Акад. Михаил Арнаудов (5 октомври 1878 – 18 февруари 1978) е един от най-видните представители на съвременната българска наука – славист, литературен историк и фолклорист. Той въвежда нов, комплексен изследователски подход в българската фолклористика. Според Арнаудов фолклорната култура трябва да бъде проучвана с методи, взети от различни дисциплини. Смята, че вече не е достатъчно фолклорните материали да се събират от учители и писатели, а че учените в тази област трябва да работят и на терен. По думите на доц. д-р Николай Папучиев „акад. Михаил Арнаудов е изключително важна личност за развитието на българската фолклористика и ако разглеждаме тази фолклористика като предшественик на днешната антропология.“

През 1895 година 17-годишният Арнаудов публикува в сп. „Извор“, издавано в родния му град Русе, статията „Обща характеристика на народната поезия“. Още тогава проф. Иван Шишманов забелязва „явлението“ Арнаудов. Научното му творчество включва многобройни страници, посветени на нашите възрожденски и следосвобожденски поети и прозаици. Литературоведският анализ на Арнаудов се отличава със всеобхватност на описанието. Всеки един негов образ е разгледан от историческа, философска, психологическа и социологическа гледна точка.

През 1898 г. бъдещият учен завършва славянска филология в Софийския университет, а след това специализира славистика и индийска филология в Лайпциг, Берлин, Прага, Париж и Лондон. През 1905 г. е удостоен с научната степен доктор на Пражкия университет. Редовен професор е по сравнителна литературна история в СУ. Като декан на Историко-филологическия факултет през 1919 г. въвежда курс, който се занимава със словесните традиции. Така в Арнаудовата фолклорна методология залягат не само общокултурната история или етнографията, а и словесността. На такъв интегрален подход се базира и студията му за нестинарството, която пише през 30-те години на XX в. „В това проучване Арнаудов се опитва да придаде една психологическа обосновка, търси начина, по който тази обредност намира своята психологическа мотивация в по-широк общностен план и също така в личностен контекст. Това е ключът, с който той гледа към цялата фолклорна култура“, отбелязва доц. д-р Николай Папучиев в разговор за знаменития български фолклорист.

Изследователят се интересува от проблеми на общото литературознание. В книгата си „Основи на литературната наука“ той чертае пътищата на развитието ѝ от античността до новата епоха. „Такъв синтез у нас друг не е опитвал. Аз го направих за нуждите на моите студенти, а и за да бъде използван от един по-широк кръг читатели“, казва Арнаудов. В последващата си книга „Личности и проблеми на европейската литература“ академикът прави портрети на личности с изключително значение за литературното развитие на Европа – Волтер, Петьофи, Суинбърн, Пушкин и др.

„Аз работих отначало в областта на източните литератури – интересуваха ме езици, литератури, култури на древния Изток, на Индия, Персия, Вавилон. След това се прехвърлих в Европа мислено, запознах се и тука, ако не с всичко, защото това е трудно за един-единствен работник, поне с най-значителните течения в литературата, с най-големите възгледи и идеи на философи, с големите откровения на поети и по такъв начин мислех, че имам достатъчно багаж, за да мина и на работа на български терен, защото все пак за мене най-интересното оставаше България, нейният народ, нейното дело в историята, нейните велики представители“, споделя акад. Михаил Арнаудов по повод своята 90-годишнина.