Той притежава културата на своето време. Културата на индивида. Културата на духа. Широтата и богатството му прескачат рубикона на дежурното и евтино житейско и сценично присъствие и се извисяват до неповторими висини.
Той хипнотизира, защото самият е хипнотизиран. В собствената си хипноза изгражда своя човешки и творчески образ, защото свято вярва в това, за което е призван. Той е красив. Благородникът е красив. Той е маг на сцената. Той я превръща в море, за да бъде делфин, когато трябва да плува, и в небе, за да бъде орел, когато трябва да полети. Сцената го гали, а той се слива с нея като съвършен любовник (инфинитив – любов). Любомир Димитров (Любо) – наричат го последния романтик на българския театър. Може би още със зачатието Господ го докосва с магически скиптър и бележи: „Артист!”
Роден е на 4 август 1930 г. в София под зодиакалния знак на Лъва. Астролозите отреждат на Лъва най-чувствителния, най-уязвимия орган – сърцето. И може би от него, от сърцето, произтича девизът му: „Аз обичам”… Жаркото слънце на знойното лято предопределя неугасващото му жизнелюбие, устрема за простор, светлина и свобода. „Мечтая повече светлина да струи отвсякъде. Светлина от витрините, от релсите на вагоните, от пътеките на самолетите по небето и главно от очите на хората”, казва актьорът.
Образованието си Любомир Димитров получава в различни престижни институции: Френския колеж, Държавното висше театрално училище (1954), днес НАТФИЗ, школата на Драматичен театър Пловдив (1954 – 1957) и Военния театър (1957 – 1987) в София. Негов учител по актьорско майсторство е знаменитият Николай Масалитинов.
Всеки режисьор би бил щастлив, ако съдбата го срещне с такава богата актьорска дарба, с такова истинско вълнение и отдаденост в творческия процес, с такава неспокойна и неудовлетворена душевност. Щастливци са и тези, които го гледат в театъра, особено в няколко незабравими персонажа. Майстор Живко от пиесата на Рачо Стоянов „Майстори” (сезон 1970–71), Евгений Арбенин от поетичната драма „Маскарад” на Михаил Лермонтов (сезон 1971–72), вехтошарят от френската фантастична пиеса на писателя Жан Жироду (сезон 1975–76), Бай Ганьо от „Щастливецът иде“ на Руси Божанов и др.
В майстор Живко актьорът прелива в своя герой нещо лично свое – от професионалната си естетика и гражданска философия: „Искам да докажа на себе си и на Бога, че съм истински майстор и тогава може би ще се укроти сърцето ми.” Той се втурва като пустинен вятър. И изчезва като пустинен вятър, понесъл в душата си парещия дъх на изгарящата го любовна страст по Милкана. Майстор Живко на Любомир Димитров е признат от пресата за най-добра мъжка роля през сезон 1970–71 година.
Живко в откъс от „Майстори” на Рачо Стоянов с Невена Симеонова в ролята на Милкана, постановка на Асен Шопов в Театър „Българска армия”, запис 1975 година:
В Арбенин актьорът демонстрира органична интелигентност и висок професионализъм. Успява да създаде една сложна амплитуда от най-контрастни преходи: „И тя така пред мен на колене стоеше, но аз не ѝ простих… Не ѝ простих…”.
Красивият му баритон, богатият темперамент, способността на извисеност и романтична приповдигнатост не го затварят в рамките на трагичните и на характерните роли. В Бай Ганьо от „Щастливецът иде”, в поразителния сатиричен стих на Грибоедов „От ума си тегли”, в ролята на Чацки (трагичен герой в комична ситуация), ярко изпъква комедийният му талант, изненадващо пищен и неподправен.
И за най-страшните от своите герои Любомир Димитров търси трошица пощада. Трошица човешка и артистична милост. Дори за президента в „Коварство и любов” на Фридрих Шилер. Дори за Луис Ередия в „Осъдени души” на Димитър Димов. Но в Бай Ганьо сякаш нещо се случва с артиста. Той играе вкупом всичко онова, срещу което досега е възправял своите и порочни, и добродетелни мъже. Толкова артистична и човешка ненавист не е струила никога от сценичното му присъствие. И все пак Ганьо на Любомир Димитров се оказва един от неговите най-трагични герои. Трагичен, защото му е отнет защитният мотив. Защото наглостта му, безочието, първичността, бруталността означават всъщност собствена присъда. Осъден!
Всяка роля на сцената има свой кризисен момент, който актьорът или преодолява, или ѝ остава длъжник. Преодоляването е страшно трудно и едновременно с това носи неизмеримо щастие и блаженство. Спечелил е! Не само за себе си и за героя, а и за този, който не по-малко се е трудил над белите листи през часовете на творчески лутания и открития. Спечелил е тройно! Любомир Димитров умее да печели.
Над 180 са ролите, родени на сцената чрез дълбокото проникновение на един безспорен талант: Нури от „Чудак” на Назъм Хикмет, Куклин от „Океан” на Александър Щейн, Евдокимов от „104 страници за любовта” на Едуард Радзински, Баронът от „На дъното” на Максим Горки, Сергей от „Иркутска история” на Алексей Арбузов, Дончо от „Зидари” на Петко Тодоров, полковник Ганев от „При закрити врати” на Мария Симова и Пламен Симов, Сашо от „Топлите камъни” на Лада Галина и много, много други.
В запис от 1976 година актьорът говори накратко за образа на героя си Макбет в едноименната Шекспирова трагедия.
Колко естествен и непринуден, а същевременно възвишен и респектиращ е на сцената Любомир Димитров могат да докажат и филмовите му роли. Изразителното красиво лице предава пред камерите най-тънките нюнси на душата без всякакъв пресилен жест. Достатъчно е да припомним само две от ролите му в киното, където партнира на най-филмовата ни актриса – Невена Коканова – „В тиха вечер” и „Среднощна среща”. В периода от 1951 до 1993 година актьорът се снима в над 30 филма. Сред тях са: „Под игото”, „Песен за човека”, „Калоян“, „Приключение в полунощ”, „На живот и смърт”, „Година от понеделници”. Играе севастократор Калоян в „Боянският майстор”, Авакум Захов в „Приключение в полунощ” и др.
„Изключителен актьор. Всичко му е дадено отгоре – и глас, и физика, и емоция…”, разказва за патньора си на сцената и в живота Емилия Радева, запис 2009 година:
Театралният критик Севелина Гьорова казва: „Цялото му същество беше актьорско”. За нея Любомир Димитров е „най-непосредственият човек в живота, надарен с изключително обаяние. Неговият артистизъм се излива не в патетична приповдигнатост, а в разказа на чудесни истории, които така добре съчинява на момента и така изумително изиграва.” Веднъж на чудесен френски „продава” на опитен турски търговец хотел „Плиска” и уговаря сделката с всички подробности. После потърпевшият, дошъл да я „финализира”, остава смаян и невярващ, че това е една чисто актьорски изиграна роля.
„Имаше мъжествена красота, чисто българско излъчване – висок, с прекрасна фигура, с дълбок глас, с рядко срещан темперамент, беше огнен човек. Налагаше се, без дори да е казал „добър ден”. Нестандартен човек, бохем в най-хубавия смисъл на думата. И в живота беше артист и аристократ, аналитичен, непредсказуем. Бог не е щедър на дарове, но при него като че се е разсеял, надарил го бе с толкова качества, които рядко се срещат”, повдига завесата на едно близко приятелство актьорът Петър Гюров.
Пенсиониран преждевременно, изолиран последните 10 години от своя живот – театъра, Любомир Димитров боледува дълго време с различни диагнози. Стои затворен вкъщи, в стаята си, където произнася на глас монолози и реплики от роли, сякаш репетира за една друга сцена, на големия невидим театър – вечността. На 5 февруари 2001 година за незнайна премиера, режисьорите от небесната сцена го прибират в състава си.