Илия БешковКолаж: Меглена Димитрова
Автопортрет, 1957 година

„Имам видение за народ с празник в душата, поминък в ръцете и смирение в сърцето“, казва този, за когото Емилиян Станев твърди: „Добре, че не си е наумил да става писател, защото всички в литературата ще станем мигом излишни”.

Художник, публицист, музикант, оратор, артист – многобройни са превъплъщенията на Илия Бешков. Многолик, с разностранни интереси и таланти, той създава статии, есета, бележки, словесни портрети на художници… Основното му занимание обаче е рисуването. Както сам казва: „Не търсете лесното! Лесно ми беше да свиря и да пиша, най-трудно да рисувам – затова избрах него.“
Илия Бешков създава множество рисунки на голи тела, пейзажи, илюстрации към книги, сцени от градския живот, карикатури… Неговият дух не признава теми табу и това е видно в творчеството му. В карикатурите му никой не е пощаден – цар, съд, чиновници, политици и политиканстващи, префърцунени дамичкиРисува и трие, рисува и къса, рисува, рисува, докато не му хареса изображението, но пак смята, че не е достигнал точно онова, което е замислил. „Купете си гуми колкото тухли и трийте, трийте, трийте, докато рисунката ви стане вярна, а вие – почтени художници! Аз съм изтрил три вагона гуми!“, ще каже по-късно на студентите си.

„Отблизо съм наблюдавал Илия, когато работеше. Той рисуваше по памет. Образите намираха своето място там, където бяха построени във въображението на художника. От острието на перото, натопено в туш или черно мастило, изтичаше присъдата на Бешков – колкото духовита и остроумна, толкова и жестока към личността или събитието. Това той постигаше с майсторството си на високо надарен рисувач. От приглушените тонове, които извличаше от любимата си свирка-двоянка, до пискливите звуци на дудука, Илия изливаше мъката си, както и нежната си чувствителност към красотата. Такъв беше той – веселият и тъжният, набожният антихрист, забележителният творец и човек, художникът Илия Бешков“, разказва Дечко Узунов.

Илия Бешков Дунов (24 юли 1901 – 23 декември 1958) е роден в плевенското село Долни Дъбник и е пето, последно дете в семейството. Момчето отрано се увлича по рисуване и музика, възсяда биволи и крави, язди коне, катери се по черниците и от върховете им превежда на порасналите какво казват гугутките. Птиците го подсещат да започне да свири –  първо с уста, после със саморъчно изработени от бъз дудуци. Свири вярно и хубаво. За да изрече по-късно: „Който не просвири на село, става или високомерен чорбаджия, или зъл чирак, или несръчен занаятчия.“

В запис от 1957 година, част от Златния фонд на БНР, Бешков изпълнява народна мелодия:

В Плевенската мъжка гимназия Илия е любимец и душата на класа. Една сутрин училището осъмва окичено с карикатури на всички учители, начело с директора. Своеобразният художествен дебют завършва с двойка по математика. Доста по-късно, през 1938 година, ще дойде и официалната Бешкова изложба, първа и единствена приживе.

Илия свири превъзходно на флейта Моцартовата соната за цигулка. Идва в София с намерение да учи музика, но вместо това записва право в Юридическия факултет на Софийския университет (1918-1920). Скоро се отказва и една година учителства в родния Долни Дъбник. Връща се в София през 1921-а, за да следва и завърши (1926) живопис в Художествената академия в класа на проф. Никола Маринов. Неуредиците на живота, моралната разруха след войните, злите нрави разнищващи добродетелната традиция, карат отзивчивия млад художник интуитивно да схване могъщата сила на смеха и да се обърне към карикатурата. В рисунките му има много култура и жизнени наблюдения, темперамент и една нравственост, до която стигат само големите творци. С чисто и предано сърце Бешков осмива политическите нрави, с трогателна добронамереност иска да освободи хората от злината им. И не че не е изобличителен, даже е много изобличителен, но никога злобен. В него отсъства озлоблението и омразата. Любимата му фраза е: „От лоша дума песен не става.“
Като карикатурист Бешков сътрудничи във вестниците „Див дядо“, „Българан“, „Пладне“, „Звънар“, „Маскарад“, „Стършел“.
Писателят Генчо Узунов говори с възхищение за твореца и припомня, че именно той е измислил „бай Стършел” и е станал своеобразен кръстник на вестника, запис Златен фонд на БНР, 2001 година:

Художникът илюстрира „Тошко Африкански“, „Ането“ и „Приказен свят“ на Ангел Каралийчев, „Горската къщичка“ на Дора Габе, „Хитър Петър“ на Сава Попов и други.
Вечерите си младият художник прекарва най-често в бохемския кръг на кръчма „Луката“, в компанията на Никола Маринов, Ламар, Дечко Узунов, Марко Шивачев, Ангел Каралийчев, Иван Пейков и други. Бешков пръв дава тон в закачките. Коронният му номер е да пее под акомпанимент на винени чаши, почуквайки ги с голям молив, както и да засвири със свирките и дудуците, които винаги носи в джоба си.
Апостол Карамитев чете спомен на Ламар за другарския кръг от художници и поети, прекарвали дълги часове в „Луката“, запис Златен фонд, 1971 година:

Младостта на Илия Бешков преминава в епоха на остри класови битки. Във вихъра на тази епоха той влиза като доблестен творец и гражданин, избирайки за свое оръжие смеха. Смях над старото и ретрограднотно, в защита на унизените. Неговата мисъл е винаги остра, парадоксална, афористична. За да го нарече един ден Иля Еренбург „злия добряк“. А сам Бешков да каже за себе си: „Аз бях това, което изискваше от мен животът.”

Земеделец по родов произход и по съзнателна ориентация, Бешков е и антимонархист. Два пъти лежи в арестантската килия – през 1923 година за участие в Юнското въстание и през априлските събития на 1925-а, след атентата в църквата „Св. Неделя“, когато е в черния списък за разстрел. Негов приятел вижда името му и го задрасква, с което му спасява живота. Диханието на смъртта, усетено тъй близко и екзекуцията през 1945-а на брат му, политикът Иван Бешков, осъден от Народния съд, оставят отпечатък в психиката на големия творец до края на дните му.
Високо етична личност, смел и честен, готов да жертва себе си за истината, въпреки преживения ужас Бешков се изправя пред същия този съд в защита на Александър Божинов.
„В ония времена Бешков дръзва да каже, че подсъдимият е най-големият творец в съвременна България и незаслужено е на съдебната скамейка“, разказ на Любен Козарев, управител на издателство „Изток-Запад“ (издало Бешковите книги: „Черната тетрадка“ – 2015 г., „С рисунката правя човеци“ – 2017 г., „Не се наказва вината, а куражът“ – 2021 г.), запис Златен фонд на БНР, 2021 година:

От 1945 година Илия Бешков преподава в Художествената академия рисуване, илюстрация и оформление на книгата. Става професор през 1953-та и до края на живота си завежда катедра „Графика“. Той умее да владее аудиторията, говори интересно и увлекателно. Въвежда студентите в света на изкуството, учи ги да разбират „рисунката като проблем“ и „линията като мироглед“, но едновременно с това изгражда личности: „Доколко ще станете художници, това ще покаже вашият талант, но личности трябва да станете. Бъдете личности, това ще ви каже как да употребите рисунката.“
Студенти и от други специалности, приятели или просто познати идват да слушат словото на Бешков като при месия. Някои го наричат проникновение и го записват като Божие послание.
„Изненадващи, неповтарящи се, непрекъснато преоткриващи бяха неговите съждения и размисли върху проблемите, които носеше в себе си”, спомня си графикът Тодор Панайотов за срещите със своя преподавател, запис 1983 година:

Десетки са „автопортретните“ рисунки на Бешков, както и любимите му герои – Христос, Дон Кихот, селските деца и вестникопродавачите, приятелите му Константин Петканов, Пенчо Георгиев, Светослав Минков, Иван Милев, Александър Божинов… „хитър-петровци“, но и баби с честни лица и доверчива усмивка. Емблематични за творчеството му са сериите „Дон Кихот“, „Пижо и Пендо“, „Гражданската война в Испания“.

Попитан веднъж дали чрез изкуството един творец може да помогне на каузата на родината си, философът Бешков отвръща: „Аз не зная въобще кое освен изкуството може да помогне или спаси една родина? Платон, Фидий и Омир още помагат и спасяват Гърция. За твореца няма давност.“
Много ярки и точни са и други слова на Бешков, сякаш написани вчера или днес, но с пълна сила ще имат своята стойност и утре: „В света на идеите няма място за човека. Най-претенциозните идеи в името на човека отхвърлят най-неумолимо човека! Те са толкова влюбени в съвършенството си, че изключват възможността да обслужват нещо друго извън себе си, те смятат човека ощастливен, когато той ги обслужва…“
Илия Бешков е неуморим, когато изгражда своите философски трактовки, когато обяснява като изключителен естет стойностите и пътищата на изкуството, когато въздига творчеството на Моцарт, говори за тайните на безбрежната Вселена, но и за народната песен. Търси остротата на парадокса не за да постигне блясък, а за да намери пътеки към истината. И затова се вглежда в образите на Дон Кихот и СанчоПанса, Алеко Константинов и Бай Ганьо, образите на първоапостолите, сякаш търси в наши дни кръстната им мъка съзирайки в нея огромната човешка съдба.

Неговите творби са показвани в Ню Йорк, Лондон, Рим, Прага, Белград, Букурещ, Москва, Виена, Париж, Тел Авив…
„Той бе художник с ярко подчертана индивидуалност, присъща само на гениалните художници, но ние, поради славянската си традиционна скромност още не сме го нарекли гений“, пише писателят Крум Вълков.
Илия Бешков е обявен от ООН през 1998 година, за „Човекът (философът) на XX век“.
А за него това нямаше никакво значение. Уловил нишката между преходност и вечност, Бешков вярваше в неустоимата сила на природата, в която „кучешкият лай ще остане – през пролетта и лятото ще се смеси с мирис на чубрица и топъл човешки дъх. Но аз ще бъда съвсем, съвсем далече…”

По тази публикация работи Десислава Димитрова