Илия Йосифов (27 септември 1912 – 19 юни 1993) е едно от ярките имена в българската оперна култура. Майстор на лиричния репертоар, той създава десетки роли на сцената, а като вокален педагог е сред създателите на националната певческа школа.

Израства в Казанлък, в музикално семейство. Това насочва неговото развитие, както и на брат му Йоско Йосифов, който по-късно става известен композитор и диригент. Двете момчета се включват активно в музикалния живот на града като певци, а после и като инструменталисти. Илия свири на цигулка, а брат му Йоско на пиано. Като прогимназиален ученик Илия участва в градския оркестър, пее в детски оперети. След завършване на гимназията той няма увереността, че може да се развива професионално като музикант и постъпва в Юридическия факултет на Софийския университет.

Силата на призванието

Влечението към музиката обаче не затихва. По време на следването си младият Илия Йосифов участва като хорист и солист в хоровете „Гусла“ и „Родна песен“. Завършва успешно Юридическия факултет, но вече е убеден, че неговата истинска обич е музиката, песента, сцената. Същата година, 1937-ма, кандидатства отново – този път в Държавната музикална академия и става студент на световно известната оперна певица Анна Тодорова. През лятото на 1938-ма, докато е в Казанлък, получава телеграма да се яви на прослушване в Кооперативния театър за ролята на Камий де Росиьон в оперетата „Веселата вдовица“. В тази покана Илия Йосифов вижда прекрасна възможност да се представи на софийската публика. Така той започва работа като певец и актьор в Кооперативния оперетен театър, където среща и се учи от такива имена на сцената като Мими Балканска, Асен Русков, Симеон Симеонов, Тинка Краева, Никола Попов.

В запис от 1972 година артистът увлекателно разказва за този „труден, но и много полезен период“ от своята биография:

Следващата година Илия Йосифов е ангажиран в оперетния театър „Одеон“, а сезон 1942-1943 година пее в Художествения театър, с което приключва неговата оперетна кариера. 700 спектакъла за четири сезона е равносметката за този активен период, през който младият артист натрупва ценен сценичен опит и печели любовта и уважението на почитателите на музикално-сценичното изкуство. Завършва Музикалната академия с отличие и е изпратен на специализация във Виена, където е приет в Оперната школа към Музикалната академия.

Един ден получава покана за среща пред хотел „Империал“. Чака го мъж, който му казва: „От името на моята професорка ви правя предложение: ще ви дадем безплатни три урока и ако вие не кажете „друг певец станах“, готови сме да ви заплатим каквото искате обезщетение.“ Макар изненадващо, предложението е прието и така Илия Йосифов се запознава със своята „последна учителка“ Мария Брандт. За работата с нея си спомня в запис от 1982 година:

Скоро е ангажиран във Виенската опера. Получава покани и от оперите в Прага, Страсбург, Хайделберг, Бърно… Тези възможности не се осъществяват поради военните действия от време на Втората световна война. След нейния край младият певец решава да се завърне в родината си, за да допринесе за възстановяването на културния живот у нас. Така през 1945 година е назначен като стажант II категория в Софийската опера. Дебютира в ролята на Пинкертон от „Мадам Бътерфлай“ на Пучини.  Още първата година излиза в четири премиери, а едва за шест години получава най-високата категория за оперен певец. По време на дългогодишната си работа на първата ни оперна сцена той се радва на сътрудничество със забележителни партньори, на вещото ръководство на неповторимия диригентски квартет – Асен Димитров, Михаил Лефтеров, Атанас Маргаритов, Асен Найденов, на режисьори като Драган Кърджиев, Михаил Хаджимишев, Павел Румянцев, Евгени Соковник. Сред тези личности израства поетът на операта Илия Йосифов.

Жизнената непосредственост, безрезервната искреност, пристрастието към съдбата на героя печелят публиката. При гостуване в Букурещ един критик пише: „Илия Йосифов е изключителен артист. Неговата игра е първокласна. Но може ли да се нарече игра неговият абсолютно естествен живот на сцената?“ Мястото на първи лиричен тенор на Софийската опера е сякаш естествено предопределено за певеца с мек, топъл тембър, с глас, податлив и на най-деликатните нюанси. В Ленски и Рудолф, в Алфред и Дука на Мантуа, в Алмавива и Фауст, както и в останалите десетки пресъздадени от него образи той разкрива мъката и гнева, възторга и шегата в тяхната пречистена и художествено кристализирала съдържателност.

Ария на Ленски из операта „Евгени Онегин” (Чайковски) с оркестъра на СНО, дир. Асен Найденов, запис 1955 година:

Сцена на Мими и Рудолф из операта „Бохеми” (Пучини) с Нели Карова и Каватина на Фауст из операта „Фауст” (Гуно) – с оркестъра на СНО, дир. Асен Найденов, запис 1955 година:

Поднасяно с много любов, певческото изкуство на Илия Йосифов се характеризира с отлична вокална техника и лекота на звукообразуването. Обаятелен в лиричните, ефектен в характерните и стилен в класическите роли, Илия Йосифов е и превъзходен камерен певец, майстор на художествената песен. Най-популярните му камерни интерпретации са из песенното творчество на немските класици и особено на Шуберт.

Изпълнения на Илия Йосифов, част от Златния фонд на Българското национално радио – „Пъстървата”, „Рибарката” и „Пролетен сън” (Шуберт), „Тъй чудна песен звучи в душата ми” (Брамс) и „Целувката” (Бетовен), съпровожда на пиано Любен Кондов:

„Серенада” (Шуберт), съпровод на пиано Любен Кондов, запис 1953 година:

Проф. Йосифов и неговите „птичета“

От 1948 година по покана на проф. Георги Златев-Черкин започва дейността му като вокален педагог, а от 1953 година е и декан на вокалния факултет при Държавната музикална академия. Той е сред създателите на българската национална певческа школа. Към младите таланти професорът подхожда с доверие и взискателност. Учи ги, че „певческият глас не е всичко, той не значи нищо, ако не може да разкрие богатството на героя и неговата съдба.“ Подготвя певци като Райна Кабаиванска, Благовеста Карнобатлова, Соня Хамерник, Мати Пинкас, Павел Герджиков, Николай Здравков, Адриана Стаменова, Сабин Марков, Стефка Минева, Здравко Гаджев и много други.

И като педагог проф. Илия Йосифов се радва на признание – както национално, така и международно. В продължение на 4 години (1966 – 1970) е професор във вокалния факултет на Ленинградската консерватория „Римски Корсаков“ и неин почетен член, една година е вокален педагог в оперния театър в Рига. За педагогическата си дейност и красотата на оперното изкуство професорът говори в запис 1972 година:

Годините в консерваторията са далечни и спомените избледняват. Но денят, в който Илия Йосифов отсече: „Ти си сопран, а не мецосопран“, без съмнение реши моя път на певица. Не ме питайте какви вокализи съм пяла, как съм дишала и т.н. – не си спомням… Но трайното, непромененото, основното, което ми даде моят Маестро, си остана за цял живот: звукът-съдържание, не звук за звука, с повърхностна красота, а звук, винаги пълен с мисъл, с емоция, с човешко вълнение; търсенето на истината, вникване в смисъла на текста, анализ на образа – това ми даде Илия Йосифов.
И още нещо – за мен извънредно важно – радостта да се пее. Той беше щастлив, когато пееше, винаги с усмивка, с ентусиазъм, с вяра. И така за мен пеенето не е тежко и непосилно бреме, славата и отговорността не ме плашат, защото не съществуват. За мен съществува само този магически миг на откровение, когато завесата се вдига и оставам сама със слушателите. На това ме научи Илия Йосифов.
Райна Кабаиванска, 1987 година

Добротата – опрощаващата, търпеливата, обезоръжаващата доброта на Маестрото. Когато постъпих в неговия клас, гледах на всичко и всеки като недоверчиво зверче. Седмици, че и месеци, малко по малко професорът „ме хвана“ в меките си лапи. И тогава разбрах, усетих зад гърба си непреклонната му воля. Като във вълнолом се разбиваха в нея чужди авторитетни мнения. Авторитетът в неговия клас се печелеше, а не се налагаше. И аз станах мецосопран, станах и певица. Защото аз и той, двамата заедно, вярвахме в това.
Стефка Минева, 1987 година

Аз обичам Илия Йосифов, не само защото е мой учител. Обичам го заради певческата му неповторимост. Слушам записите му и не преставам да се удивлявам на неговата сърцатост в пеенето, на необикновеното му чувство за фраза, на лекотата и блясъка, с които преодолява всички певчески затруднения. Педагогическата дейност съкрати поне с петнайсетина години активния му изпълнителски живот. Но все пак се блазня от мисълта, че причина за неговото творческо и душевно дълголетие сме и ние, неговите, както той ни наричаше, „птичета“.
Павел Герджиков, 1987 година