Иван Пейчев принадлежи към прочутото поетично поколение на 40-те години на XX век, заедно с Александър Геров, Валери Петров, Александър Вутимски… Макар че, както казва критикът Здравко Петров: „От него можеше да стане капитан на кораб, скитник подир звездите, даже конкистадор, ако живееше през други времена и сред други народи.”

Ще вървим,
ще вървим,
Ние знаем, единствени
знаем
колко е страшна
смъртта.
Така ще вървим
без никакъв вятър в
косите.

Усетил, че често в тишината на мълчанието има повече слово, отколкото в океана от думи, стихът му блика от неудържима енергия и завладяваща жизненост. Не е ли победа това на светлината над мрака? Прослава на живота чрез страданието, преминавайки през най-човешкото чувство – съмнението.
Малцина са нашите поети през последните 70 години, които имат такъв тънък, драматичен усет за Надеждата като Иван Пейчев. За вярата и упованието, че човек може да открие действителния път към истината, хармонията и красотата.

Иван Петров Пейчев (16 декември 1916 – 9 юли 1976) е роден в Шумен. Учи в гимназията в родния град, но като участник в ученически стачен комитет и Работническия младежки съюз (РМС) през 1933 година е изключен без право да продължи образованието си. През 1939-а, идвайки в София, се свързва с левите литературни среди. В столицата публикува епизодични произведения и сътрудничи на вестниците „Литературен фронт”, „Отечествен фронт”, „Работническо дело”, „Стършел”, списание „Септември”.
На 9 септември 44-та участва в свалянето на властта в Шумен. За кратко време работи в градската библиотека. В годините от 1949 до 1955-та животът му преминава между София, Димитровград и Калофер, без постоянна работа и местоживеене. Първата си пиеса „Трите прилепа” пише през 1942 година. През 1958-ма дебютира като драматург с пиесата „Ковачи на мълнии”, а година по-късно създава и следващата – „Денят след най-кратката нощ”. През 1964-та, вече жител на столицата, Иван Пейчев завършва пиесата, върху която работи почти 10 години – „Всяка есенна вечер”. Тя се превежда, издава и поставя и в чужбина. От 1966-та той е драматург в Сатиричния театър. Драмите му „Всяка есенна вечер” и „Ковачи на мълнии” се считат за върховни постижения на „лиричната вълна” в българската драматургия на 60-те години. Автор е на поетичните сборници „Далечно плаване”, „Лаконично небе”, „Есен на брега”, „Не чаках есента”, „Сенки на крила” и др.
„Всяка есенна вечер” – радиотеатър, запис на постановката на Любомир Шарланджиев в Драматичен театър Русе с участието на Николай Бинев (Андрей), Елисавета Арабаджиева, Васил Попов и др., запис 1974 година, Златен фонд на БНР:

В един разговор поетът споделя: „Аз непрекъснато се движа в две огромни измислици – морето и любовта.” Образът на морето става символ на свобода, на пълна разкрепостеност на човешкия дух:
Тръгвай със мене, море.
Тръгвай, моя безумна
измислица.
Тръгвай със мен.
Трябва да станеш безумна
измислица,
за да тръгнеш със някого.
Трябва да станеш
опровержение,
за да тръгнеш  с безумците.
Скъпо, измислено, нежно
море,
тръгвай със мен.

Универсалната сила на любовта му изригва в стихове и към Родината, земята, жената, брега, свободата…
„Земя” – изпълнява авторът, запис 1963 година, Златен фонд на БНР:

В неговата поезия има много музика, а две от стихотворенията му се превръщат в красиви песни. Текстът на песента към филма „Адаптация”, както и „Отплуване”, изпълнена от Катя Филипова са писани от Иван Пейчев. Но освен литературна експресия и музика, стиховете му рисуват картини, богати на багри и форми.
„Той просто носи стихотворението в главата си, докато се оформи окончателно, и не сяда над белия лист, преди да е абсолютно готов за това. Никак не обича синонимите –  знае, че има само една-единствена думичка, най-точната, най-подходящата, просто незаменима с друга, и търси единствено нея, докато я намери”, казва съпругата му Ана Пейчева.
Поетът чете много, почти непрекъснато. Настолните му книги са стихосбирки на Димчо Дебелянов, Пейо Яворов, Сергей Есенин, Борис Пастернак, Артюр Рембо и Шарл Бодлер.

„Пространствените образи ме освобождават от моята самотност. За мен пътуванията са стремеж към бягство”, обяснява поезията си творецът. Стихотворенията му звучат като монолози, дори когато са посвещения или обръщение към някого. Той сякаш непременно трябва да изрази самотата си, за да се освободи от нея. Колкото тъжно, толкова и заредено с невероятна сила е творчеството му.
Иван Пейчев минава през възторзите от Девети септември. Мрази света, който си отива на тази дата. В първите месеци след това неговият топъл лиричен глас запълва пространството с бойни знамена, с падащи звези, със звезден романтичен прах. По събранията мажорно прозвучава неговата септемврийска балада, в която се преплитат гласовете на Смирненски и Разцветников, но носеща безспорно иванпейчевска интонация:
Провлякъл мъглите и синьото злато
на есен пустинна в пустинна страна,
размирният Дунав проклина земята
и гибел предрекъл, избързва в нощта.

После намразва и „прекрасния нов свят”. Иван Пейчев не понася никоя власт.
„Отровен от социалзъм”, актьорът Досьо Досев разказва случка за своя приятел, запис 2008 година, Златен фонд на БНР:

Иван Пейчев е индивидуалист, дълбоко морален, скандално прям, тънък лирик въпреки драматичното напрежение в стиховете. Но нежният и изтънчен лирик в определени моменти избухва, става рязък, категорчен, несговорчив. Дори за онова време, въпреки всичко той е свободен, защото носи свободата вътре в себе си. Излъчва я и с творчеството си. Така стихосбирата му „Знамената са гневни”, посветена на свободата, всъщност е един протест, че това, което се предлага, не е свобода и затова неговите знамена са гневни. Постепенно това негово поведение започва да се определя от някои като „индивидуалистично-анархистично бунтарство”, бягство от действителността, обвинен е в старомодност и увлечение по декадентската поезия, в маниерност, в „себична интелигентска уединеност”…
„На всичко това Иван Пейчев противопоставя своя твърд характер и се превръща дори в „духовен вожд” на сменящите се около него компании, където се рецитират „прокълнатите поети”, почита се паметта на Вутимски, иронизира се властта и се пие в продължение на дни и нощи. По време на тези артистични запои Пейчев унесено пренася всички в своите романтични светове от ветрове и облаци, от „линии, които вечно гонят хоризонта, сред дъждове, любов, ръце, затънтени квартири, дървета, тишина и най-вече – сред своя блян по морето, преживявано безбройно много пъти в различни варианти, в които „то идва, за да си отиде/ отива си, за да се върне пак”, пише Марияна Фъркова – автор на книгите „Далечна близост и „Не чаках есента”, посветени на Иван Пейчев.

Според Иван Гранитски: „За Иван Пейчев истината, справедливостта и красотата са тъждествени. Цял живот той търси техния събирателен образ чрез словото. И го намира там, където словото в своята най-върховна искреност постига нравствените измерения на свободата там, където Слово и Дело засияват ведно в прекрасната експозиция на Светлината.”
А той – поетът, сам ни предостави кода на своя загадъчен свят – любовта към „тая нещастна, малка страна – България”, в интервю за Българското национално радио от 1975 година: