„Най-любимото ми нещо са преживяванията по време на снимането на филми“

Много се знае и много е писано за Рангел Вълчанов, който днес щеше да стане на 90 години. Знакова за българското кино личност. Както той самият с гордост се определя, „упорит шоп“ от село Кривина. Откривател на истини. Ироничен импровизатор. Тъжен присмехулник. Прям, първичен, остроумен. Режисьор, който винаги е бил отвъд статуквото, вироглавецът на българското кино, сценарист, актьор, а в последните години от живота си и автор на три книги… Талантът на Рангел Вълчанов намира различни (все успешни) проявления.

Кратката, доколкото е възможно, биографична справка за именития режисьор би изглеждала по подобен начин. Завършва театрална режисура при професор Боян Дановски във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ (1953). След участия като актьор и асистент-режисьор в няколко филма прави ярък режисьорски дебют с „На малкия остров“ (1958), който е отличен на кинофестивалите в Прага и Мелбърн. Следват успешни и харесвани филми, сред които „Слънцето и сянката“ (1962), „Инспекторът и нощта“ (1963), „Вълчицата“ (1965). От 1970 до 1972 г. работи в Чехословакия, където заснема „Лице под маска“ и „Шанс“. След завръщането си в България продължава да изненадва с нестандартните си решения в „Следователят и гората“ (1976), „За къде пътувате?“ (1986), „А сега накъде?“ (1989), „А днес накъде?“ (2007). В творческата му биография са вписани 17 роли в киното, авторството на 12 сценария, режисурата на 33 български филма. Освен многобройните държавни и международни отличия и награди, на които е носител, той е избран от своите колеги за филмов режисьор номер 1 на България през XX век.

След години в свое интервю Рангел Вълчанов се връща към началото, към филма „На малкия остров“.

      За дебютния си филм „На малкия остров“ и личен спомен, свързан с него

През 1978 г. Рангел Вълчанов получава възможност да снима филм по свой сценарий, за който мечтае почти 20 години. „Лачените обувки на незнайния воин“ е определян като „изповедна фантасмагория“, поглед към света през очите на 7-годишно момче от шопско село край София. Мозайка от типажи и видения, слепена от линията на вчерашните детски вълнения и днешните мъжки тревоги. Самият автор смята филма за своя „съдба“. Чуйте защо.

      За раждането на филма „Лачените обувки на незнайния войн“

Макар и натрупал много житейска (и не само) мъдрост, Рангел Вълчанов често задава въпроси и често казва „Не знам, не знам…“ Знаещ и питащ, но без да губи характерното си самочувствие. Не че няма свои отговори, но му липсва илюзията, че те са последната истина. Казват, че най-големият му страх е бил да не повтори това, което вече е направено или вече е направил. Да запази собствената си песен в големия хор. Може би затова и философски, през собствената си призма, намира Смисъла и обобщава: „Принципите, върху които човек живее, най-общо са светлина – сянка, силно – слабо, тихо – звучно, сладко – солено, горещо – студено. Това са конфликтите. Така изглежда, че се ритмува и животът… Да кажем, аз живея само с надут дроб. Ами не мога. Трябва да издишам и отново да вдишам. Следователно това движение топло – студено, тъмно – светло стои. Това е дихание. Това е и сърдечният пулс на живота въобще. И ако човек осъзнае това нещо, вече му е гарантиран верният принцип“, споделя режисьорът. И допълва: „Всичко може, ако го запълниш със съответната страст, талант, вкус.“ Остава легенда…

В публикацията са използвани откъси от интервю с Рангел Вълчанов от 1998 г.