Патриотичен поет или приближен на тоталитарния лидер говорител? Драматург или политически кариерист? Широко скроен творец, който подкрепя и закриля млади творци, или противоречива личност? Това са въпроси, на които трудно ще намерим отговорите днес, когато животът ни е изпълнен с предизвикателства, с морални и политически обществени дефицити. Ще чуем гласа на Георги Джагаров, думи за него, част от негова пиеса и стихове, които се съхраняват в Златния фонд на Българското национално радио. Но дори и само със своето стихотворение „България“ (Земя, като една човешка длан…) Джагаров се нарежда до колосите на българската патриотична поезия Иван Вазов („Аз съм българче“) и Атанас Далчев („Към родината“). Стихотворение, което се рецитира и до днес на национални празници, както и през 1981 година по време на  честванията за 1300-годишнината от основаването на българската държава, в изпълнение на актрисата Ванча Дойчева.

Георги Джагаров е роден на 14 юли 1925 година в сливенското село Бяла. Завършва основно образование в Сливен и с отличие гимназия „Добри Чинтулов“. Членува в младежката комунистическа организация Работнически младежки съюз (РМС) от 1940 година, а в Българската комунистическа партия (БКП) от 1944 година. Осъден е на 15 години затвор като антифашист. Издържал мъченията в ареста, той излиза след 7 месеца, на 8 септември 1944 година, когато вратите на Сливенския затвор са разбити. Продължава обучението си в литературния институт „Максим Горки“ в Москва, който завършва през 1951 година. След завръщането му местният вестник „Сливенско дело“ публикува цикъл стихотворения от младия поет с бележка, че е завършил с отличие московския институт. Джагаров работи като редактор във вестник „Литературен фронт“ и като драматург в Младежкия театър. Членува в редакционните колегии на списанията „Пламък“ и „Родна реч“.

В началото на своята драматургична дейност той е консултиран от професор Енчо Халачев при окончателната редакция на пиесите му „Вратите се затварят“ и „И утре е ден“. Постановките са реализирани с успех на сливенска сцена. Те впечатляват публиката с интерпретацията на националната история, в която особено ясно личи мъката на автора по откъснатата от отечеството Македония. Темата за положението на българите в Македония е често обсъждана в разговорите между Георги Джагаров и приятелите му в кафене „Бамбука“. През 1965 година той създава най-популярната си театрална творба „Прокурорът“, която се играе още същата година на сцената на Народния театър, режисирана от Моис Бениеш. В Златния фонд на Българското национално радио са запазени записи на пиесата от 1966 година (Народен театър „Иван Вазов“) и 1979 година, когато тя е поставена от Гертруда Луканова на сцената на Младежкия театър.

В интервю за Българското национално радио от 1968 година, за състоянието на съвременната българска драматургия, писателят Георги Караславов дава своята положителна оценка за пиесата на Джагаров.

„Предаността не е нравственост и моралът не е институция. Честността е изпитание за смелите, истината е присъдата“, казва героят на Георги Георгиев–Гец, прокурорът Миладин Войнов в популярната филмова версия на „Прокурорът“ от 1967 година, на която Георги Джагаров е сценарист, а режисьор е Любомир Шарланджиев. Нравствената дилема, пред която поставя Джагаров своя герой прокурора,  изглежда неразрешима – да подпише заповед за арестуване на своя близък приятел Павел Павлов, обвинен в сътрудничество с полицията преди 9 септември 1944 година. Следователят Николов, който води делото, е честен и предан на партията, но въпреки недостатъчните доказателства, в действията си той се ръководи от омразата си към класовия враг.

Още тогава, през 1965 година,  Джагаров заявява своята позиция за предприетата реорганизация в театралното дело: „Доколкото имам вкус, доколкото имам убеждения, чрез творчеството си ще се боря срещу сивия поток в нашата драматургия“. Записът е от предаване, посветено на българския театър.

Като председател на Съюза на българските писатели от 1966 до 1972 година Джагаров трябва да се справя с истинската война, която се води в Съюза по това време, вместо да утвърждава авторитета на професионалната организация. Друг поглед към тези събития дава писателят Георги Марков в своите „Задочни репортажи за България“ — „Разделяй и владей“.

„Но какво беше разположението на силите? От едната страна на бойното поле беше силната армия на Караславов… Ключовите позиции в почти всички сектори на литературния фронт — издателства, вестници, радио, театър, с изключение само на киното — се владееха от Караславовата армия. Особено притежаването на фонда на Съюза на писателите поставяше Караславовци в твърде силна позиция. …Срещу нея отначало стоеше армия от съвсем друг характер. Тя не се отъждествяваше с едно име, нито имаше своя щаб и командири, а по-скоро представляваше нещо като доброволен фронт за борба с Караславовци. По-късно тази група щеше да послужи за основа на силната и победоносна Джагарова армия. …Без големи творчески имена естествено нито една от армиите не изповядваше определени свои идейни или художествени концепции. Нито една от тях не проповядваше някакво различно учение, нито пък предлагаше някаква нова програма. Опозицията искаше демократизиране на литературните институции, което, аз вярвам, отначало е било искрено. Но в последствие нещата щяха да се променят и човек неизбежно щеше да стигне до заключението, че борбата е била единствено за кокала.“

В периода 1971 — 1986 година Георги Джагаров е председател на Съвета по развитие на духовните ценности на обществото при Държавния съвет на Народна република България (НРБ) и заместник-председател на Държавния съвет. Той е и един от постоянните участници в ловните излети на Тодор Живков, известни още като неформалния щаб, до който диктаторът се е допитвал. Джагаров е известен и като човекът, на когото Тодор Живков позволява да чете приветствията му по време на тържествени събития и указите на Държавния съвет. В Златния фонд на БНР е запазен и запис от 1984 година на есето му за делото и идеала на Христо Ботев, в което Георги Джагаров разсъждава за моралната отговорност на всеки съвременен българин към паметта на поета-революционер.

„Винаги съм мислел, че интуицията на големи творци на художественото поприще се родее с научни предвиждания. Смелото гледище на поета Георги Джагаров по забележими или не толкова видими обществени проблеми говореше за мащаба на неговото политическо мислене. Той съзнаваше отговорността, която поема в ролята на близък до първия ръководител. Имам впечатления, че Тодор Живков ценеше неговото мнение“, разказва в поредицата „Притаени мигове“ Георги Йорданов, министър на културата от 1987 до 1989 година.

През 1982 година Джагаров е удостоен със Специалната награда на Френската академия за световна поезия „Солензара“, по повод на която обобщава своята поетическа муза: „Стихотворенията се раждаха едно след друго или по-точно едно от друго, докато не изчерпаха напълно извора от размисли и предчувствия за човешкото съществувание, толкова объркани и противоречиви, толкова тъжни и опияняващи, че ми е идвало изобщо да се откажа от поезията. Да се откажа, но не мога.”

На 14 декември 1989 година, докато пред Народното събрание студенти и граждани протестират в жива верига срещу чл. 1 от Конституцията на НРБ, депутатът Георги Джагаров критикува държавния глава и неглижирането на работата на Държавния съвет.

В началото на демократичните промени в страната Джагаров е един от първите партийни функционери, които публично връщат своите партийни книжки. В следствие на това са му отнети и всички звания, получени дотогава. През 1995 година Георги Джагаров умира  в столичната Военна болница. „Раздяла“,  за която той вече е написал своите стихове, прочетени от големия български актьор Милослав Миндов.

През 2004 година Съюзът на българските писатели учредява на негово име ежегодна награда за патриотична поезия „Георги Джагаров“.

По тази публикация работи Милен Димитров