Васил Попов (1934 – 2015) минава в годините през териториите на забавното, сатиричното, гротескното, драматичното. Той е актьор, който разплаква и разсмива до сълзи, но не с онзи евтин смях, а с разбирането, опрощаването и категоричното отрицание на злъчното, грозното, пошлото. В творческата си биография има много роли в киното, както и над 150 на театрална сцена. В историята на театъра остава като незабравима част от съзвездието ни български комици.
Завършва ВИТИЗ в класа на проф. Кръстьо Мирски. Играе в театрите в Сливен и Видин. Дебютира в ролята на Олег от пиесата „В търсене на радостта“ от Виктор Розов в Сливенския театър. Над 50 години играе в трупата на Сатиричния театър, където попада не без притеснителна за себе си намеса. Среща се с Боян Дановски – тогавашен директор на театъра. Пред него дава честна дума, заклевайки се в майка си, че ако го приемат в трупата, а той не се справи, просто да му кажат, ще си тръгне веднага без да се обижда. Съгласието на Дановски го кара да лети. Побягва като дете, щастливо от сбъдната мечта. Утвърждаването му става с времето и чрез ролите създадени в амплоато на комик.
Всяко ъгълче от Сатиричния театър свързва с мили или смешни случки. С Хиндо Кисимов, Никола Анастасов, Григор Вачков, Димитър Манчев и Петър Пейков идвали доста по-рано преди представлението и така се закачали и шегували, че излизали на сцената почти прегрели и в настроение, което няма как да не зарази публиката. После чрез сцената пренасяли зрителите в световете на Йордан Радичков, Иван Вазов, Станислав Стратиев, Валери Петров, Николай Гогол, Бранислав Нушич, Бертолт Брехт…
Справял се е и с непосилни на пръв поглед предизвикателства в радиото и мултипликационните филми на Доньо Донев. Бил е мишка, врабче, изявявал се е като шум от монети, които се сипят в сандък, капак на тенджера и други чудати образи и звуци. Любимец на публиката, разпознаван винаги и обсипван с внимание, Васил Попов се притеснява от тази си известност и често търси уединение и тишина. Затова пък в сънищата му оживяват батални сцени с коне, оръдия, изстрели. Пред очите му минават хиляди лица на колеги, но някак размити и не може да ги разпознае, а той е винаги между тях. Какво ли друго да сънува човек, който повече от половин век извиква за живот хора с различни съдби? Чуйте повече от срещата на Богдана Костуркова с Васил Попов. Записът е от 2013 г.
Още от „Хайде на театър“…