С името му се свързват театрите в Плевен, Русе, Бургас. Директор е на Държавния сатиричен театър, главен режисьор на Софийската опера и Народния театър.
Боян Дановски (19 август 1899 – 9 март 1976 ) се ражда в Русе в семейството на еврейски дърводелец, но живее в София, където завършва Първа мъжка класическа гимназия. Семейството му няма нищо общо нито с театъра, нито с другите изкуства. 11-годишен за 25 стотинки Боян си купува билет за втория балкон на Народния театър. Представят „Мадам Сан-Жен“ от Викториен Сарду. Но пред него на перилата били застанали възрастни хора и той нищо не можел да види. Един човек го съжалил и го вдигнал на ръце за няколко минути. Видял сцената, обляна в светлина, бялорозови гримирани лица, някакъв вълшебен, нереален свят. И интонациите на актьорите също били нереални, или поне неделнични.Те не говорели така, както се говори в живота.
Може би повече от всичко му харесва изкуствеността на театъра, на този вид театър. За да се хвърли много години по-късно в професионалната си дейност в обратната крайност – всичко на сцената да бъде неподправено, грубо, сурово, какъвто е и самият тогава живот.
В юношеските си години Боян Дановски пише стихове. Независимо от това дълги години мечтае да стане актьор, „защото актьорите бяха единствените хора без бради и мустаци и имаха две дълбоки бръчки около устата, които много ми харесваха“, споделя той. По-късно тези мечти са забравени и Боян отива да следва инженерство и музика в Милано. Инцидентно се явява на един театрален конкурс, на който го късат, защото решават по произношението, че е немец. В България продължава с трескава литературна дейност в списанията „Хиперион“ и „Везни“ в близост до Гео Милев, Николай Хрелков, Людмил Стоянов, Христо Ясенов, Теодор Траянов. А в театралната студия на Исак Даниел, създадена от будни и талантливи младежи, той свири на цигулка в часовете по пластика. Получава професионална режисьорска подготовка в Германия като асистент режисьор в театъра в Дармщат. През 1932 година Дановски се завръща в България и заедно с Борис Михайлов основава и ръководи самодейните работнически театри „Трибуна“ и „Народна сцена“ в София (1932 – 1933).
В изказване за художествената самодейност Боян Дановски споменава, че започва театралната си дейност именно в тези театри, запис 1964 година, Златен фонд на БНР:

Дановски специализира режисура в СССР (днес Русия). От 1951-ва е професор по актьорско майсторство и режисура във Висшето театрално училище (днес НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“) и негов ректор (1953 – 1954). Режисьор е в Българска кинематография.
Философски осмисленото му и образно изкуство оставя образци като: „Както ви харесва“ от Уилям Шекспир, „Кредитори“ от Оноре дьо Балзак, „Егор Буличов и другите“ от Максим Горки, „Дървеница“ от Владимир Маяковски, „Млада гвардия“ от Александър Фадеев, „Брониран влак“ от Всеволод Иванов, „Майка“ от Бертолт Брехт по Максим Горки, „Удържимият възход на Артуро Хи“ от Бертолт Брехт, „На лъжата краката са дълги“ от Едуардо де Филипо, „Тревога“ от Орлин Василев. Негово дело е и постановката на първия български цветен филм „Точка първа“ (1956) по сценарий на Валери Петров.
В историята на българското театрално изкуство Боян Дановски е наречен „явление“, в някои отношения неочаквано, като че ли извън националните театрални традиции. На българска сцена, където тогава господства психологическият реализъм на дореволюционния Московски художествен театър, пренесен на българска почва от Николай Масалитинов, този неспокоен режисьор донася опита на немския експресионизъм чрез Брехт, Пискатор, Райнхард. Дановски внася в българския театър т.нар. „Голяма театрална реформа“ на XX век. Още с първите си постановки обявява война не само срещу рутината и шаблона, но и срещу битовизма, срещу умилителната чувствителност и напевния говор, но и срещу липсата понякога на точна социална характеристика на сценичните герои.

Боян Дановски е знаменит учител на театрали, който освен че говори седем езика, притежава безценното качество за режисьора – аналитичност. Негови ученици са много от българските режисьори. Характерни със своята неповторима индивидуалност са Вили Цанков, Леон Даниел, Гриша Островски, Рангел Вълчанов.
Ученикът, колегата и приятелят Гриша Островски говори с пиетет и респект за своя учител, когото нарича „Вергилий на българската режисура“, запис 1993 година, Златен фонд на БНР:

В центъра на всяка негова постановка са актьорите. Режисьорската фантазия минава през тях. Затова работата му е плодотворна както с корифеите на Народния театър, така и с неговите възпитаници, като любимия му ученик Апостол Карамитев или открития от него Георги Калоянчев и останалите талантливи комедианти от първото поколение на Сатиричния театър.
„В работата си с актьорите беше безкомпромисен, понякога дори жесток. Целта му беше да ги доведе до максимален резултат, да ги накара да надминат себе си. Не приемаше хора, които се задоволяваха с първия резултат, с най-лесното, които разчитаха само на данните си. Не можеше да се примири с това, че българските актьори, по-талантливи от много други, често играят под възможностите си и спират рано в развитието си. Както въобще се бореше неуморно с нехайството във всяка област на театъра“, казва за баща си режисьорът Владимир Дановски.
„Всяка пиеса, в която актьорът играе, заживява цялостно в съзнанието му: с нейните идеи, с нейното вътрешно движение, с нейния пулс и стил. Безброй нишки свързват образа с епохата, със съвремието, с устрема и поезията на творбата. Това не зависи само от таланта, а до голяма степен и от фанатичното себеотдаване – основна предпоставка, за да се роди дълбокото изкуство. Когато Ойстрах излиза да свири, имам чувството, че преди това са му поверили честта и щастието на човечеството. И той излиза да ги устоява на концертния подиум – фанатично. Това важи и за творците в театъра”, смята Боян Дановски.

Дановски е автор на няколко книги по режисура, театрознание и драматургия. През 1929 година излиза книгата му „Драматически видения“, като по едно от тези видения – „Косара“ маестро Атанасов създава едноименна опера. По същото време излизат и неговите „Писма от Албания“, които остават едно от най-ярките пътеписни произведения в българската литература.
Той пише и стихосбирката „Гусларски песни“. Всички стихотворения от нея са в тон с красотата на народната поезия, с нейната образност и мелодиката на стиха ѝ. Писателят Петър Славински смята, че „театърът е спечелил много и много, а литературата е загубила в същата мярка от това, че този надарен с огромно въображение човек вложи творчеството си в театъра, а не в литературата“.

И ако Достоевски е казал някога за себе си и за руските писатели реалисти: „Всички ние сме излезли изпод Шинел на Гогол“, режисьорката Ребека Арсениева, възпитаничка на школата на Дановски, обобщава: „Съзнавахме, че толкова много български театрали сме се подали изпод кадифеното сетре на Боян Дановски и че то ще ни топли и закриля още дълго, дълго време“.

„Той живееше с новите си съмнения кое е право и кое не, как трябва да постъпва, доколко трябва да бъде верен на идеите си…“, разказва Островски, запис 1993 година, Златен фонд на БНР: