Хуан Рамон Хименес

Испанският поет, носител на Нобеловата награда за литература през 1956 година, е обявен от Кралската шведската академия на науките за „…поет на поетите, който вдъхновено употребява думите, за да пресъздаде красотата на пейзажа в прекрасната Андалусия, с нейните пъстри цветя, нарове и портокали.“ Академията връчва наградата „за лирическата испанска поезия, с възвишен дух и художествена чистота.“

Камбанен звън за утринна служба

Поетът, за когото известният испански литературен критик Асорин твърди, че „…представлява цял етап в еволюцията на испанската лирика“, се ражда в андалуския град Могер през 1881 година. Хименес започва да пише стихове още в юношеските си години. Той се занимава и с рисуване, докато посещава Йезуитския колеж „Свети Луиджи Гонзага“ в Ел Пуерто де Санта Мария. Това увлечение прекъсва, когато родителите му настояват да учи право в университета в Севиля. Там Хименес се запознава с Рубен Дарио — поет и основател на литературното движение модернизъм в Испания, който вече е прочел първите му стихове. Тази съдбовна среща вдъхва увереност на младия поет, който решава да продължи с писането и се премества да живее в Мадрид, по покана на Дарио.

Когато бях дете

Когато бях дете, на боговете равен бях,
а Могер беше не градчето скромно,
а бяло чудо – сияещо, огромно, през времето отвъд….
Тъй всичко беше на местото си – вода, земя, и небосклон,
бе църквата храм дивен, а къщите – палати светли,
и тичах през лозята по скритите пътеки
до мене весел пес подскачаше щастлив,
и бяхме с него безтегловни и така безгрижни
– сякаш летен гръм,
светът от детския ми свят
от хоризонта беше скрит.
….
Ах, Времето…..изтече времето,
когато бях дете, на боговете равно….

Ранната поезия на Хименес е повлияна от френските символисти и ирландския поет Уилям Йейтс. В поетичното му слово ясно личи взаимстваният от модернистите стремеж към езиково съвършенство, с което обогатява поетическата си фраза. Поезия, която е наситена с топлота и искреност, поезия с дълбока философска дълбочина и изповедна в същността си. По-късните му творби съчетават ярки образи, цветове и отворени форми, които са характерни за „голата“ поезия.

В предаването „Поетична сряда“ на Националното радио от 1976 година актьорът Продан Нончев изпълнява стихотворението на Хуан Рамон Хименес „Безкраен час“, в превод на Стоян Бакърджиев.

Първите си две поетични книги — „Нимфи“ и „Виолетови души“ Хименес публикува в Мадрид през 1900 година. Годината обаче се оказва опустошителна за неговото психическо здраве. След неочакваната смърт на баща си Хименес изпада в депресия, от която се лекува в санаториум в Бордо, а след това и в Мадрид. В следващите 10 години излизат стихосбирките „Рими“, „Далечни градини“, „Чисти елегии“, „Пасторали“, а през 1914 година и неговата, добила световна популярност, книга с проза „Платеро и аз“.

Емблематичното за кастилската литература произведение, в което спътник на главния герой е магаренцето Платеро, представлява вододел — преди и след в поезията на Хименес. С него той се отдалечава от характерния модернистичен стил, в който формите доминират над чувствата. В следващите години Хуан Рамон Хименес развива своите лирични размисли в стихове, чието съдържание откроява собствените му преживявания и емоции. В тези плодотворни времена излизат „Камък и небе“,„Красота“, „Единство“, „Песен“ и повестта „Испанци от три поколения“.

Две години по-късно Хименес заминава за Съединените щати, където сключва брак със Сенобия Кампруби, испанската преводачка на бенгалския поет Рабиндранат Тагор. През 1936 година Хименес отказва поста посланик в Съединените щати, който му предлага президентът на Испанската република. Двамата със съпругата му напускат Испания заради разразяването на Гражданската война. Установяват се последователно в Куба, Флорида и Вашингтон, преди да заживеят за постоянно в Пуерто Рико, където от 1951 година Хименес започва да преподава испанска литература.

Гласът на Хуан Рамон Хименес е съхранен във фонда на БНР, в презапис от компактдиска „Звукът на историята от 1888 до 2001“ на Испанското национално радио.
„Казват ми, тези и онези подвижни сенки на другите ми аз, защо са тези очаквания, настоявания, динамики в творчеството ти? От 40 години, в тази 1925, вече си на 43 и малко, животът се върти така забързано като в чудна призма, която взима оттук и оттам неочаквано черната светлина на безкрайното нищо.“

„Дълбоко душевната поезия избягва думите. Когато някой иска да изрази нещо задълбочено, не го изрича в кратки строфи. В началния си период използвах доста прилагателни, които по-късно се превърнаха в абстрактни понятия. Литературното изкуство е постоянно страдание за поета — той се съмнява в точността на думите, в способността им да изразят това, което чувства в себе си. Стремим се да разкрием духовните си заложби, които всъщност са есенцията на поезията“, разсъждава над собственото си творчество Хуан Рамон Хименес.

Нобеловата награда за литература

Тъй като лауреатът не успява да присъства на Нобеловия банкет в Шведската академия в Стокхолм на 10 декември 1956 година, речта му е прочетена от неговия приятел Хайме Бенитес, ректор на университета в Пуерто Рико.

„Приемам с благодарност незаслужената чест, която прославената Шведска академия ми оказва. Неспособен поради скръб и болест, трябва да остана в Пуерто Рико, без да мога да участвам пряко в тържествата. И за да предаде собствените ми чувства, събрани в ежедневната интимност на нашето приятелство, твърдо установено тук в Пуерто Рико, помолих Хайме Бенитес, ректор на университета, в който съм хабилитиран, да бъда мой личен представител пред Вас на церемонията по връчването на Нобеловата награда за 1956 година.

Хуан Рамон Хименес ме помоли също да кажа и това, допълва Бенитес — „Моята съпруга Сенобия е истинският носител на тази награда. Нейното приятелство, нейната помощ, нейното вдъхновение направиха възможна моята работа в продължение на четиридесет години. Днес без нея съм пуст и безпомощен.“

И завършва с думите — „Чух от треперещите устни на Хуан Рамон Хименес някои от най-трогателните изрази на отчаяние. Защото Хуан Рамон е такъв поет, че всяка негова дума отразява вътрешното му царство. Горещо се надяваме, че някой ден скръбта му ще бъде изразена писмено и че паметта на Сенобия ще осигури подновено и вечно вдъхновение на онзи велик майстор на испанската реч, Хуан Рамон Хименес, когото вие знаменателно почитате днес.“

„Моята творба е като рисунка във въздуха“, заявява Хуан Рамон Хименес в сборника „Етика и естетика“.

Отпътуване

Ще си отида аз. И ще останат птиците да пеят,
и ще остане моята градина със дървото си зелено
и кладенецът бял.
Небето всяка вечер ще е синьо и спокойно,
и ще звънят, тъй както тая привечер звъняха,
камбаните на старата звънарна.
Онез, които ме обичаха, ще бъдат мъртви,
и всякоя година моето селце ще става ново
и в тоя кът от моята градина, цъфнала и бяла,
ще скита натъжена моята душа.
Ще си отида аз. И сам ще бъда без огнище,
без злачното дърво, без кладенеца бял
и без небе лазурно и спокойно…
И ще останат птиците да пеят.