Големият немски лирик Хайнрих Хайне в своето преклонение пред гения на Сервантес казва: „Авторът на „Хамлет” и авторът на „Дон Кихот” са двамата най-велики поети, които новото време създаде. Повече отколкото кроткият Уилям, Сервантес упражни върху мен неопределимо очарование. Обичам го до сълзи”.
А Дамян Дамянов изразява своята почит така:
„Велик си ти! С една дръглива кранта,
с любов в една измислена жена,
с ръждива сабя и със щит картонен
да тръгнеш срещу всички времена
и срещу всички власти и закони!”
Мигел де Сервантес Сааведра е роден на 29 септември 1547 година в градчето Алкала де Енарес, автономна област Мадрид. Баща му Родриго де Сервантес бил скромен хирург, дребен благородник (идалго). Бедността преследва цял живот и него, и семейството и великия му син, който по-късно ще каже: „Да бъдеш бедняк, е присъщо за званието на идалго”.
В търсене на по-добра прехрана за седемте си деца, семейството непрекъсато се мести от град на град. През 1551-ва се установяват във Валядолид. Там практиката на хирурга претърпява пълен банкрут и за неплащане дългове към лихвар той е арестуван и цялото имущество е продадено на търг. Успяват да се издържат благодарение на незначително наследство. Малкият Мигел учи граматически и хуманитарни науки в колежа на йезуитите, а после в градското училище на Мадрид и при известния педагог хуманист Хуан Лопес де Ойос, където проявява влечение към стихотворство.
Мигел де Сервантес не успява да получи най-висока степен в образованието, поради недостиг на средства. Заминава за Италия и през 1570 година се посвещава на служба при кардинал Джулио Аквавива. Година по-късно се включва като войник в държавната морска експедиция против османците. Той храбро се сражава при Лепанто (7 октомври 1571). Макар и болен от треска, повежда своята рота срещу врага. Ранен е в гърдите и лявата ръка, останала парализирана за цял живот – „за по-голяма слава на дясната” (както сам казва в една своя поема). Заминава за лечение в Сицилия и остава в Южна Италия до 1575-а. Корабът, на който плава при завръщане към Испания с надеждата да получи капитански чин в армията, е заловен от османски пирати. Сервантес е пленен и откаран в Алжир, където престоява до 1580 година.
С пари, събрани от семейството, го откупват монаси от Тринитарианския орден и той се завръща в Мадрид. Назначен е на служба в благородническа фамилия, но избира да бъде писател и в този периода (1582-1585) написва огромен брой стихотворения. По-късно постъпва като доставчик на продукти за Непобедимата армада на Филип II. Тази съвсем обикновена работа се оказва много неблагодарна и опасна. Два пъти му се налага да реквизира пшеница, принадлежаща на духовенството, и макар че го прави в изпълнението на заповед на краля, го отлъчват от църквата. Като връх на поредицата от нещастни обстоятелства Мигел де Сервантес попада в затвора заради установени нарушения в отчетите му. Още едно разочарование му добавя неуспешното ходатайство за служба в американските колонии на Испания през 1590 година.
Предполага се, че по време на един от престоите си в затвора – през 1592, 1597 или 1602 година – Сервантес започва да пише романа си „Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча”. (Успехът на романа след неговото излизане през 1605-а води до това, че някой си Алонсо Фернандес де Авеланеда публикува „завършека” на историята за Дон Кихот. Това предизвиква Мигел де Сервантес да напише втората част на „Дон Кихот”, издадена през 1615 година.)
През 1602-ра съдебните власти престават да го преследват и две години по-късно той се мести във Валядолид, където по това време се намира кралят. От 1608 година Сервантес постоянно живее в Мадрид и напълно се посвещава на писането и издаването на книги. През последните години от живота си се издържа благодарение на пенсията, която му отпуска графът на Лемос и архиепископът на Толедо. Мигел де Сервантес умира на 23 април 1616 година, а преди това е получил прозвището „Принц на разума”. Може би е странно съвпадение, но на същата дата умира и великият му съвременник Уилям Шекспир. В тяхна чест ЮНЕСКО обявява 23 април за Международен ден на книгата.
Литературното наследство на Мигел де Сервантес е голямо по обем – като се има предвид краткият срок, в който е създадено – и то посред жестоки изпитания. Пълният сбор на неговите съчинения (Мадрид, 1914-1941) наброява 19 тома.
Първото му по-голямо белетристично произведение е романът „Галатея” (1585). Пише интермедии и драми: „Договорът от Алжир”, „Обсадата на Нуманция” (1582), със сюжет от времето на римските завоевателни походи, „Поучителни новели” (1613), сборник от 12 новели и други. Предговорът е известен с единствения словесен портрет, който Мигел де Сервантес си прави, а също и със заявлението му, че е първият автор на новели на испански език. През 1614 година, освен множеството пиеси, Сервантес публикува своето най-амбициозно поетично творение – „Пътуване до Парнас“, но преценява, че няма дарованието на поет.
Най-бележитата му творба „Дон Кихот де ла Манча” е едно от най-значимите произведения на европейския Ренесанс и етап в развитието на реалистичния роман. Образът на Дон Кихот се превръща в мит, а книгата, която го е създала, поставя началото на новия европейски роман. Огромно е и влиянието му върху формирането на испанския език, често наричан „езикът на Сервантес“. Това произведение, замислено като пародия на рицарските романи, има огромен успех благодарение на жизнеността на образа на героя – смешния мечтател, прахосващ силите си в борба срещу въображаеми препятствия и проявяващ безполезно геройство. Безсмъртието му се дължи на перфектния съюз между комикса и трагичното в сюжета.
Мота дел Куерво, Кампо де Криптана и Консуегра са прочути с вятърните си мелници, атакувани от Дон Кихот. Ел Тобосо – с къщата на Дулцинея, широките и сенчести улици на Алмагро, цялата ла Манча е пропита от кихотизъм (на испански „кихот“ се използва като епитет за „непрактичен идеалист“). Магарета, скали, пещери, замъци и стада овце се срещат на всяка крачка.
„Двамата се движеха въвлечени в разговор, когато Дон Кихот изведнъж съгледа, че по пътя срещу тях се задава гъст облак прах. Щом го видя, той се обърна към Санчо и му рече: – Ето деня, о, Санчо, в който ще се разбере какво ни носи съдбата… Виждаш ли Санчо, облака прах, който се носи ей там? Той покрива многобройна войска, съставена от най-различни бойци… Не чуваш ли как цвилят конете, как звучат тръбите и бумтят тъпаните? – Чувам само – отговори Санчо, – че блеят овце. Това беше самата истина, защото междувременно две стада се бяха доближили до тях.”
„Нещастен е онзи, казва Анатол Франс, – който не прилича поне малко на Дон Кихот и не взема за гиганти вятърните мелници… ”
„Всичко, създадено от Сервантес, е плод на неговия житейски и духовен опит, свързано е с някакво преживяване от често пъти бурния му живот. Тази автобиографичност достига висш израз в образа на Дон Кихот, който е своеобразен alter ego, другото аз на самия писател. Идеализмът, душевното благородство, непрактичността на Рицаря на Печалния образ са качества, присъщи и на неговия духовен баща и затова, завършвайки романа, Сервантес не случайно заявява: „Само за мен се роди Дон Кихот и аз за него. Той знаеше да действа, а аз – да пиша. Ние двамата с него сме едно цяло…”, казва литературният критик и изследовател Симеон Хаджикосев.
Доцент Мариана Димитрова отбелязва приноса на романа в българската литература и коментира ,че „ако епохата, в която е било отредено на Сервантес да живее, беше различна, „Дон Кихот” нямаше да съществува”, документален запис от честването на годишнина на българо-испанските дипломатически отношения 2001 година, Златен фонд на БНР:
Всъщност уникалността на тази творба е в нейната виталност. И в свободата, която дава на читателя си да я разбира, както желае и според колкото може. Определяна е като много испанска, свързана с конкретна историческа епоха, автобиографична. „Дон Кихот” непрестанно подминава тези формулировки. Текстът винаги се придвижва от наглед обективното към пределно субективното, между света на книгата и света на читателя, често разбърквайки условностите. Бленуванията на идалгото непрекъснато се пробождат от желязното копие на действителността. Но той пътува вътре в себе си и това го прави вечния пътешественик, търсения съмишленик, желания спътник на поколения читатели.
Дон Кихот е универсалният символ, който напуска Испания, тъй като по думите на Мигел де Унамуно е „най-успешно написаното произведение по човечност, на което са били свидетели вековете”.
Не е учудващо, че „знаменитият идалго” присъства не само в литератрата, но и в киното и в класическата музика (от Георг Телеман до Рихард Щраус).
„В „Дон Кихот” има всичко, което сега става около нас”, Коста Цонев разказва за непреходността на романа и едноименната си роля в телевизионния мюзикъл „Човекът от ла Манча“ – текст Дейл Васерман, музика Мич Лий и стихове Джо Дариън по мотиви от романа на Сервантес – постановка на Гриша Островски за БНТ, запис 1994 година, Златен фонд на БНР:
Според ЮНЕСКО „Дон Кихот” е най-превежданата книга след Библията, на над 40 езика.
По данни на норвежкия Нобелов институт резултатите от анкета, състояла се през 2002 година, сред 100 световноизвестни писатели сочат, че „Дон Кихот” е най-добрата белетристична творба в света. Романът на Мигел де Сервантес е предпочетен пред пиесите на Уилям Шекспир и книгите на прочути автори – от Омир до Лев Толстой. Писатели, сред които Салман Рушди, Милан Кундера, Джон Ървинг, Карлос Фуентес, Дорис Лесинг са дали с 50 процента повече гласове за „Дон Кихот” в сравнение с творбата, заела второ място в списъка със 100 новели, разкази и пиеси. Дори Астрид Линдгрен успява да даде своя глас броени дни преди смъртта да я покоси.
„Макар да е автор на многобройни комедии и интермедии, на пасторалния роман „Галатея” и на недовършения рицарски роман „Персилес и Сихисмунда”, на който е възлагал надеждата си за безсмъртие, единствено „Поучителни новели” се приближават до силата на внушението на прочутия му псевдо рицарски роман. Чрез „Дон Кихот де ла Манча” Сервантес постига един от „звездните мигове” на човечеството и не ми остава нищо друго, освен да припомня знаменитата мисъл на Фридрих Шелинг, изказана още в началото на XIX век, че този роман е „митология, създадена от гения на един единствен човек”, а Дон Кихот и Санчо Панса са „митологически фигури за цялото културно човечество”, заключава Хаджикосев.
Единственият портрет на Мигел де Сервантес, познат на читателите по целия свят, е нарисуван през XVIII век от английския художник Уилям Кент по словесния автопортрет на писателя, направен от него в „Поучителни новели”. И може би тъкмо поради драматичната житейска съдба на автора на „Дон Кихот” признателният испански народ е вдигнал внушителен паметник в центъра на Мадрид, на площад „Еспаня”, където от високия пиедестал Мигел де Сервантес поглежда бащински към фигурите на своите безсмъртни рожби, разположени в подножието – яхналия дръглив Росинант Дон Кихот и възседналия магарето си Санчо Панса.
Песен от мюзикъла „Човекът от ла Манча” в изпълнение на Коста Цонев и Никола Анастасов, запис на предаване от 1998 година, Златен фонд на БНР: