Стоян Михайловски
Стоян Михайловски. Снимка: ДА „Архиви“, фонд 546К, опис 1, а.е. 108, л. 3

„Никак не би му подхождало да го нареждаме до други имена, особено когато те са сподобени с по-голяма обществена далновидност или с по-даровито перо, защото той, неукротим и в предугажданата си заслуга, хаплив и в наложеното му смирение, е като чуждата мисъл – примамва те най-много, когато ѝ се противиш – споделя проф. Атанас Натев. – Неговата възхвала на просветата се знае и от децата, ала той пръв се усъмни в добродетелността на науката, която прави и топове. Той бе моралист, закъснял за Европа, но подранил за нас. Една твърде българска драма, достойна за световната литература. С цялото си същество залагаше на истината и никога приживе не се оказа прав, затова го наричам Неприспособимия, иначе го знаем като Стоян Михайловски.“

Публицист и общественик, поет философ и сатирик, майстор на баснята и епиграмата, Стоян Михайловски (7 януари 1856 – 3 август 1927) е един от най-хапливите и разобличителни писатели на „покварените ценности“ на Следосвобожденска България. Автор е на голямата сатирична поема „Книга за българския народ“, публикувана на страниците на списание „Мисъл“ през 1897 година – произведение, което наред с неговите басни, се нарежда сред най-значимите му литературни постижения. „На всички страдалци, на всички унижени, онеправдани и угнетени посвещавам тази сатирическа сбирка, в която им показвам какви средства употребяват деспотите, за да увековечат властта си“ гласи предшестващото послание на поемата, а съдържанието ѝ алегорично разкрива черти от образа на Фердинанд и Стамболовото управление. Творбата, с която обаче Михайловски остава трайно в нашето литературно наследство, е стихотворението „Кирил и Методий“, отпечатано през 1892 година и създадено като „проект за български всеучилищен химн“. Автор на музиката е Панайот Пипков, чийто композиторски талант улавя звучността на бодрата маршова стъпка, с която е замислен текстът на Михайловски. Чуйте фрагмент от българската поетична прослава на просвещението в изпълнение на актьора Иван Златарев:

Стоян Михайловски е роден в Елена в будния възрожденски род Михалюви. Баща му, Никола Михайловски, е виден книжовен и обществен деец, а чичо му, чието мирско име носи, е големият православен духовник Иларион Макариополски. Майка му – Елена хаджи Димчова – произхожда от богато търговско семейство от Търново, а братята ѝ са увлечени от борбата за освобождението на България. Още преди да премине всички чинове на взаимното училище в родния си град малкият Стоян заминава за Търново, където баща му е изпратен да учителства. Подрастващият юноша прекарва денем с будните търновски ученици, вечерите – в революционни беседи под дядовата асма, а нощите – сред философско-моралистичните книги на баща си, от които преписва развълнувалите го мъдри мисли, но и сам пише бележки към тях. А когато неговият учител, даскал Георги, прочита Петкославейковата сатира „Панарета делия“, написана срещу месния владика, Михайловски „цял трепва“. Прибира се вкъщи и се опитва да я запише по памет. „Случва се нещо особено: той е забравил повечето от думите, но все пак нарежда целия разказ в стихове – и разбира, че повечето от тия стихове са негови…“*

След като завършва класното училище в Търново, младежът е изпратен в Цариград по настояване на чичо си Иларион, където следва в Императорския лицей „Галатасарай“. Негов съученик там е Константин Величков. В лицея официалният език на преподаване е турският, но повечето учители са французи и подхранват у учениците си знание и любов към Юго, Ламартин, Шение, Мюсе и други френски фигури със световен принос в литературата и философията. Басните на Лафонтен извикват у младия Михайловски двете обединяващи се в едно проявления, които по-късно ще се превърнат и в негов идентификационен творчески белег – философията и поезията. Цариградското обучение обаче далеч не отговаря на патриотичната мисия, която младият български възрожденец смята, че трябва час по-скоро да подеме в кипящата борба за събуждането на народа.

С одобрението и протекцията на чичо си Михайловски е изпратен в българското училище в Дойран (днес Република Северна Македония). Това не е просто попълване на едно вакантно място за учител, а съществен момент от борбата на българите срещу фанариотската патриаршия. Именно там властта си упражнява гръцкият владика Милетий, на когото българският учител публично се противопоставя. През 1874 година, на Великден, в местната църква богослужението се води на гръцки език, а Михайловски гръмогласно заявява в една от паузите: „На славянски!“. „Бийте този анархист!“ – се чува от устата на владиката. Даскал Стоян търпи първия си горчив сблъсък с физическото лице на насилието, а скоро след това разбира, че нравствените следи от един такъв акт са далеч по-пагубни за целите на просветителската дейност. Като отговор на тази физическа разправа той печата същата година в списание „Читалище“, което излиза в Цариград, сатирата „На един гръцки владика, който ма наричаше безбожник“.

Случката от Дойран съдбоносно съпътства Стоян Михайловски и в първите десетилетия на свободна България, която тепърва изгражда своята държавност. И макар не физически, той понася постоянни удари в неимоверните си граждански опити да защити общочовешките ценности сред замаскираните идеали на следосвобожденските кариеристи, изкусени от властта и парите. Неведнъж, упражнявайки професията си на адвокат и съдия, след като завършва правни науки в Екс ан Прованс, Франция, е освобождаван от длъжност у нас като пречка в осъществяване на конкретни политически стремежи. В критичното му перо започват да се очертават все по-яростно определени тенденции на обществената действителност: овластени мижитурки; съдилища, работещи постарому, където законът защитава „платената“ правда; пошлостта на мисълта; безскрупулността на делата и безпочвеното самовъзхваляване. „Магаре у магаре се трие“ гласи латинският идиом Asinus fricat asinum, под който е публикувана сатирата на Михайловски „Софийските автолатри – дружество за взаимно хваление и ласкание“, която може да чуете в актьорски прочит на Иван Златарев:

В литературния живот на страната писателят навлиза със своята поема Suspiria de Profundis („Въздишки от ада“), написана през студентските му години във Франция, където, освен юридическия факултет, посещава и лекции по философия и литература, история и древни езици. Поемата представлява славословие на смъртта и е с очевидно декадентска насоченост, характерна за френските поети романтици. При героя идват последователно съдбата, славата, младостта, музата, истината и накрая смъртта. Всички му предлагат своите дарове, но той ги отхвърля, намира ги за ефимерни и безсмислени и приема само смъртта. Творбата е отпечатана на страниците на „Периодическо списание“, издание на Българско книжовно дружество (БАН), през 1884 година – време, когато в нашата литература преобладава възрожденско-патриотичният патос и представители на славното ядро писатели са Иван Вазов, Захарий Стоянов, Константин Величков и др.
Де Профундис е любимият псевдоним на Михайловски. С него той подписва и своите епиграми – жанр, на който наред с баснята е първомайстор в българската литература. „Бухал и светулка“ и „Орел и охлюв“ и до днес ангажират вниманието у най-младия читател, защото тяхното изобличение е насочено към слабости от общочовешки характер, за разлика от много други басни на Михайловски, които реферират към конкретни характери от политическия живот тогава.

През 80-те и 90-те години на 19-и век писателят е най-активен в своята обществено-литературна дейност. През този период той печата стихосбирката Novissima verba („Нови думи“), пише сатирата „Нашите писачи и газетари“, „Философски и сатирически сонети“ и др. Става популярен с хапливия си език, който никога обаче не е самоцел, а форма на утвърждаване на морала и нравствените принципи, които осмислят човешкото съществуване. Непреклонен пред своите идеали, Михайловски често бива възприеман в интелектуалните и политически среди като костелив орех. Гонен от редакциите на различни печатни издания, уволняван от съдийските и чиновническите постове, които заема в столицата и в провинцията, за да се издържа финансово, контриращ опонентите си с пламенни изказвания от трибуната на Народното събрание като народен представител, писателят често остава без работа и верни съмишленици.

Без пречки не минават и дните му в Русенската мъжка гимназия, където преподава френски език. Той спори с училищната колегия върху наличните образователни критерии и нуждата те да бъдат поосмислени. На няколко пъти е щял да бъде уволнен, но високото мнение, с която се ползва сред учениците, смекчават намерението на директора. Михайловски привлича със своята начетеност и преподавателска колоритност, които извикват у младите възхищение и уважение. По-късно със същите усещания остава и Кирил Христов, който е негов ученик по история на литературата във Висшето училище в София (дн. Софийски университет). В Златния фонд на Националното радио се съхранява тематично произведение от автора – Есе за учените мъже и целите на образованието – което ви предлагаме да чуете в актьорски прочит на Стоян Стоев:

В Русе Михайловски дочаква края на последното десетилетие на 19-ти век. Когато чете за големия дворцов бал, организиран по случай новия век, той се разхожда в стаята си и високо мърмори: „Нов век… Искат да правят от гнили конци нова прежда“**.
През 1901 година писателят отново се установява в София, вече женен за русенка, с която заживяват в дома им на ул. „Парчевич“. Причина за завръщането в столицата е поканата да стане председател на Върховния македоно-одрински комитет – пост, който той приема с голяма отговорност и пълно убеждение в правотата на обединението на българския народ. Пост, който Фердинанд и приближените на двора му предлагат с ясното разбиране, че неговата авторитетна и образована фигура може да превърне всяка идея в обществена кауза, стига сам да я прегърне. Михайловски е закърмен с идеята за Единна България и като председател я защитава с целия си потенциал на изкусен оратор в големите европейски средища. Неговата дейност продължава до 1903 година, когато е арестуван под претекст да се успокои западното обществено мнение, което осигурявало протекции на Османската империя.

През същата година Михайловски издава сборника „Книга за оскърбените и онеправданите“ – последната му книга, в която критическото око на автора към реалността е така изострено. След това печата „Източни легенди“ – кратки разкази, в които използва източни мотиви за конкретизиране на житейските си възгледи. Огромен скандал предизвикват „Потайностите на българския дворец“ – статия от 4 януари 1904-а, която има характер на политически памфлет и заради която получава условна присъда.

Това е и последното дело, и в буквален и в преносен смисъл, в неговия бурен обществен живот и един от най-шумните съдебни процеси в началото на 20-и век. В заседателната зала няма място дори за кореспондентите, процесът се следи от цялата българска общественост. Писатели и публицисти, сред които Антон Страшимиров и Кирил Христов, излизат в негова подкрепа, а защитната си реч Михайловски започва с думите на Гамбета: „Аз не ида като подсъдим да слушам присъда, а да обвинявам!“***

Следващите две десетилетия до края на жизнения си път Стоян Михайловски прекарва в усамотение. Някогашните звънки обществени беседи той заменя със семейни проповеди на религиозна тематика по време на храненията със съпругата си и дошлите им на гости роднини и няколко приятели. Печата най-вече в „Църковен вестник“ и за първи път през живота си следва стриктна програма – работи от рано сутрин до обед, без да позволява никой да го безпокои, след това се разхожда сам по алеите на Борисовата градина, обядва и вечеря в точно определен час и дори будилникът да го прекъсне по средата на някое изречение, той веднага става от писателската масичка и бавно слиза по стълбите към долния етаж при жена си. А когато Фердинанд му изпраща покана да отиде в двореца, той отпраща адютанта, чакащ с колата на негово величество, с думите, че до обед никога не прекратява книжовните си занимания. До последния си час остава верен на своите принципи, далеч от присъщата на човека суета и неукротим в търсенето правилните екзистенциални въпроси.

„Българинът не е свободен, той е само освободен“ – тази мисъл, подхвърлена на път в бележниците на Михайловски, е в известен смисъл програмна за цялото му дело – казва проф. Натев. – Непостигната свобода той си представяше естествено като противотяло на тогавашния примитивен капитализъм у нас, а старото просветителство бе загубило притегателната си сила, упование и същевременно извор на съмнения бе за него човекът.“

По тази публикация работи Анна Капитанова

* Цитатът е от книгата „Стоян Михайловски – баснописец и сатирик“ на Ангел Тодоров, София, 1956 г.
**Пак там
***Пак там