Сред художниците, чието творчество оформя облика на България, безспорно се нарежда и Стоян Венев (21 септември 1904 – 20 март 1989) – живописец, карикатурист и график. Той е сред големите имена в българската живопис, част от известната Кюстендилска школа и един от най-разпознаваемите родни творци.

Роден е в с. Скриняно, Кюстендилско. От малък остава сирак и трябва да се бори за насъщния си. Първата му карикатура „Празник на цветята“ е отпечатана в списание „Червен смях“ през 1921 г., още докато е ученик в Кюстендилската гимназия. За нея и първите си изяви като карикатурист Стоян Венев разказва: „Подписах я „Пролетарче“. Бях дал и още няколко карикатури, които Димитър Полянов и Александър Жендов (редактори на партийното списание – бел.ред.) отпечатаха по-късно. След години Жендов ми каза, че тези рисунки ги изненадали със своята непосредствена, почти детска смелост на линията, със своя заразяващ хумор и с това, че в тях няма навеи от карикатурите на Божинов, под чието влияние тогава се намираха почти всички карикатуристи. Разказваше ми още как са се радвали и Смирненски, и Кюлявков, и Николай Фол. Следващите години работихме заедно с Жендов в други издания: „Маскарад“, „Звънар“, „Жупел“. Тогава аз използвах и други псевдоними: Реда Лампиро („Червена звезда“ на есперанто), Тане Пенин, Хрисиа Про, Батето – това се налагаше, защото „Пролетарче“ беше станал опасно популярен.“

Талантът на младия Венев е забелязан и от Владимир Димитров – Майстора, който го поощрява да се посвети на рисуването. През 1931 г. завършва живопис в Художествената академия при професорите Стефан Иванов, Борис Митов и Димитър Гюдженов. Още по време на следването си Венев, освен живопис и графики за бита, дръзва да рисува и еротични творби, нещо, което взривило нравите през 30-те години на миналия век. Две години след като се дипломира, полицията конфискува негови картини, показани в изложба. Обвинението е, че имат „неморално“ съдържание. Прокуратурата дори завежда дело за порнография срещу бъдещия класик, който в последствие е оневинен.

Стоян Венев бързо се утвърждава като живописец. За обект на своите картини избира българското село, акцентира върху фолклорните обичаи и ритуали, извайва ежедневието на обикновения българин. В битово-социалните сцени, които рисува, винаги има лека закачка с примитивизма на българския селянин. Селската тематика има своята традиция в българското изобразително изкуство и Стоян-Веневият дял е безспорен за нейното обогатяване и развитие. Почеркът му не може да бъде сбъркан с ничий друг, а от картините му струи истинска радост от живота и любов към хората. На него не му е потребно да изучава героите си, защото те цял живот са били около него.

Ето как художникът Теню Пиндарев описва персонажите и сюжетите в живописните платна на Венев, като смята, че е трудно да се разграничат Веневската карикатура от Веневската картина, тъй като „двете много щастливо се просмукват“:

По този повод и самият Венев коментира: „Наистина творчеството ми е давало повод на критиците да спорят за моите предпочитания като карикатурист или живописец. Истината е, че започнах като карикатурист. За мене карикатурата е една душевна нагласа, изразена графически. Сигурен съм, че и двете са важни и необходими – в живописта има повече поезия, в рисунката – мисъл; от рисунката често после става картина, тя е заредена с идеи, които „летят“. В живописта тези идеи вече са завършени и звучат с категоричността на тоновете…“

Запазена марка на художника са мустакатите селяни, сватбите, тъпаните и къпещите се жени, често наблюдавани от скрити зад дърветата комшии. Неговите наивни и много български образи впечатляват и се разпознават. Изключително продуктивен, художникът прави редица самостоятелни изложби не само у нас, но и в чужбина, с което произведенията му стават популярни и в Париж, Ню Йорк, Рим, Виена, Прага, Хага…  Бедното селянче, „Пролетарчето“, народният и обичан художник бай Стоян Венев – носителят на всички възможни награди и отличия за изкуство, е стълбът на карикатурата във в. „Стършел“ от 1947 г. до смъртта си.

Независимо от жанра, личната му позиция в изкуството е категорична – изкуството е средство за общуване с хората. Той не се страхува да бъде ясен, напротив – съзнателно търси онази пределна простота на изказа, при която всичко е разбираемо, без да е елементарно. А това го може само големият художник.