Сава Огнянов
Сава Огнянов в ролите на д-р Ранк и Вурм

„На стотина крачки, югозападно от черквата на софийските централни гробища, върху най-обикновена циментова надгробна плоча, сега, след 43 години, едва се прочита полуизтрития надпис – Сава Огнянов, артист, роден през 1876 – починал 1933 година. 43 години, а още нямаме на нашата сцена артист с неговата висока, снажна и благородна фигура с едро, скулесто лице, с големите властни очи под гъстите вежди. Няма и като неговия звучен и силен глас и най-главно неговия темперамент, и като подчертано изразителния му сценичен говор.“ С тези думи народният артист Христо Коджабашев описва влиянието на харизматичния актьор в българския театър.

От Вазов до Шекспир

Детските години на бъдещия голям български актьор преминават в родния му град Кюстенджа (днес Констанца, Румъния). Майка му Мария (Мина) Горанова е първа братовчедка на големия български революционер Христо Ботев. На красивата калоферка Ботев е посветил стихотворенията „До моето първо либе“, „На прощаване“ и „Пристанала“. Бащата на Сава е богатият търговец Петър Огнянов. След завършване на основното училище в Кюстенджа Сава Огнянов е изпратен в класическата мъжка гимназия в Русчук (Русе). Освен прилежен ученик той е и един от основните актьори в гимназиалния театър, а също така и „пламенен декламатор“.

Неговото постоянство и себеотдаване му носят първите успехи в училищните представления, играни за бедните гимназисти. В Шекспировия „Венециански търговец“ Огнянов играе главната роля на търговеца Шайлок. Чувствата и драматизмът на класическите театрални герои вълнуват силно душата на младия артист, но професията „драматически актьор“ в онези дни се счита за „недостойна“. Поради тази причина, след като завършва с отличие гимназията, Сава Огнянов е изпратен в Мюнхен, където в „Техническия университет“ започва да учи архитектура.

Но „не се гаси туй, що не гасне“ – театралната искра отново разпалва творческия огън в душата на младежа, който се записва в драматичната школа на проф. Ото Кьоних, при когото се обучава и известната българска актриса Елена Снежина. Двегодишният курс, през който преминава, разкрива пред него нови възможности – да специализира при известния актьор Емануел Райхер и да играе в трупата на Берлинския работнически театър.

През пролетта на 1902 година Сава Огнянов дебютира на сцената на театър „Сълза и смях“, но критиката срещу „бързото му говорене“ (по немски маниер), го кара изцяло да преосмисли сценичното си представяне. Разказът пресъздава Христо Коджабашев във възпоменателното радиопредаване в ефира на Българското национално радио (БНР), посветено на 100-годишнината на големия български актьор през 1975 година.

Упоритият труд и методичната работа по отстраняването на „словестните недостатъци“ утвърждават младия актьор в трупата на единствения (тогава) драматичен театър в България. Следват успешните роли – на Мортимър в трагедията „Мария Стюарт“, на Франц Мор в „Разбойници“ и на Вурм в „Коварство и любов“, в пиесите на Фридрих Шилер, както и на прокурора Музон от пиесата на Еужен Брийо „Червената мантия“ (на българска сцена „Съдиите“).

„Актьор с неповторимо и властно артистично присъствие, могъщо сценично внушение, взискателен до всяка сричка в сценичното слово“, допълва образа му и „царицата на българския театър“ Петя Герганова, която е и негов сценичен партньор.

На сцената на Народния театър Сава Огнянов играе десетки комедийни и драматични роли. Триумфален успех му донасят главните мъжки роли на Наполеон Бонапарт в забележителната комедия на Викториен Сарду „Мадам Сан-Жене“, Хамлет в едноименната трагедия на Уилям Шекспир и д-р Ранк в „Нора“ на Хенрик Ибсен.

Демоничните роли и битието

„Сава Огнянов не играеше характерни роли“ – това определение използват много от неговите съвременници, когато описват артистичното му присъствие и лекотата, с която се превъплъщава в поредния сценичен образ. Със своето „непринудено-елегантно държание на сцената“, което влиза във визуално-словесно противоречие например с дрипавите дрехи и плътният глас на героя му, внушава уважение и завладва умовете на взискателната столична публика. „Жестоките и демонични роли той играеше с ненадмината правдоподобност“, разказва Христо Коджабашев и добавя: „Шекспировите Едмънд, кралят от Хамлет и Макбет, Шилеровите Франц Мор, Вурм, както и прокурорът Музон на Брийо и Данко от „Вампир на Страшимиров“, и още много други човекоподобни типове, като че излезли от преизподнята, бяха неговите сценични шедьоври“.

Заедно с Елена Снежина и Гено Киров ръководят и драматическата школа за млади артисти, в която се обучават бъдещите големи театрални и филмови актьори на България. За репетициите около голямата маса в библиотеката на Народния театър спомените си разказва актрисата Пенка Икономова. Записът е от 1977 година.

Независимо от факта, че вече обучава свои ученици, големият актьор продължава да се развива чрез специализации в Мюнхен, Берлин, Прага, Виена, Москва и Париж. Снима се и в неми филми в Рим. В „Отец Савелий“ неговото изпълнение на главната роля на д-р Коло го нарежда до звездите на италианското кино. Но, както самият Огнянов признава, „голямата ми съдба остава театърът“.

Заедно със своята съдба – театърът, Сава Огнянов променя не само отношението на българското общество към тази „недостойна“ артистична професия, но той увлича и много млади хора, които се възхищават на изяществото на неговото драматическо изкуство. С вълнение и радост за първите си срещи с него разказва голямата актриса Ирина Тасева. Записът е от 1969 година.

В една своя статия във вестник „Развигор“, от 26 ноември 1921 година, Елин Пелин пише за своя приятел:
„Нашият народен театър, при всевъзможните игри с него, ако е могъл да запази едно достойно реноме, ако е могъл да пази една висота, да привлича любителите на сериозно драматическо изкуство, да води непрекъснато борба за художествено издигане, да бъде училище за по-младите таланти, то се дължи изключително на няколкото само истински талантливи артисти. Колкото и малцина да са, техните имена са били красота на Народния театър, те лежат крепко в неговите основи и върху тях се е съзидало всичко хубаво, което може да се каже за него. Между тия малцина един от първите е Сава Огнянов. От двадесет години насам сме го гледали непрекъснато на сцената. Всякога той е давал нещо силно, характерно. Изнасяйки първите роли, във всяка една той е теглил по една ярка черта, която осветява лицето и ни кара да виждаме всякога типа между безбройни фигури на драматическата фантазия“.

В своето ежедневие „непрактичният, но изключително грижлив баща живееше много самотно, чист и скромен, без да натрапва своето актьорско величие“, разказва пред БНР през 1988 година дъщеря му Жозефина Огнянова-Темелкова.

„Да бъдеш баща не е лесно“ е последната пиеса, с която Сава Огнянов, в ролята на стария английски лорд сър Базил Уинтъртън, се прощава с публиката си – „Той игра необикновено хубаво… Изглеждаше тъй млад. Едва ли някой би му дал неговите 57 години“, връща се в спомените си неговата сценична партньорка Ирина Тасева. Призори на следващата сутрин голямото актьорско сърце спира да бие. Неочакваната вест „покруси всички – театъра и целия български народ“. По време на траурната процесия, която започва от Народния театър и се проточва до Лъвов мост, видният софийски адвокат Александър Огнянов казва за своя брат Сава:
„Знаех, че моят брат е голям – един от първите артисти, но че е толкова обичан от народа, ето, това сега виждам!“

По тази публикация работи Милен Димитров