Портрет на Донка Паприкова от Владимир Димитров – Майстора

„Ето, сега всеки ден идват хора и много писма получаваме от провинцията – може ли да дойдем при Вас, да работим? И тогава им казвам – защо, първо се вижте в семейството, ако сте от село, вижте там – навсякъде има нуждаещи се хора“, обобщава ежедневието си 84-годишната Донка Паприкова в интервю за Българското национално радио. През 1998 година животът и делото ѝ вече са символ на милосърдие, доброволчество и състрадание, както и постоянна грижа за болни и самотно живеещи възрастни хора.

Животът на родената на 5 октомври 1915 година Донка Паприкова е сякаш нишка от добродетели, преплетени във времето в семейната ѝ история с добротворческата традиция на фамилия Паприкови. Още като дете тя научава един от най-важните уроци – в живота на всеки човек идва време, когато той се нуждае от подкрепа и помощ. В годините след Първата световна война заедно с майка си Траяна се грижат за заболели от туберкулоза роднини и други болни.

В католическото училище „Санта Мария“ Донка е научена да проявява състрадание и да помага на всички нуждаещи се. Но в началото на своя професионален път, след като завършва немска филология в Софийския университет, тя работи като гимназиална учителка. След това продължава да изучава социални науки в Люцерн, Швейцария, където се запознава с организацията на социалните грижи и в редица други европейски държави – „Имах щастието да проуча социалната дейност, не само в Германия, където най-често съм била, но и във Франция, Белгия, Италия, Швейцария, в които социалната дейност е много разпространена. Всяка фабрика имаше социален работник, всяка болница, училищата, поликлиниките, дори в затвора“. За два месеца работи като социален съветник във фабрика, но след 9 септември 1944 година тя е национализирана, а длъжността, която Донка Паприкова заема е преустановена.

През 1950 година се омъжва за преводача Асен Паприков, а година по-късно се ражда и дъщеря им Зоя. За примера на своята свекърва, която се грижи за сираци и вдовици на военни чрез своето дружество „Милосърдие“ Донка Паприкова разказва с уважение и признателност.

Затова и „Хоспис Милосърдие“, който получава лиценз от Министерството на труда и социалната политика през 1994 година е естественият правоприемник на дружеството. Преди обаче да посвети последните години от живота си на доброволната грижа за другите баба Донка, както я наричат всички, се установява за постоянно в България и започва да събира около себе си съкооператорите от блока. И тази ежедневна съседска среща прераства в организиране на всекидневната необходимост от обгрижване на възрастни и болни хора. За началото на своята хуманитарна работа Донка Паприкова разказва в интервю за БНР, записано през 2000 година.

„Това, което съм научила от моята майка е, че човек се чувства наистина щастлив, когато дава от себе си. Някак си осмисля живота си“, казва за майка си Зоя Паприкова, която продължава делото ѝ в хосписа за възрастни и самотни хора „Милосърдие“ и създава клуба за възрастни интелектуалци „Сребърна есен“. Тази семейна традиция, която се утвърждава и възпитава у следващите поколения на рода Паприкови ангажира не само членовете на фамилията, но привлича и съпричастни към доброволческата дейност хора от различни възрасти.

За своята мисия – да помага Донка Паприкова е носител на най-високото отличие в социалните дейности наградата „Elisabeth Norgall-Preis“ на Международния женски клуб във Франкфурт на Майн. През същата 1997 година е наградена и за принос в развитието на гражданското общество в България. Получава и награда от Националния център за социална рехабилитация за „Принос за доброто на инвалидите“. Година по-късно списание „Таймс“ включва Паприкова в галерията си личности „Бъдещето на Европа“. Носител е на наградата „За човечност, хуманност и добролюбие“ и орден „Стара планина“.

Любов, усмивка, доброта, уважение и съпричастност към болката на другите. Това са добродетелите, които Донка Паприкова желае обществото и българските семейства да запазят. „Във всеки човек има искрица в сърцето, която е добра. Нека тези работи да поддържаме, а не лошите“, е посланието, което оправя към слушателите на БНР.

„Ето сега на стари години ми се даде колкото искам да работя. Добре, че още съм здрава. Дърветата умират прави, дано и при мен да е така“, си пожелава в края на своя живот Донка Паприкова.

По тази публикация работи Милен Димитров