„Беше гордо божие творение, съчетало в себе си стихията на темперамента с проникновението на духа… – казва за него колежката му Ванча Дойчева. – Достойнство и величие лъхаше от осанката му, но същевременно той се разкъсваше от огъня на собствените си емоции, противоречия и страдания. Той беше един самотен Крал Лир, само че неговата държава беше Изкуството, а неговите поданици – Зрителите. Казват, че гениалност и лудост цъфтят на един корен, само че за Стефан Гецов лудостта бе театърът, а гениалността му бе всепризната.“
Точно заради неговия Иван Шишман (по едноименната пиеса на Камен Зидаров) постановката е наречена „епохалният спектакъл на Народния театър“ и е играна над 400 пъти. Отвред се стичат хора, за да видят пиесата и да се докоснат до този наш последен и трагичен цар, който пресъздава на сцената големият актьор. Пристигат с рейсове от села и градове, пътували по цяла нощ, но отнасящи, за само около два часа, необикновена светлина в душите си. Над 300 пъти се играе пиесата „Лес“ на Александър Островски, в която е Нещастливцев, 200 пъти – „Прокурорът“ на Георги Джагаров, а гастролите му в цялата страна са над 700. И нито веднъж в живота си актьорът не е имал дубльор, защото колегите му се боят да мерят ръст с него.
„Никога не съм изживявал докрай радостта на нито един мой успех, защото винаги съм се съмнявал в него“, споделя Стефан Гецов, запис 1984 година, Златен фонд на БНР:
Роден е на 3 юли 1932 година в Мъглиж, Старозагорско. Още като малък изгубва баща си. Стефан и майка му се установяват в Казанлък, където през 1950-а завършва гимназия. Още като ученик участва в самодейния театър на читалище „Искра“, но мечтае да стане лекар. Тези, които го чуват обаче са впечатлени от гласа му и почти никой не се съмнява, че ще стане актьор. Действително приемат Гецов в Театралната академия, но буйният му темперамент влиза в конфликт с някои преподаватели. С Георги Стаматов стигат до такива скандали, че се налага студентът да бъде прехвърлен в класа на проф. Николай Масалитинов, под чиято режисура Гецов прави първата си забележителна роля – Сатин в „На дъното“. Постановката се играе в Младежкия театър. „Кучият му син, играе Сатин по-добре от мен!“, възкликнал Масалитинов. Именно той е единственият, пред когото Гецов е притихвал.
След дипломирането си във ВИТИЗ през 1954 година, Стефан Гецов постъпва в Бургаския театър (1954 – 1955), където прави впечатление в „Живият труп” (1954) под режисурата на Николай Люцканов. „Откъде тази зрелост и дълбочина в неговия Протасов?! Та той няма и 23 години! Сякаш Толстой е написал за него тази роля. Направо е божествен!“, възхищава се Джон Попов, художник, сценограф на спектакъла.
Година по-късно се появява с гръм и трясък на сцената на Народния театър. Откроява се още с дебюта си в „Майка на своите деца” (1956), постановка на Филип Филипов. Но неговият цар Иван Шишман се оказва едно сценично чудо, каквото въобще не било виждано. Критиците пишат, че е „изпълнение-събитие, връх в сценичната ни история, родеещо се с шекспировски трагизъм. Безпределно патриотично и безпределно човешко, разтърсващо, разбуждащо българското в нас. То изразява драмата на владетеля с изумителния, сепващ въпрос.“ Когато цар Иван Шишман пада на колене с молба към бог да запази родната земя, цялата публика се изправя на крака: „Кажи ми, Боже, как да спра враждата между небето и земята?“. Публиката плаче с глас при монолога на последния български цар, изречен с могъщия глас на Гецов.
Големите образи създадени от Васил Кирков, Сава Огнянов, Кръстьо Сарафов и Владимир Трандафилов дотогава образци за върхови сценични постижения, изведнъж изчезват. Стефан Гецов става еталонът и мярката за сценичен талант. Виолета Бахчеванова, която играе с него в култовия спектакъл, го нарича „Бог“. „След него никой не може да бъде Иван Шишман“, категорична е актрисата.
Гецов изпълнява монолог на цар Иан Шишман, запис 1968 година, продуциран от БНР:
После идва неговият Егор Буличов от пиесата на Максим Горки и всички решават, че Стефан Гецов е най-големият драматичен артист в българския театър. А когато по-късно го виждат и в Големанов на Ст. Л. Костов, разбират, че той не е само драматичен, а и голям комедиен актьор. Мария Стефанова разказва за знаменателния случай по време на голямото земетресение на 4 март 1977 година. Тогава в Народния върви „Големанов“. Когато всички усещат, че подът се люлее и нещо се случва настава паника, Гецов излиза напред, с едно изречение успокоява публиката и тя остава в залата. „Дори земята беше подвластна на таланта му“, спомня си Стефанова.
Следват ролите на Македонски от „Хъшове“ на Иван Вазов, Оберон от „Сън в лятна нощ“, Едмънд от „Крал Лир“, Отело на Уилям Шекспир, Прокурорът, д-р Ранк в „Нора“ на Хенрик Ибсен, Старият от „Котка върху горещ ламаринен покрив“ на Тенеси Уилямс, Вуйчо Ваньо в едноименната пиеса на Антон Чехов… до последната – Матиас Клаузен в „Пред залез слънце“ от Герхард Хауптман.
Едва 21-годишен, Стефан Гецов прави своя дебют в киното във филма на Борислав Шаралиев „Песен за човека“. Сред най-ярките му филмови герои са Георги Димитров в „Наковалня или чук“, Юрталана в „Снаха“, полковник Саваков в „На живот и смърт“, Александър Стамболийски в „По дирята на безследно изчезналите“, Бащата в „Дъщерите на началника“…
В съсловието често се коментира близостта му с властниците – с Вълко Червенков (министър председател, а в последствие заместник министър-председател на България в периода 1956-1961 година), с Тодор Живков. Набеден за любимец, той е сигурен, че е заслужил почитта с големия си талант и както се казва – не цепи басма никому. Нерядко се случва да се кара с други, видни за времето си, политически дейци – Георги Йорданов и Стоян Михайлов, да критикува Людмила Живкова. Колегите и близките му го характеризират като човек избухлив и едновременно с това страшно взискателен, както към себе си така и към останалите, който винаги казва каквото мисли. Затова остава самотен в театъра и извън него.
Природата му е дала всичко, от което се нуждае един голям сценичен майстор – фигура, глас, очи, темперамент и самочувствие.
Самочувствието на актьора оприличават с ръста му – огромно. Единствен той от трупата на Народния театър си позволява да ругае режисьорите Енчо Халачев и Кръстьо Мирски. Гласът му излиза като вулкан и като стихия помита всичко наоколо. Като своеволен и с остър, хаплив език го помнят хората, на които Гецов е бил любимият актьор.
Творецът говори за усета и мярката в актьорската игра. Категоричен е, че способността на артиста да бъде естествен му е дадена свише, запис 1984 година, Златен фонд на БНР:
Сам се определя като взискателен, дисциплиниран и отговорен човек, а не властен. Така играе, че не само той се отнася във вихъра на ролята си, ами кара и зрителите си да се забравят. Когато в Лайпциг го снимат в ролята на Георги Димитров за филма „Наковалня или чук“, като привършва речта си, немските статисти в съдебната зала сгафили – спонтанно изръкопляскали. Завладяващ е гласът му, обсебващо превъплъщението му в героя. Във възторжено писмо до него акад. Михаил Арнаудов пише, че е „театралната гордост на България“.
Стефан Гецов е едва 33-годишен, когато става народен артист – най-младият в историята на почетното звание. След десетките бележити превъплъщения, Гецов е поканен в Пушкинския театър в Москва да изиграе ролята на Борис Годунов. А по повод на коронния му Егор Буличов, големият руски режисьор Сергей Бондарчук казва: „Такъв актьор се ражда веднъж на 300 години!“ През 1982-ра името му е поставено редом с това на Лоурънс Оливие в авторитетен театрален справочник, излязъл в Ленинград (Санкт Петербург).
„Какво правиш ти тук, отворен ти е пътят към света!“, пита го италианският продуцент и режисьор Дино Де Лаурентис. При среща в Англия, където Гецов е изпратен за годишнина на Шекспир (1966), легендарният Лоурънс Оливие казва на българския си колега: „Вие трябва да играете Отело!“ И действително, Гецов получава десетилетие по-късно ролята на трагичния Шекспиров герой под режисурата на англичанина Клифърд Уилямс. Акад. Михаил Арнаудов настоява постановката да гастролира из Европа, но местни цензури я спират с аргументацията, че е „модерна“ и ще ни злепостави на Запад.
Любимецът на публиката Стефан Гецов е избран за Народен представител в VI Народно събрание (1971 – 1985). Член е на Съюза на българските филмови дейци и негов заместник-председател (1965 – 1970) и участва в Управителния съвет на Съюза на артистите в България (1973 – 1977).
За последен път актьорът с най-мощния бас и богатирска осанка играе в Народния театър през 1991 година. През 1992-ра е пенсиониран. Тогавашният директор Васил Стефанов изпраща в пенсия мнозина от звездите на първата ни трупа в творческия им разцвет – Наум Шопов, Георги Черкелов, Георги Георгиев-Гец, Славка Славова, Виолета Бахчеванова.
Оттогава кракът на Гецов не е стъпвал там, където прекарва 36 театрални сезона. Последните години се затваря в дома си. Не участва в никакви обществени прояви и не ходи на театър. „Театър имаше по мое време и аз бях най-добрият в него. Няма го вече, по-скоро се превърна в боклукчийница“, казва Гецов. Инфаркт принуждава големия актьор да забави ритъма, но привикнал на друго темпо огненият темперамент трудно се побира в обикновеното всекидневие. В едно от последните си интервюта Стефан Гецов признава: „Аз бях буен жребец и не всеки можеше да ме язди.“ Инфарктът го застига отново – този път смъртоносно, датата е 10 ноември 1996 година.
„Моята молитва“ от Христо Ботев, в изпълнение на Стефан Гецов, запис продуциран от БНР: