В един от звуковите архиви, съхранени в Златния фонд на Българското национално радио, актьорът Вели Чаушев свидетелства за всеобщата ангажираност на българския интелектуален елит за осъществяването на тази езикова реформа. В запис от 2013 година той описва пламенната защита на буквата ь (ер малък) от страна на големия български артист Константин Кисимов.
Безпределната любов на Константин Кисимов към театъра превръща създадените от него образи в „самотни и безпътни сенки, които ще витаят и дълго ще търсят онзи, който им вдъхваше душа“, казва за него актрисата Ирина Тасева. А с щедростта, с която раздава таланта си на хората от „всяко кътче на родината“, любовта си към родината и родния край големият артист предава чрез своята пламенна рецитация на Вазовата, Ботевата, Славейковата и Яворовата поезия – емоция, която остава да живее завинаги в сърцата на слушателите му.