Във кръвта удрят залпове огнени,
пролетта се отеква с любов –
като птици от огън подгонени
стиховете ми стават на зов!
Така Николай Хрелков определя своята поезия, завладяла читалищните сцени и клубните подиуми през 30-те години на XX век.
„Хрелков допада най-вече на младите. Той е строен, необикновено едър, леко поприведен мъж. Има голямо открито чело, необичайно подкупващи очи и печели сърцата на хората поразително бързо. Неговата общителност е отражение на необятна душевност. Дори ръцете у Хрелков придават своеобразност на физическия и на духовния му портрет. Понякога, когато вдъхновеният поет говори за бъдещето и за величието на човешките устреми, ръцете му оприличавам на орлови крила, разперени в стремителен полет, а друг път изправен пред младите в едни буреносни години, ръцете му напомнят весла на лодка в развълнувано море. Той е до фанатизъм предан на партията, на родината, на човека. Една многообразна по темперамент, по светоусещане, с типично своя биография издънка от рода на Любен Каравелов. “ – описва твореца писателят Крум Велков.
Роден в Бяла Слатина на 16 декември 1894 г. в заможно семейство, Николай Хрелков още петнадесетгодишен се разделя с него, като напуска бащиния си дом и се обрича на несретен живот в столицата.
Първите му стихотворения са отпечатни на страниците на списания „Червен смях“ и „Социалистически преглед“ (1919 – 1920). Във времето на влияние на символизма сътрудничи на списанията „Везни“, „Хиперион“ и др. През 1922 г. се сближава с Антон Страшимиров, Гео Милев, Людмил Стоянов, Христо Ясенов, Марко Марчевски. Поезията му е картина на страданията и борбите на българския народ, на бунтовен порив между двете световни войни.
Младостта на Хрелков минава под знака на историческите бури след Първата световна война, Октомврийската революция и Владайското въстание, Септемврийското въстание през 1923 г. и белия терор през 1925 г., които стават негови „университети“ по класова грамотност и комунистическа убеденост.
В запис от 1984 г. сестрата на Гео Милев Пенка Касабова си спомня, че по време на Септемврийското въстание Николай Хрелков идва в дома им в Стара Загора и разказва за подвига на поп Андрей в Медковец, който се превръща в прототип на героя от поемата „Септември“:
Хрелков влиза в редиците на БРСДП (т.с. ) през 1918 г., а през 1925 г. е принуден да емигрира в Югославия, за да избегне участта на другарите си Гео Милев, Христо Ясенов и Сергей Румянцев. Арестуван през 1926 г. и осъден на три месеца затвор в Загреб и Нови сад, след пребиваване във Франция под чуждо име през 1928 г. се завръща в България вече оформен като зрял творец революционер. Оттук на сетне биографията му се определя с няколко думи – туберколоза, мизерия, преследване, борба и поезия.
В ранните си поетически творби Николай Хрелков си пробива път през идейно естетическите проблеми на модния символизъм, за да премине след това на твърда революционна позиция. Напредналата му туберколоза го повежда по болници и санаториуми, където той продължава да бъде боец и поет на партийната идеология. През 1931 г. работи като библиотекар в Министерството на народното просвещение. Участва в сбирки и литературни четения, редактира издания, превежда и работи за общо обединение на творците, които стоят на общодемократични и антифашистки позиции. В Чепино се свързва с Вела Пеева. В Банско е под препоръките на Никола Вапцаров. Младежите слушат словото му с увлечение. Баба Елена Вапцарова си спомня как нейният Никола веднъж ѝ казал: „Да знаеш каква беседа ни изнесе днес нашият проповедник Николай Хрелков!“ Тя добавя: „Точно какво им е говорил Хрелков не зная, но зная, че това е било някаква сбирка на младежите и че всички са били много доволни от беседата.“
Вапцаров счита Хрелков за свой учител в поезията и цени неговата прецизност при търсенето на точната дума и умелото ползване на народното творчество. А за отношението на Хрелков към Вапцаров разказва журналистът Генчо Бъчваров в запис от 1987 г.
Творецът отдава и последните си сили в служба на народа. Става организатор и ръководител на кооператива в Горна баня. Редактор е на културната страница на в. „Борба с туберколозата“. Заедно с Елин Пелин, Ячо Кабаивански и актьора Владимир Трандафилов участва в културната бригада „Република“.
Николай Хрелков е първият преводач на поемата „Евгений Онегин“ на Пушкин на български език (1936). Автор на статии по нравствени и естетически въпроси, скици на български писатели, сатира, притчи, афоризми. Превежда Виктор Юго, Тарас Шевченко, Пиер Беранже, Кнут Хамсун, Александър Блок, Максим Горки и др. Поезията му е преведена на руски, английски, албански, сръбски, турски, украински, италиански, испански, френски, чешки, полски, румънски, словашки, унгарски, башкирски, виетнамски, чувашки. Съчиненията му: „Среднощен конгрес“ (1932), „Дочакан ден“ (1952), „Неотразимото“ (1953), „Избрани творби“ (1960), „Избрани стихотворения“ (1965), „Избрани произведения“ (1973), „Балада за три сестри“ (1984) очертават едно дълбоко народностно творчество, жадуващо социална справедливост и по-добър живот за обикновените хора.
Дочакал жадувания ден на победата над фашизма, Хрелков възпява в проникновени стихове радостта от извоюваната свобода и мирния съзидателен труд в „Музика на свободата“ и „Девети септември“. Но болестта, която някога покосява Смирненски, не отстъпва. Хрелковия жизнен път приключва на 26 август 1950 г. Жизнен път, озарен, както сам казва поетът, от слънцето. „Дори когато съм бил изправен срещу най-черния мрак и мракобесие и съм го гледал право в лицето, аз съм чувствал и чувствам как в слепите ми очи удря го – слънцето…
Иска ми се когато умра, на една малка плочка да напишат: „Целият му живот беше блян за слънце…““