135 години от избирането на Фердинанд Кобургготски за княз на България
На 22 септември 1908 година в църквата „Свети 40 мъченици“ във Велико Търново княз Фердинанд I провъзгласява независимостта на обединените „две български области в една държава – България“. Князът прочита Манифест към българския народ и е обявен за „цар на Българите“. С тази църковно-политическа декларация се възстановява титлата на българските монарси от Първото и Второто царство, а Третата българска държава утвърждава своята автономна власт. През 2006 година актьорът Сава Димитров прочита Манифеста по време на историческа възстановка на хълма „Царевец“ във Велико Търново.
Този неочакван от световната дипломация „триумф на разума“, както го определя историкът проф. Андрей Пантев, се превръща в символ на дипломатическото изкуство, който чертае пътя на самостоятелно развитие на Третата българска държава. В интервю за Българското национално радио (БНР), по повод 100-годишнината от обявяването на Независимостта на България, проф. Андрей Пантев подчертава заслугата на българските дипломати и на княз Фердинанд за постигането и международното признаване на тази юридическа самостоятелност от Османската империя.
Фердинанд спасителят
След абдикацията на княз Александър I Батенберг опитите на Руската империя да установи своето влияние, като определи негов наследник в Княжество България, предизвикват разрив в българо-руските отношения. Неуспешният опит, в края на 1886 година, на Великото народно събрание да утвърди принц Валдемар Датски за български княз, води до отхвърлянето на руския кандидат за престола княз Николай Мингрелский.
През ноември същата година тричленна парламентарна делегация започва обиколка на европейските столици в търсене на приемлив кандидат за българския престол. Срещите на Константин Стоилов, Димитър Греков и Константин Хаджикалчев в Белград, Атина, Берлин, Лондон, Париж, Рим и Виена продължават до началото на 1887 година, когато те се срещат с Фердинанд Кобургготски и го убеждават да заеме българския престол.
В следващите 31 години, при управлението на Фердинанд, страната ни преминава през официалното признаване на монарха за княз на България, офицерските бунтове в Русе и Силистра, които са подтикнати от руската дипломация, Българската криза, обявяването на Фердинанд за цар Български, Първата национална катастрофа след Балканските войни, както и войнишките бунтове в края на Първата световна война и абдикацията на Фердинанд I през есента на 1918 година.
Фердинанд мъчителят
В продължение на 30 години, след като абдикира, бившият монарх не е допускан да посети България. До смъртта си през 1948 година той живее в изгнание в Кобург, Германия. „През този период политизирането и пропагандата съзнателно напластяват в общественото съзнание извадени от контекста на реалната политическа ситуация негативни краски, като се премълчават градивните и приносни страни на личността на монарха.“ Думите (записани за БНР през 2006 година) са на историка София Василева, която подробно проучва архива на царското семейство, дарен на Главно управление „Архиви“ (днес Държавна агенция).
В тези години са открити софийски Държавен университет, Художествена академия, Духовна семинария и професионални технически училища. Князът учредява и Природонаучния институт с музей, Зоологическата и Ботаническата градини, както и Ентомологическа станция. Под негов надзор се развива и усъвършенства железопътната и шосейна мрежа, създават се пощенски и телеграфни станции из цялата страна.
Периодът на замяна на ценностите, които са формирали българското общество в периода до 9 септември 1944 година, се характеризира с интензивно социалистическо творчество. Поетът Камен Зидаров, „признат за класик на социалистическата драматургия“, също се включва в пропагандираната ненавист срещу монархията и монарха. Когато в края на 1948 година той поставя първата си пиеса „Царска милост“ на сцената на Народния театър, тя получава изключително хвалебствени рецензии. Театралният критик Любомир Тенев я определя като „любимата на зрителите пиеса, след нашата социалистическа революция“.
Сюжетът ѝ се развива сред пожарите и кървавите битки на Първата световна война, когато войниците вече се бунтуват. Една майка – Ирина Радионова продължава да пази своята вяра в милостта на царя, комуто при случайни обстоятелства е спасила живота. Нейният син, офицер и водач на войнишки бунт, е арестуван и изправен пред военен съд. Тогава тя отива в двореца, за да търси справедливост, да проси „царска милост“. Сцената между нея и цар Фердинанд I е пресъздадена през 1965 година и в радиотеатъра от актьорите Маргарита Дупаринова и Борис Арабов.
„Милостта на царя“ връща на майката сина ѝ, но той вече е „само безчувствен труп“, а внушението на пиесата е свързано с обрисуването на монарха, който „проявява своя рафиниран садизъм, като упражнява безотговорна власт над съдбините на един народ, който ненавижда“.
„Не е възможно вината за участието в едно световно стълкновение, в една финансова афера и т.н. да бъде товарена единствено и само върху един човек. Това е абсурдно. Трябва да дойде един момент, в който спокойно и обективно ние, историците, да отсеем зърното от плявата и да въздадем по библейски кесарю кесаревото и божието Богу“, заявява за БНР историкът Петър Стоянович.
Сатирата срещу бившия монарх придобива гротескни краски в стихотворението на Христо Смирненски, в което алюзията с дългия нос на царя, кара хората да се присмиват на Фердинанд, подобно на героя на Едмон Ростан – Сирано дьо Бержерак. През 1952 година стихотворението дори е записано в БНР с гласа на Владимир Трандафилов.
А оценката на видния български държавник Драган Цанков за противоречивия монарх цар Фердинанд I Български е „И даже сетнешните му политически противници възкликват – ашколсун, това е цар!“.