Диалогът на българския театър със Стефан Лазаров Костов (30 март 1879 – 27 септември 1939) никога няма да свърши. Този писател, отдавна признат за един от най-големите творци в българската национална култура, винаги е нужен на българската сцена и като човек, който се смее, и като великолепен майстор на комедията, и като тънък психолог, и като голям хуманист. Творчеството му и най-вече написаните от него комедии минават през безпогрешния филтър на времето и отреждат на своя автор едно от най-високите места в българската драматургия и култура.
Роден в София, писателят, чието име се произнася Сте Ле Костов от съкращението Ст. Л. Костов, още в ученическите си години проявява особен интерес към френската литература и комедия с нейния най-ярък представител – Молиер. Чете и изучава Аристофан, Гогол, Шчедрин. Има изявен интерес и към театъра. След завършване на гимназията следва славянска филология в Софийския университет, тогава Висше училище. Занимава се с журналистика, а когато се открива Втора мъжка гимназия, става учител по български език и литература. Професор Иван Шишманов изпраща своя студент във Виена, където специализира етнография. След завръщането си в България Костов става отново учител, но скоро е назначен за уредник на Етнографския музей, а след това и за негов директор – пост, на който остава до края на живота си.
Ст. Л. Костов поставя на научни основи музея, става един от основателите на „Известия на Етнографския музей“, където обнародва редица свои изследвания върху българския фолклор, върху българската етнография – „Стари къщи в Банско“, „Парите като накит“, „Изображението на Св. Георги в българския народен накит“, „Амулети против уроки“ и още много други.
Драматичното му творчество включва 12 многоактни и 5 едноактни пиеси. С изключение на историческата драма в стихове „Симеон“ почти всички пиеси на писателя отразяват съвременни проблеми. Той ни докосва до нещо близко, родно – и в смеха, и в тъгата, и в обичта. В своите комедии Костов смъква маската на един обществен строй с неговата суета, кариеризъм, с онази страст за пари, която осакатява човешката душа, оголва моралния облик на тогавашното общество. Но неговият остър смях е дълбоко човеколюбив, той е опората и оптимизмът му.
Златният фонд на БНР съхранява спомен за Ст. Л. Костов на художника карикатурист Александър Божинов като за човек, който му „вдъхва голямата любов към театъра“.
Ст. Л. Костов черпи своя драматургичен заряд от традициите на българската комедия. Той развива най-хубавите страни на комедийното творчество на драматурзите до него: Иван Вазов, Йордан Йовков, Антон Страшимиров, Алеко Константинов. Първата му комедия „Мъжемразка“ е играна в Народния театър през 1914 г., а втората „Големанов“, представена през 1927 г., постига огромен успех. По-късно създава и комедиите: „Златната мина“, „Вражалец“, „Скакалци“, „Чл. 223“, „Новото пристанище“, „От много ум“, “Държавните липи“, „Женско царство“, „Комедия без име“ и др.
След Алековия Бай Ганьо може би най-силният сатиричен образ е Големанов. А писателят Христо Бръзицов смята: „И само Големанов да беше създал, Костов пак щеше да влезе в българската литература.“
„Златната мина“ и „Големанов“ са играни в Румъния, Унгария, Чехословакия, Югославия, а през 1977 г. делхийската публика аплодира премиерния спектакъл „Големанов“, поставен от театралната трупа „Вахан“ на езика хинди.
И до днес комедиите на Ст. Л. Костов се играят на българските сцени и са едни от най-високите достижения в българската комедия. А той остана един голям писател, който искаше да излекува своя болен свят, за да стане той по-съвършен, а хората – по-добри.