Димитър Шишманов (19 ноември 1889 – 1 февруари 1945) е български писател, драматург, дипломат. Юрист по образование, той е автор на разкази, романи, театрални пиеси, критика. Потомствен интелектуалец с разностранни интереси, той навлиза в политиката на България в бурните и превратни години на Втората световна война. Една от жертвите на т.нар. Народен съд, а личността и делото му са обречени на забрава в продължение на десетилетия.
Роден в семейство с богата културна и политическа история, Димитър е единствен син в семейството на Лидия Драгоманова и проф. Иван Шишманов. Бащата е значима фигура в българската история. Етнограф, фолклорист, историк, публицист, министър на народното просвещение, той е „идеолог на българския културен национализъм“ (по думите на критика Георги Константинов). Майката Лидия Шишманова е дъщеря на известния украински историк и етнограф Михайло Драгоманов. Образована и обществено активна жена, тя инициира литературен салон в дома им на столичната улица „Шипка“ 11, където всяка вечер се събира елита на София. Така малкият Мика, както го наричат близките, израства в средата на духовните строители на следосвобожденска България. Чести гости в бащиния му дом са Иван Вазов, Любомир Милетич, Михаил Арнаудов, Константин Константинов, Панчо и Любен Владигерови, университетски преподаватели, политици.
След гимназиалното си образование Димитър заминава за Женева, Швейцария, където завършва юридически науки и прави първите си литературни опити.
Политическа и дипломатическа кариера
Младият юрист, свободно владеещ френски, немски и украински език, се завръща в България и тръгва по пътя на висш държавен служител. През 1919 година оглавява Комисията по репарациите, а от 1932 година е началник на съдебния отдел в Министерството на вътрешните работи.
В политиката Шишманов навлиза през 1935 година, когато тогавашният министър-председател Георги Кьосеиванов го назначава за извънреден и пълномощен министър в Гърция. Периодът 1934 – 1938 е сложен и дипломатът действа гъвкаво и предвидливо. Възложена му е нелеката задача да участва в подготовката на Солунското споразумение, с което нашата страна се присъединява към Балканския пакт (31 август 1938). Дипломатически сондажи, срещи, преговори – той работи методично, точно, прецизно. Въпреки заслуженото уважение, с което се ползва, в неговите т.нар. „дневнични бележки“ личи колебание и несигурност, присъщи за чувствителен човек и ерудит като него: „Цяла сутрин писах доклада си за резултатите от Белградските съвещания. Доста се измъчих. Нямам нужната информация. Никой не е искрен с мен… Постоянно ме е страх, че ще загазя, че нещо няма да разбера, че някъде ще ме излъжат и някакви големи интереси на България ще бъдат проиграни заради мене. Тоя страх се дължи отчасти на органическата ми плахост, а отчасти на едно твърде високо понятие за качествата, които един истински дипломат трябва да има: широки познания за политика, история, социология, право, способност бърже да се ориентира, да предвижда. Аз не мога да се оплача откъм двете последни качества. Ориентирам се доста бързо и предвиждам сравнително точно. Но това не става с помощта на знанията ми, а с оная на инстинктите ми…“ (18 март 1938).
През 1940 година Димитър Шишманов е отзован, за да заеме поста главен секретар в Министерството на външните работи и изповеданията. Към този спомен ни връща неговият сътрудник в Атина и бъдещ писател и преводач Стефан Гечев:
„През късната есен на 1939 година, в един неделен следобед Шишманов ме покани да отида при него. След няколко безразлични реплики във връзка с дреболиите на всекидневието Шишманов замълча за известно време. После ме погледна и каза:
– Е, Гечев, ние с вас ще се разделяме… Не става въпрос за вас, а за мене. Ставам главен секретар на министерството.
Тази длъжност тогава отговаряше на единствен заместник-министър.
– Аз не се радвам – каза той. – Никак.
– Защо, г-н министре?
И тука Шишманов изказа едно пророчество, което ме смая.
– Ето защо – каза той. – Филов ще стане скоро министър-председател и ще ме направи министър на външните работи. Ще трябва да приема. Германия ще обяви война на Съветския съюз и ще я изгуби. Тогава у нас ще дойдат на власт комунистите и ще ме обесят. Защото правителството на Филов ще се присъедини към Германия.
Това беше изказано бавно, замислено и това увеличаваше още повече неговата тяжест. Самата атмосфера стана зловеща. Може би интуитивно съм усетил, че всичко това може да се сбъдне, защото се чух да казвам:
– Защо не се откажете тогава?
– Не мога – отвърна той. – С Филов сме приятели от много години. Ако откажа, ще ме сметне, той и другите, за дезертьор. За страхливец.
Много пъти съм се питал, защо каза това на мене, той, който беше толкова сдържан и мълчалив за личните си проблеми? Може би в онзи миг беше прозрял бъдещето и трябваше да го каже на някого? Едно е несъмнено: този умен, предвидлив, културен човек е прозрял съдбата си и въпреки това както в древногръцките трагедии е вървял към нея, тласкан от безпощадната сила на обречеността. Обреченост, на която не е имал сили да се противопостави.“
В качеството си на главен секретар Шишманов е част от делегацията, водена от проф. Богдан Филов и участва в присъединяването на България към Тристранния пакт. В световния конфликт нашата страна е нямала избор; Шишманов – също. Осъденият по-късно за „провеждане на пронемска политика“ пише в бележките си през 1939 година: „За да се промени нещо, би трябвало из корен да се променят понятията за родолюбие, национален престиж и още десетки основи на днешните отношения между народите. Най-големият грях на Хитлер е, че направи от нацията един Молох, който сега безмилостно иска и гълта кървави хекатомби.“
През есента на 1943 година Добри Божилов съставя нов кабинет и определя за министър на външните работи Сава Киров, посланик в Анкара, който обаче само след месец подава оставка. Така в един от най-преломните моменти от Втората световна война овакантеният пост е зает от Димитър Шишманов, който остава на него до лятото на 1944 година. Въпреки сложните международни условия, той се опитва да балансира между българските национални интереси и съюзническите задължения на страната.
В интервю от 1998 година д-р Панайот Панайотов, секретар на Димитър Шишманов в Министерството на външните работи си спомня накратко за работата с него:
Литературно творчество
Паралелно с политическата си и обществена ангажираност, Димитър Шишманов има значими изяви като писател и публицист. Всъщност той смята за цел в своя живот именно литературата, а не политиката. Неговите творби включват есета, разкази и философски размишления, които обхващат широк кръг от теми – от културната идентичност и българската история до общочовешки етични проблеми.
Още в ранните му години, докато следва право в Женева и прави първите си писателски опити, неговият баща проф. Иван Шишманнов му пише: „Искам да използваш своето стоение в странство, не само за своята естетична, но и умствена култура. Ти искаш да ставаш писател. Помни, че литературата има – без да гони тенденции – и една висока социална мисия, за която трябва всестранно да се готвиш…“ Вероятно младият Шишманов до известна степен се е вслушвал в тези препоръки, а гордостта на бащата личи от писмо от 1919 година до съпругата му: „…Мика е много добре. Издал е два романа: „Депутатът Стоянов“ и „Хайлайф“. И двата са произвели голям шум. Хайлайфът е жестоко обиден. Обидени са и всички депутати-гешефтари от типа на Стоянов. Но критиката се произнася с големи похвали за двете първи работи на нашия син.“
Бурното навлизане на Димитър Шишманов в нашата белетристика (през 1919 година той издава и първия си сборник разкази „Пред буря“) е прието хвалебствено и от Иван Вазов, който през 1920 година пише на щастливите родители: „…Не бях виждал отдавна Димитра. Колко интелигентен, какъв ум и енергия! Той ми донесе и романа си „Бунтовникът“, който чета сега с наслада. Димитър ще бъде един от първите ни писатели реалисти, той и сега е заел видно място между тях.“
Последвалият сборни разкази „Странни хора“ (1924) показва, че Димитър Шишманов насочва своя поглед към необяснимото в човешката душа. Той пише до своя приятел Чавдар Мутафов: „Един втори „Хайлайф“ аз вероятно бих могъл да напиша. Но амбициите ме влекат по-нагоре и в тия високи сфери аз се губя.“
От този период внимание заслужават и двете му пиеси, поставени с голям успех в Народния театър: „Кошмар“ (1928) и „Панаир в Стародол“ (1930). Ежегодни проучвания за най-четен автор посочват белетриста на първо място от 1922 до 1929 година.
Макар следващата му книга да се появява едва след 14 години, Шишманов не спира да публикува отделни разкази в периодичния печат, списва рубрика във вестник „Слово“. Той е от редовните сътрудници на списание „Златорог“ на Владимир Василев. Изявява се като един от нашите първи критици, като няма област от тогавашната култура, която да е убягнала от проницателното му око: музика, литература, театър – навсякъде с обективна критичност, добронамереност и премереност на изказа. И още – Димитър Шишманов съумява да свърже нашите родни постижения с най-значителните художествени прояви по света, напълно убеден, че българското творчество е неделима част от световното. Повторното завръщане на Шишманов в литературата е с неговите „Блянове край Акропола“ (1938) – книгата, която му носи най-голяма популярност, сборникът с разкази „Зограф Павел“ (1938) и „Пламъчета над делника“ (1942). През 1935 – 40 година Шишманов синтезира свои размисли и спомени, които озаглавява „Писма до мен самия“.
За отличителните черти на неговото творчество критикът Пенчо Пенев пише: „Шишманов е писател, който блести със силата на своята поетична мисъл, изразена винаги стегнато и без излишни описателни замашки. У него мисъл и чувство, култура и вдъхновение тъй духовно са пропити, че винаги чувствате богатата културна личност на писателя зад стихийността на една изящна и тънка емоционалност.“ (сп. „Завети”, 1938)
Незаслужено наказан със забрава
След установяването на новата власт след 9 септември 1944 година, Шишманов е арестуван и обвинен за „провеждане на пронемска политика“. Съден е от Първия състав на Народния съд – заедно с регентите, царските съветници и министрите в правителствата до 9-ти, т.е. като политик, а не като писател.
Макар неговият адвокат Михаил Балсамов да изгражда защитата си върху твърдението, че преди всичко той е талантлив писател, въвлечен по стечение на обстоятелствата в политиката, Димитър Шишманов, заедно с останалите подсъдими са били обречени предварително на смърт. Показанията в негова защита на Трифон Кунев (директор на Народния театър), Вера Златарева и писателките Анна Каменова и Дора Габе не са имали никакво значение.
Присъдите са изпълнени на 1 февруари 1945 година.
При новината за смъртта на своя приятел Димитър Шишманов, големият български композитор Панчо Владигеров пише своята „Есенна елегия“. Чуйте я в изпълнение на Людмил Ангелов (след получаване на приза „Музикант на годината 1994“):
След физическата смърт на писателя обаче идва и забравата. Името му попада в списъка със забранени автори, личността и делото му са заличени. Клеймото „враг на народа“ тегне над него през целия тоталитарен режим.
Едва през 90-те години се прави опит той да бъде възкресен като автор и да намери отново път към читателите. Преиздадени са някои от неговите творби, сред които „Хайлайф“, „Блянове край Акропола“ и „Писма до мен самия“, както и сборникът с разкази „Странни хора“. Те връщат Димитър Шишманов в българската култура, от която никой истински талант не може да бъде прогонен, защото над територията на духа само временно може да се наложи диктат, но не и завинаги. Урок, който е добре да помним.