Той живее на един таван на „Раковска” 86 А. Домът ателие винаги окичен с картини е далеч от земята, която толкова много обича; и близо до облаците, до небето, не по-малко любми. Там има нещо от атмосферата на старите романи. Висят по стените – „Терени”, „Алеи”, „Белият град”, „Булевард”, „Плаж”, „Белите платноходки”, „Рибарски пристан”… Море и суша, живот и природа – едно съзвучие от гами, една хармония от багри.
Вратата е винаги отворена и идват различни хора с различни професии, компании от артисти, не само художници и литератори, студенти. Мансардичката осъмва и замръква с яркото присъствие на Владимир Димитров – Майстора, Стоян Венев, Елин Пелин, Ран Босилек, Ангел Каралийчев, Никола Вапцаров, Константин Кисимов, Олга Кирчева, Кръстьо Сарафов, Сирак Скитник, Николай Райнов, Борис Ангелушев, Илия Бешков... За всеки домакинът ще намери сърдечни думи и чашка кафе (често и донесена от гостите ракийка). И той знае, че всеки който влезе в дома му оставя следи. Следи от думи от истинския дъх на живота, който по-късно ще затрепти върху платната. В изкуството на художника Георги Павлов живее идеалът на младостта му, на времето пълно с мечти, с радостни незабравими срещи.

Георги Павлов – Павлето е роден на 31 август 1913 година в Чипровци. Дали денят е бил щастлив или не, дали е фатално стечение на обстоятелствата, но момчето дори като възрастен не надминава 104 см. и тежи само 37 кг.
Започва да рисува още преди да се е научило да чете и пише. Георги Павлов завършва гимназия в Монтана, а през 1940 година и живопис в Софийската художествена академия при проф. Борис Митов. Младежът излиза от Академията подражаващ на модерните френски художници и Парижката школа. Възприма тяхното отношение към цветовете, към пространството, към лаконичната форма, към предаване на атмосферата. От 1939-а участва в художествения живот, като се приобщава към Дружеството на новите художници, проповядващи различни прогресивни течения в изкуството. Още в първите си платна се взира в човека, създавайки „Глава на момиче”, „Автопортрет”, „Рибари”. Първата му самостоятелна изложба е през 1942 година. Картините ѝ, между които „Момиче” и „Край София”, са оценени като шедьоври на малкия голям художник.

С творчеството си Павлето става признат живописец, график, художествен критик. Рисува крайните квартали на големия град и по свой начин съумява да одухотвори природата. Създава натюрморти, портрети и композиции. Автор е на монографии за български художници, сред които Теню Пиндарев, Кирил Цонев, Георги Попов. Сътрудничи на вестници и списания със статии и рисунки. През 1948 година е назначен за художествен редактор на списание „Дружинка”. По-късно е редактор на отдел „Художествена критика” на вестник „Народна култура” (1957 – 1958), а през 1960 – 1961 година е редактор на културния отдел на списание „Лада”. По-популярни картини на Георги Павлов – Павлето са: „Покрайнина” (1939), „Градската  градина в София” (1963), „Търново” (1964), „Бялото дърво” (1970), „Майка с дете” (1980)…

„Природата за мен е най-красивото нещо, което съществува и затова съм се ориентирал предимно към пейзажа”, споделя художникът, запис 1975 година, Златен фонд на БНР:

Георги Павлов – Павлето е автор и на две стихосбирки – Вятър над Огоста (1985) и „Когато кестените спят: рисунки и стихове” (1993). Художникът поет не е привърженик на класическата стихотворна форма. Той предпочита свободния стих. В  него по-лесно се вплитат оригинални мисли, впечатляващи образи, приливи и отливи на чувствата. Стиховете му се четат на един дъх, защото звучат като вопъл, като въздишка или възклицание.
Когато рисува, не се замисля дали ще бъде разбран. Според него: „човек твори, за да удовлетвори вътрешна потребност, изживява нещо, което му тежи”. Павлето е щастлив да вижда лица, които гледайки някоя картина, преживяват заедно с него. Защото „картината се преживява един път, когато я създаваш, и втори път, когато друг я преживява”. Георги Павлов – Павлето прави седем самостоятелни изложби в България. А в живота си рисува картини, за да украси целия свят – те са в галерии и в частни колекции у нас (Националната художествена галерия, Софийската градска художествена галерия и много художествени галерии в различни градове), в Канада, САЩ, Русия, Мексико, Франция…

За ателието в Париж и за първото излизане на Георги Павлов – Павлето в чужбина, разказва писателят Петър Незнакомов, запис 1996 година, Златен фонд на БНР:

Овен картините, многото книги и грамофонни плочи, Павлето има малки гири, боксови ръкавици от „Левски” и превъзходно чувство за хумор. На път през Алжир страстният пушач, изтръсквайки пепел от цигарата си, казва на придружителите: „И Сахара ми е пепелница.”  А от върха на Айфеловата кула с усмивка отбелязва, че Париж е вече в краката му. За тези, които го познават Георги Павлов – Павлето е триединство на сърце, интелект и талант. Добър, много благ и усмихнат човек, който като заговори те вкарва в своите чудни светове. Той е щастлив с ведрия си нрав, с таланта си, с приятелствата, с обичта си към всички и всичко. „Като творение на природата човек наистина е едно чудо – казва художникът. Аз много държа на хората, защото всичко, което съм постигнал, е станало с тяхна помощ. Благодаря на моите приятели – на тях дължа всичко! Дори физическото си оцеляване. Дойдох в София с 1500 лева. Баща ми продаде най-ценната вещ вкъщи – шевната машина, за да ме прати да уча. Тук никога не съм оставал гладен, без квартира, прилично съм бил облечен. Щом оцелях в такова тежко време като войната, щом успях да заема позиция в изкуството, в живота – късметлия съм бил.”
Едновременно с това обаче Георги Павлов – Павлето е дълбоко покрусен от съдбата човек, самотен бегач на дълги разстояния на гигантско, духовно израстване над физика и мъчителен бит. Дълбочината на терзанията си излива в стих:

„Тъмна е душата ти, Господи,
като нощ без звезди избягали от страх пред твоя гняв.
Тъмна е душата ти, Господи!
Господи, кой уби пъстокрилата птица с гърло като сребърно кладенче,
пълно с песни?
Кой пресуши бистрия ручей, весел пътник през равнините?
А кой открадна дъждовните капки от засъхналите устни на цветчетата?
Господи, кой отне на майката детето с пролетен синчец в очите?
Тъмна е душата ти, о,Господи!”

„Когато дойде ред на Павлето да се представи на всевишния, Господ ще наведе глава и ще му се помоли да го прости. Как е могъл до живот да узапти в зандана на такова уязвено тяло на великомъченик воля на великан и дарба на дарител”, пише големият наш интелектуалец Петър Увалиев за художника, когото нарича „ти мой приятелю, производител на мечти”.

С напредването на годините, поради нарушен сърдечен ритъм и липсата на асансьор (през по-голямата част от живота му в кооперацията няма такъв, а после често е повреден и се налага Павлето да бъде носен на ръце) художникът е прикован в таванската си обител. Той е като затворник в това „птиче гнездо” доста студено през зимата (отоплявано с електрическа духалка, все по-рядко ползвана поради липса на средства). „Краката не го държат” и под предлог, че не изпитва младежката нужда да странства по света, не натоварва никого с никакви очаквания.
Даже за известен период Павлето остава и без обувки – безсъвестни гости са отмъкнали всичките. Пристрастен към тях, в младостта си той купува всякакви модели и цветове, особено удобни за ходене. Без обувки Георги Павлов твърди, че се чувства като „Исус Христос”. И с тъга се взира в зеления кон, който е изрисувал върху шперплата на една от вратите си.

След промените на 10 ноември (1989) именитият български  художник изпада в нищета и все по-малко го посещават. Един чист идеалист с комунистически светоглед остава неразбран и низвергнат от дисидентското множество. Сам, без пари, с празен, ограбен апартамент, без картините, книгите, плочите, дори без документацията си Павлето не променя изстраданите си житейски истини и творчески възгледи, не и под напора на новите политически обстоятелства. Поостарелите приятели все по-трудно се изкачват до него и във високото си заточение Георги Павлов преживява с години. Само радиото – единствено другарче, му разказва денонощно.
Така, очаквайки обнадеждаваща новина, „че краят на безвремието, в което сме изпаднали, вече идва”, жален и беден на 29 юли 1995-а, на 81 години, си отива големият наш художник Георги Павлов – Павлето. Този, който твърдеше приживе, че „чудото на света са хората” и мечтаеше: „ако бях богат, щях да имам собствена галерия. Но не за купуване и продаване, а галерия, в която да подредя всичките си картини и всеки ден да ги гледам”, а истински щастлив го правеше „парченце хляб и още нещичко до него”.

Тъмна е душата ти, о, Господи!