Литературното наследство на Петко Ю. Тодоров – разкази, идилии и драми, създадени в края на XIX и първото десетилетие на XX век – обхваща един от най-самобитните и оригинални страници на нашата белетристика до Първата световна война. „Талантлив и нежен майстор на лирическите разкази-идилии, той чрез тях главно, а така също с някои от драмите си изгражда и отстоява своето художествено виждане за историята, психиката и бита на народа, утвърждава своя повествователно-лиричен стил, действително допълва и нюансира облика на националната ни литература от онова време”, пише проф. Жельо Авджиев доктор на филилогическите науки.
Петко Юрданов Тодоров е роден в град Елена на 26 септември 1879 година. Произхожда от два знатни рода, дали видни борци за освобождението и културата. По баща е племеник на Иван Момчилов, написал първата българска граматика, а по майка – племеник на Иларион Макариополски (Михайловски) и Никола Михайловски, баща на поета-сатирик Стоян Михайловски. Петко още едва 14-годишен печата разказите със социален сюжет: „В лоното на сиромашията”, „Ратайкиня”, „Бай Драган”, „Маргарит”.
След завършване на прогимназиалното си образование учи в Търновската гимназия. Тогава е увлечен от идеите на социализма. У тях около кипящия самовар се събират младежи, разпалени идеалисти и се четат големите руски писатели и критици Николай Чернишевски, Николай Некрасов, Николай Добролюбов, Висарион Белински, Николай Гогол, Александър Херцен и брошурите на Димитър Благоев, Янко Сакъзов и други.
За да „стане човек”, е пратен от баща си да учи в лицей в Тулуза, Франция. Чете руска и френска литература. Също там се запознава с видния френски социалист Жан Жорес, който му дава място в колоните на вестника си „Ла Депеш” за кратки статии за България.
Още преди да замине за Франция Петко Тодоров е издал вече две книжки – „Драски” (1894) и „Стихове на скучната лира” (1895). Първата от тях е пътни впечатления, а втората – несръчно написани стихотворни опити, „които стоят под нивото на най-непридирчиви изисквания”.
През 1898 година завършил лицея, той се завръща в Елена, но за кратко време и отива в Русе, където заедно с Иван Белинов издава вестник „Законност”, в който остро клеймят политиката на Фердинанд. В една статия го нарича австрийски агент. Арестуват го и го дават на съд. Съдът го оправдава като малолетен.
Петко Тодоров следва право в Берн, Швейцария, но се отказва и през 1899 година заминава за Берлин и Лайпциг, където учи литература. Там той пише най-издържаните си художествени произведения – идилии и драми. Идилиите са преведени на немски език. В Германия Петко се среща с Пенчо Славейков и се сприятеляват. Престоят му там и приятелството със Славейков изиграват решаваща роля в започналата идейно-естетическа еволюция у него, която го отвежда по-късно в кръга на списание „Мисъл”. А известно е, че писателите от този кръг начело с литературния критик д-р Кръстьо Кръстев се борят за една нова естетика, изградена върху антихуманистичната индивидуалистична философия на Ницше.
През 1904-та Петко Тодоров завършва висшето си образование и е назначен за секретар на Народната библиотека в София, в която остава до смъртта си (14 февруари 1916 година, едва 36-годишен). Покрай литературната си дейност той отделя внимание и на обществени прояви. Заедно с Найчо Цанов, Тодор Влайков, Антон Страшимиров и други образуват Радикалната партия и развиват бурна опозиционна дейност против личния режим.
В началото на ХХ век, под влиянието на Пенчо Славейков и д-р Кръстев, писателят подлага на преоценка обществените и естетическите си възгледи. Започва да изучава философията на немския индивидуализъм и пътува из Русия, Полша и територията на днешна Украйна.
Основно място в творчеството на Петко Тодоров заемат идилиите, първите от които „Мечкар”, „Край запустялата воденица”, „Несретник” – се появяват в началото на миналия век в списание „Мисъл”. През 1908 година излиза отделна негова книга с идилии. Някои от тях като: „Нехранимайка”, „Под липата”, „Камъни”, „Дядо Матея” и други, съвсем не разкриват идилична простота, а тревожност и човешко страдание. В тях прозира недоволството от произволите на властниците, мъката от сирашкия живот, борбата между старите схващания и новото, което нахлува в живота. От тях навява дълбока тъга и топло съчувствие към съдбата на героите, което разкрива демократизма и хуманизма на писателя. Петко Тодоров е автор на идилии, в които се усещат първите трепети на една чиста и идилична любов в рамките на селския бит.
„В градината баща ни обичаше да седне привечер да прелиства списания или просто да си мълчи” – Николай Тодоров, син на писателя, разказва за къщата, в която е живяло семейството им в София и за баща си. Запис 1984 година, Златен фонд на БНР:
В „същинските” идилии на Петко Тодоров („Сенокос”, „Овчари”, „Когато кокичето цъфне”, „Певец” и други), където по един оригинално поетичен начин е пресъздаден битът на патриархалното село и главно любовните мечти на младите, се откроява тънкият усет на писателя за най-малките и неуловими движения на природата, стремежът му да използва лирическите ретроспекции, аналогията, символиката… Пейзажът е също така лиричен, наситен с тихи мечтателни настроения. А от свежия, макар някъде прекалено стилизиран език, се долавя пулсът на българската земя, красотата на речта на фолклора. „Може би тук възприемаме най-чистия образец на идилията не само в творчеството на Петко Тодоров, но и в нашата литература изобщо”, пише писателят Георги Веселинов.
Петко Тодоров е автор на редица драми като „Зидари” (1902), „Самодива” (1904), „Невеста Боряна”, „Змейова сватба” (1910) и други. В повечето от тях той се движи в същия тематичен кръг, в който се движи и в идилиите си – основното е селският бит с неговите патриархални отношения, поверия и прочие.
„Змейова сватба” – постановка на Радиотеатъра, режисьор Мария Вълчанова, откъс от постановката с участието на Йордан Матев и Виолета Бахчеванова. Запис 1966 година, Златен фонд на БНР:
„По-особен е случаят с драмата му „Първите” (1907), в която се показват обществено-политическите отношения у нас през определен исторически момент – времето след Кримската война. Тук се прави сериозен опит да бъде създадена социална драма, макар и на историческа, а не на съвременна тема. Поради това и досега „Първите” си остава едно от най-значителните български драматични произведения”, твърди Георги Веселинов.
До края на живота си обаче Петко Тодоров не може да преглътне злополучните „Стихове на скучната лира”.
„Те се превръщат във фантом, който не дава покой на дните и нощите му. Двамата са в непрекъсната схватка: изданието срещу своя автор и авторът срещу своето издание. Книгата призрак го преследва. Той пък преследва нея. И я убива! Всеки намерен екземпляр унищожава с педантична жестокост. Бавно, лист по лист огънят изпепелява „Към тираните”, „Нашето положение”, „Първи май”, „Ей, дайте ми свобода!”… Сепва се от заглавието „Изгорелите стихове”, но поглъща и него. Огънят овъглява словото, умъртвява думите, заличава миналото”, пише литературният историк Росен Тахов.
Аутодафето не е изобретение на Петко Тодоров. Известно е, че Некрасов и Атанасий Фет собственоръчно унищожават първите си стихосбирки. У нас през 1882 година Иван Вазов изгаря ръкописа на поемата „Черното лято”. Пенчо Славейков пък посяга на „Момини сълзи” (София, 1888). Петко Тодоров обаче е уникален с това, че дава награда на всеки, който му е набавял „Стихове на скучната лира”.
Александър Балабанов свидетелства: „Петко Тодоров даваше премия на всекиго, който му донесе или цялата сбирка, или част от нея, за да ги унищожава. Не зная сега дали има някъде някой екземпляр от нея, но аз нямам…”.
Вятърът на времето е отнесъл много от индивидуалистично-модернистичните увлечения на Петко Тодоров. Остават ония негови произведения, в които е показана с топло съчувствие съдбата на обикновените, трудовите хора, или поетично е пресъздаден патриархалният бит. Остават онези идилии и драми, в които се утвърждава вечният полет на човека към възвишеното и красотата, желанието да се освободи от традиционното и еснафското. Остава неговото обществено и литературно дело на писател-патриот и хуманист, на вдъхновен и нежен художник-лирик на българската природа и народната душевност.
Режисьорът Димитър Шарков говори за новата си постановка в Сатиричния театър на „Змей” (по „Змейова сватба” на Петко Ю. Тодоров и стихове на Маргарит Минков). Пиесата първо я е поставил на сцената на Шуменския театър. Запис 2006 година, Златен фонд на БНР: