Това е единственият запис на гласа на професора, който се съхранява в архивите на Българското национално радио. В мемоарната си книга „И аз на тоя свят“ Александър Балабанов разказва, че създава „Искри“ като 20-годишен студент в Лайпциг, но го изхвърля в печката, откъдето неговият връстник, тогава студент по литература, писателят Петко Тодоров успява да го спаси. Записът на стихотворението в рецитал на автора е направен през първата половина на XX век.

Проф. Александър Балабанов (18 януари 1879 – 30 ноември 1955) е изключителен ерудит – литературен историк и критик, учен, полиглот, преводач и поет, един от най-изтъкнатите преподаватели по класическа литература и филология в Софийския университет. Роден е в Щип в семейство на арменец и българка. По-голям брат е на актьора Никола Балабанов. Като виден общественик изпълнява дипломатически мисии в защита на българския национален въпрос в Македония. Името му стои редом до учредителите и най-активните членове на Македонския научен институт в София. Тема в поетичното му творчество е съдбата на македонските земи. Балабановото стихотворение „Охрид син“ вдъхновява композитора Владимир Панчев и той създава симфонична поема по него. Значителна част от творчеството на Балабанов заемат неговите преводи от гръцки, латински, немски, английски, френски и др. Говоримо владее 27 езика. Още в ученическите си години превежда части от Омировите епически поеми, а 18-годишен – и „Прометей“ от Есхил. Под негово име излизат преводи на редица древногръцки автори – Платон, Софокъл, Аристофан, Сафо, Теофраст, Езоп, Мимнерм и много други. Превежда „Фауст“ от Гьоте в стихове, творби на Пол Верлен и Конан Дойл. През 1914 година е отличен със специална награда на Българската академия на науките за постиженията си в преводното изкуство. В интервю от 1995 г. композиторът Трифон Силяновски си спомня за професора, който често гостувал в дома на баща му:

Балабанов завършва начално училище в родния си град. Няколко години учи в българската гимназия в Солун, а през 1898-а завършва класическата гимназия в София. Печели стипендия и заминава за Германия, където следва класическа филология в Лайпциг и специализира в Ерланген. Връща се в България през 1904 г., а през 1921-а вече е редовен професор и директор на Института по класическа филология.

В разговор от 1997 г.  проф. Александър Фол разказва за сбирките на видни интелектуалци в дома на баща му – театралния режисьор Николай Фол, в които чести гости били двамата братя Балабанови. Характеризира Александър Балабанов, на когото е кръстен, като „стихия, която трудно може да се опише“ – една от най-ерудираните личности у нас между двете световни войни с огромни познания върху целия духовен живот на Европа. Той е основател на литературния вестник „Развигор“ и пръв редактор на списанието за класическа култура „Прометей“. Александър Балабанов е автор на богато по жанр и обем творчество. Освен поезия, пише и разкази, статии, есета, пиеси, фейлетони и афоризми. Казва, че „учен, който не може да обясни науката си и нейните първи идеи и на неспециалиста, на самия народ, не е никакъв учен, а е куха и глуха машина.” За него Калина Малина споделя: „Бих могла да напиша много спомени. Неговата личност е упражнила голямо влияние върху мен. Той беше първият човек, който унищожи всяка литературност и манячество, придобити още от гимназията под влиянието на разни литературни кръжоци, дето се приказваше на неразбираем език с високопарни думи и нищо не се казваше. (…) В деня на неговия юбилей аз му благодаря сърдечно, че ме спаси от страшното зло – литературността.“ (в. „Литературен глас”, бр. 218, 1934 г.)

По-долу представяме публикуваното (под псевдонима Гретхен) през 1904 г. във в. „Българан” стихотворение „Охридъ-Синъ” на Александър Балабанов. За това стихотворение поетът Кирил Христов свидетелства, че се е пяло като боен марш от отиващите на фронта през Първата световна война български войници с мелодия от стара немска песен.

Аз знам един жезъл във Охрида син,
от чисто е злато и сяен рубин.
И кой го извади от студни води,
венчат щат го в Солуна цар да седи.
От Дунав до Бяло море ще владей,
той – царят балкански – що в песни се пей.

Аз знам една лира във Охрида син
от чисто е злато и сяен рубин.
И кой я извади от студни води,
за хубост мед-песни ще той зареди.
И славно му име во век ще живей:
певецът балкански що в песни се пей.

Аз знам една хижа край Охрида син:
лози попълзяли по зидове, крин…
В таз хижа девойче ми мило седи;
в уста му – що бисер, – що злато – в гърди!
Вам жезъл и лира, и сяен рубин…
На мене таз хижа край Охрида син.