„Една от първите ни задачи след 9 септември 1944 година беше да потърсим актьори, които да застанат на митингите до ораторите. Това бяха всъщност и първите стъпки на някакъв театър в радиото, защото дотогава имаше драматизирани само няколко детски приказки и радиосценки. Първите месеци и години бяха сложни. Но от самото начало създадохме такава драматургия, която да задоволява изискванията на времето.“ Думите на Ангел Вълчанов описват първите години на Радиотеатъра в интервю от 1974 година за вестник „Телевизия – радио“.
Първите години на „живия радиотеатър“
Името на режисьора Ангел Вълчанов е неизменно свързано с първите години на създаване и утвърждаване на Радиотеатъра и телевизионния театър в България. Радиотеатърът, който вълнува поколения българи, някои от които го откриват и днес, започва да звучи в родния ефир от 1938 година. Неговото целенасочено развитие се дължи именно на режисьори и драматурзи като Ангел Вълчанов, които отдават творческата си енергия за осъществяването на радиопиеси, които възпитават естетическия вкус на слушателите.
На 26 декември 1938 година от студиото на районната радиостанция във Варна се излъчва първата оригинална радиопиеса – „Крилата помощ“ (с оригинално заглавие „Великденска вечер“), написана от Ангел Каралийчев и Матвей Вълев. „Радиозрителите“ на Радио Варна слушат изпълнената на живо драматичната интерпретация на спасителната операция, организирана от екипи летци, за потушаване на избухналия пожар в мина „Орлово гнездо“. Озвучаването на пиесата е реализирано в момента на излъчването чрез пускането на музика от грамофонни плочи.
По време на заключителната фаза на Втората световна война, при англо-американските бомбардировки над София през зимата на 1943–1944 година, е разрушена задната част на Първо студио на БНР. Радиото е евакуирано в салона на училището на софийското село Нови хан (линк), откъдето излъчва до края на войната. „Не спяхме по цели нощи. Помня, че никой не излизаше от Нови хан, само когато ни изпратеха по работа в София, за да вземем актьори, например“, разказва Ангел Вълчанов в предаването „В онези първи дни на Радиото“. Заедно с него в разговора в студиото участват и Валери Петров, Стефан Сърчаджиев, Младен Исаев, Димитър Ханджийски и Милко Ангелов.
„Живият радиотеатър“ продължава и в първите години след края на войната, когато липсват условия за създаването на професионално изработени радиопиеси, но в много от случаите режисьорът и тонмайсторите създават звуковата среда с импровизирани средства, спомня си Ангел Вълчанов.
„Пиесата „Легенда за любовта“ на Назъм Хикмет записвахме направо в парното отопление на радиото. Получиха се интересни слухови вибрации, които бяха необходими за тази приказка–легенда. В началото чувствахме голяма нужда от ефекти, необходими за предаване на правдивост в развитието на действието. Така разбрахме, че дъждът и бурята, записани в натура, не са убедителни. Постигнахме по-добър ефект по условен път – чупехме кибритени клечки пред микрофона.“
Основните изпълнители, които подпомагат щатния актьорски радиосъстав, състоял се от 7-8 души и двама или трима режисьори, са най-популярните артисти от столичните театри – Кръстьо Сарафов, Петя Герганова, Петко Атанасов, Зорка Йорданова, Владимир Трандафилов, Стоян Бъчваров. Освен популярните и утвърдени имена в Радиотеатъра, под ръководството и менторството на Ангел Вълчанов израстват и разкриват своя талант и много млади артисти. За един от тях – Енчо Багаров, режисьорът разказва в интервю за Българското национално радио (БНР) през 1969 година.
В школата за радиоактьори на Българското радио своите първи стъпки правят: Йордан Матев, Люба Алексиева, Мария Русалиева, Георги Раданов, Апостол Карамитев, Коста Цонев и много други. В конкурса на Радио София, който се провежда през 1948 година, се явява и актрисата Мария Русалиева. Интересът е огромен – от над 500 явили се комисията, ръководена от Ангел Вълчанов, отсява 50 мъже и жени, а от тях накрая остават петимата с най-подходящите гласове, разказва актрисата в „Странници между вчера и днес“.
Развитието на Радиотеатъра привлича в националното радио и режисьори като Стефан Сърчаджиев, Сашо Стоянов, Моис Бениеш, Гриша Островски. С помощта на проф. Роберт Роснер техниката на говора и словото на актьорите е поставено на научни основи.
Режисьорът с детска усмивка
Преди 110 години в Сливен се ражда Ангел Вълчанов. Завършва Художествената академия в София през 1936 година, а две години по-късно специализира история на изкуството в Париж, където завършва Държавната театрална и филмова школа. Работи и като асистент режисьор в театъра на известния чешки драматург Емил Франтишек Буриан. В Радио София е главен режисьор на Радиотеатъра от 1944 до 1959 година. Преподава художествено слово и телевизионна режисура във ВИТИЗ (днес НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов).
„Той радваше не само с това, което говореше, но и с начина, по който го изричаше. Аристократ на духа и демократ в отношенията си с другите, той с всички беше еднакво внимателен и безкомпромисно взискателен. Неговата скромност на истински интелигент се чуждееше от всяко себично и себеизтъкващо, но личността му покоряваше, когато ставаше дума за справедливост или за принципи“, казва за него философът Кръстьо Горанов.
В един от записите на Златния фонд на БНР е съхранен обаятелният глас на Ангел Вълчанов, който чете пролога на поемата „Нека се пробуди дърварят“ от Пабло Неруда.
Десетки са радиопиесите, запазени във звуковия фонд на БНР, в които участва Ангел Вълчанов като актьор и режисьор: „Макбет“ по едноименната Шекспирова трагедия, „Човекът, който се смее“ по едноименния роман на Виктор Юго, „Сцени от парижкия живот“ – драматизация по романа „Дядо Горио“ от Оноре дьо Балзак, „Съдбата на човека“ по едноименния разказ на Михаил Шолохов, както и много други пиеси с революционен заряд. Запазен е и запис на авторската пиеса на Ангел Вълчанов „Последният процент“, записана през 1955 година.
Своята 30-годишна работа в радио- и телевизионния театри Ангел Вълчанов обобщава с думите:
„Радиото борави с най-мощното средство – човешкото слово. То носи в себе си освен понятието и ритъма, музиката, националния белег на един народ. Тази именно сила е голямото оръжие на Радиотеатъра. Чрез него може да се каже всичко онова, което картината постига чрез камерата, обектива, пищния декор, чрез костюмите. Със средствата на радиото и телевизията може да се създава изкуство. Те са две релси, по които върви един влак. За мен Радиотеатъра и телевизията са съдба, творческа, човешка, лична.“