Пенчо СлавейковКолаж: Меглена Димитрова

Обичам туй, което обещава,
на бъдеще което е залог,
за да твърди, което отрицава
и дявола почита в своя Бог.

Обичам туй, което се отрича,
во семето творящия се злак,
отречено, което се обрича,
обречено, що се отрича пак.

Обичам туй, което е предтеча
на себе си, и път само си грей;
уста, реч още дето не изрече,
усмивка, дето още се не смей…”

Той и до днес остава единственият наш творец, отличен с номинация за Нобелова награда за поетическия шедьовър „Кървава песен”. За своето време е и най-превежданият. Поставен е сред 25-те легендарни студенти, завършили Лайпцигския университет. Академичната общност на университета отпечатва книгата „Прочути лайпцигски студенти” по повод 575-ата годишнина от основаването на тази авторитетна европейска институция. Според направената преценка, това са личности, които са влезли в световната история заради постиженията им в полза на научния, културния и обществения прогрес.
Пенчо Славейков попада във височайшата компания на Томас Мюнцер, Александър Радишчев, Тихо Брахе, Готфрид Лайбниц, Готхолд Лесинг, Йохан Волфганг Гьоте, Рихар Вагнер, Ерих Кестнер… Както изтъква проф. Геземан: „Пенчо Славейков е много повече от един български поет! Неговото духовно богатство принадлежи на целия свят и на всички времена.”

Пенчо Славейков е роден на 27 април 1866 година в Трявна. Той е най-малкият син на поета Петко Рачов Славейков в семейство със седем деца. Борческият темперамент на бащата оказва силно въздействие върху неговия мироглед. Пенчо Славейков става свидетел на упоритата борба, която неговият баща води с фанариотите и чорбаджиите преди Освобождението, а по-късно с реакционните и консервативни среди, които се стремят да наложат своите схващания при изработване на Търновската конституция (1879). Ученическите му години в Трявна и Стара Загора (1873 – 1877) са свързани със спомени от освободителната борба. Славейков продължава образованието си последователно в Сливен, Търново, София и Пловдив (1878 – 1884). В Пловдив, след замръзване, заболява от мъчителна и тежка болест, последвана от парализа на нервите. Безрезултатно е лечението в Пловдив, София, Виена, Париж, Лайпциг, Берлин. Този придобит недъг слага отпечатък върху целия му живот. Младият мъж трябва да се учи отново да говори, да пише, да ходи. Страшното страдание го прави изключително чувствителен и наблюдателен, приема го като велик учител, извисяващ духа. Лек намира в литературата, като в началото твори под въздействието на Хенрик Ибсен, Фридрих Ницше и Хайнрих Хайне. Запознава се и с руските реалисти Александър Пушкин, Михаил Лермонтов, Николай Гогол, Иван Тургенев, Владимир Короленко. Благотворно влияние за изграждане на реалистичен творчески метод му оказва и народното творчество, към което Пенчо Славейков проявява интерес още от ранна възраст. Вдъхновен от възрожденските демократични идеи на своя баща и неговите съмишленици, отвратен от политическата и обществена атмосфера, в която корупцията и политическата тирания са характерни явления, той застава на позициите на прогресивната българска интелигенция и чрез редица стихотворения с граждански мотиви изразява протеста си срещу произволите при режима на Стамболов.
Стихотворенията от ранния му период са пропити с критично-обществен патос: „Бащин край”, „Любимий падишах”, „Дим до Бога”, „Цар Давид”, „Манго и мечката” и други. Същевременно пише интимна лирика и издава първата си книга „Момини сълзи”, която по-късно намира за незряла и се опитва да унищожи.
В началото на 90-те години на XIX век се наблюдава пречупване в поетическата мисъл на поета. Усеща се тенденция на вглъбяване в света на историческите личности, великите творци, духовните рицари. През 1982 година в списание „Мисъл” се появяват първите редакции на поемите „Cis moll”, „Сърце на сърцата”, „Успокоение”, „Фрина”. Това е времето, в което той кове идейно-емоционалните си, жанрово-стилови насоки, характерни за зрялото му поетическо творчество.

През 1892 година Славейков заминава за Лайпциг. Там следва философия – слуша лекции по психилогия, етика и история на философията, по естетика и история на новата философия, по история на немската литература и по славянска диалектология. В страната е председател на Българското студентско академично дружество и член на Лайпцигското литературно дружество, а интересът му към живописта и скулптурата го насочва към Лайпцигското дружество на любителите на изкуството, на което е член. В Германия остава до 1898 година. През това време пише стихосбирката „Епически песни” (1986), която включва баладите „Чумави”, „Неразделни”, поемите „Коледари”, „Ралица”, „Бойко” и други.

„Неразделни”, изпълняват актьорите Иван Тонев и Нина Стамова, запис „Златен фонд” на БНР, 1982 година:

Под влияние на полския поет Адам Мицкевич и неговата поема „Пан Тадеуш” създава първите глави на епопеята „Кървава песен” и много от миниатюрите в „Сън за щастие”.

Когато се завръща в България в началото на 1898 година Славейков е назначен за учител в Софийската мъжка гимназия и командирован в Народната библиотека. Същата година е приет за действителен член на Българското книжовно дружество (дн. Българска академия на науките). По това време е и доверен помощник на д-р Кръстьо Кръстев в редактирането на списание „Мисъл” и „жрец и воин” – според Димчо Дебелянов – на литературния кръг „Мисъл” до края на съществуването му през 1910 година. През 1901-ва става заместник директор, а по-късно и директор на Народната библиотека. За кратък период е директор и на Народния театър (1908-1909). От този период са стихотворенията му с патриотична и гражданска тематика „Сто и двадесет души”, „Харамии”, „На Шипка”, „Над него ден изгрява” и други, в които се открояват демократичният мироглед на поета и реалистичният му метод. Година по-късно излиза и антологията му „На острова на блажените”.

В 1909 година Пенчо Славейков заедно с проф. Васил Златарски е командирован в Русия, за пренасяне на костите и дарената лична библиотека на проф. Марин Дринов и участие в тържествата около 100-годишнината от рождението на Николай Гогол. Година по-късно Стефан Бобчев, като председател на Славянското дружество в България, организира Славянски събор. Срещу събора се обявява част от нашата славянофилска интелигенция. Пенчо Славейков, като демократ и привърженик на идеята за славянско единение изцяло на културна почва и на основа – братско съгласие, изпраща протестно писмо, а в една своя реч по същия повод заявява, че „Бобчев е оръдие на руската политика, приятел на руските черносотници, който за всичко чака указание от Петербург – дори и кога да кихне”.
Пролетта на 1911-та всъпва в управление правителството на Иван Евстатиев Гешов, в коалиция с прогресивните либерали на д-р Стоян Данев. Спрямо народняците с целия си аполитичен патос Пенчо Славейков употребява определенията „политически двуличници”, „реакционери”, „хищни грабители на народното богатство”, „не политици, а предприемачи”, „организация за експлоатация на народния труд, на държавните средства”.
Отстраняването му от Народната библиотека не закъснява. Същата година Бобчев става министър на просвещението. Уволнява поета от поста директор за несправяне с работата и го замества със своя брат. За компенсация, която всъщност е истинска подигравка, назначава Славейков за уредник на училищния музей при Министерството на народното просвещение. Известно на цяла София, а и на Бобчев е, че Славейков е инвалид, а работният му кабинет се намира на четвъртия етаж, в сграда без асансьор. Огорчен до дъното на душата си, Славейков отказва поста и на 24 август 1911 година, потресен от „българските нрави”, заминава за чужбина, обричайки се на доброволно изгнание.

Д-р Николай Сиклунов предава спомени на баща си, тогава дипломат в Рим, за познанството му с поета, запис „Златен фонд” на БНР, 1996 година:


В Рим Пенчо Славейков работи денонощно. Чувствителността му се изостря до крайност. Живее с миналото и бъдещето, за да избегне настоящето. Гнети го и това, че никой от съвременниците му не повдига глас на протест срещу извършената към него несправедливост. В едно от писмата си от Италия пише: „И живея днес в Рим, дето никой не ме знай, и никой не изисква нищо от мене. Сега аз приличам на онзи варварин от Капитолийския музей, комуто римски нож е втъкнат в сърцето и той умира с яд, болка и псувня.”

В деня на смъртта му, 28 май 1912 година, неговата любима Мара Белчева изпраща две телеграми – до Министерството на просвещението и до двореца: „Пенчо Славейков вече не диша, как да постъпя с тялото му?” Отговор не идва. Земята в градчето Брунате на провинция Комо прегръща тялото на поета. Свидетели на тази прегръдка са брат му Рачо, Боян Пенев и италианският поет Гуидо Киалво.
През 1921 година тленните му останки са пренесени в България.

Днес на Петко и Пенчо Славейкови е отредено заслужено място в културната ни памет. Като един от знаците за това е бронзовата скулптура на площад „Славейков” в София, чийто автор Георги Чапкънов в запис от 1999 година говори за „неоценимото им дело”, спомогнало за европейското приобщаване на България:

Пенчо Славейков оставя шедьоври на критическата проза. Посочи народната песен като висок и недостигнат образец. Създаде затрогващи и съвършени песни, които се пеят и възприемат като народни, интимна лирика, разработена с удивително майсторство. Остави и бляна си за тихо щастие, за „ведра” обич, за спокойствие сред красотата на природата, „сън”, „мечта”, „копнеж” разкриващи съзерцателната му натура. Създаде и сатиричните произведения „Цар Давид”, „Марий и Сула”, предшествани от цикъла стихотворения, отпечатани в списание „Мисъл” под общо заглавие „Шарки” с псевдоним Фердах Медахи. Славейков е автор на ценни писма и чудесен преводач. Стараейки се да приобщи все повече и повече българи към европейските и световни културни ценности, да разшири кръгозора на духовната ни култура, Пенчо Славейков превежда от десетки поети, писатели от разни националности и пише за тях статии, есета, очерци.

Безпогрешна е Милена Цанева в оценката си, че: „Най-голямото му обаяние като човек, и като поет е неговата  респектираща индивидуалност, резултат от една могъща нравствено извисена воля и себеовладяност. Целият му живот е един мълчалив подвиг на себеовладяването, на себевъзмогването в името на живота и изкуството. Да ти причинява физическа болка дори самият процес на писане – и въпреки това по цели нощи да изковаваш дума по дума стих; сред най-буйните си юношески години да си прикован неподвижен на легло, до края на живота си да влачиш като верига своя тежък недъг и гордо да отминеш в поезията си всичко това, да не обремениш стиха си с малодушния стон на оплакване; да бъдеш орисан от съдбата на страдание – а да станеш поетичен изразител на един подчертано жизнеутвърдителен поглед за света…

Да живееш в едно общество на примитивна алчност, когато историческото развитие безжалостно стъпква остатъците от уюта на патриархалната човечност, да се сблъскваш непрекъснато с несправедливости и обиди, с пошлост и кал – и да запазиш непокътната вярата си в доброто и в човека. Да се осъществиш като творец в един период от българската история, когато тон на живота дава тържествуващият Бай Ганьо, да се сблъскваш всеки ден с неговите многобройни преображения – и да станеш певец на националните добродетели, на най-чистите, най-светлите страни от националния ни характер…”

За това възмогване над мрака и хаоса, за това творческо сродяване със света на висшите етически ценности се иска душевна устойчивост и търдост, не само непоколебима вяра в човека, но и несломима любов към живота. Любовта на „жрец и воин”.

  „…Обичам туй, което е в зорите:
на тъмна нощ, копнежа за денят;
на плодът сока, който зад корите
зрей – не излъгъл никому вкусът.

Обичам туй, което се намира
на подвига на път и кръстопът,
и в свойта цел не онова намира,
което други своя цел зовът.

Обичам туй, което во живота
само твори се за живота свой –
за да не викне нивга от Голгота:
„Защо си ме оставил, Боже мой!””
„Обич”

По тази публикация работи Десислава Димитрова