През 1994 година, когато от печат излиза втората книга на проф. Веселин Димитров „История на радиото в България“, той отбелязва в нея 100-годишнината от първия успешен опит на Гулиелмо Маркони през 1895 година да предаде сигнали чрез радиовълни на разстояние от няколко километра без пряка видимост. С този експеримент Маркони доказва своята теория за нелинейното разпространение на вълните и преодолява считаната дотогава максимална граница на разпространение на вълната от 500 метра. За вечния спор „Кой пръв е изобретил радиото“ професорът разказва на слушателите на Българското национално радио (БНР) „…че дори той самият е сред изобретателите на Радиото“:

В книгата си проф. Веселин Димитров посочва и друга важна периодизация — 65 години българско радиоразпръскване и 60 години БНР.

90 години БНР

„Ще се види как отечественото ни радио, — пише професорът — при всички житейски несгоди, най-вече от обществено-политически характер, е успяло да се изгради до равнището на сериозен културен фактор в живота на народа. Ще се види как, при цялото желание на политици — български и чужди, да си служат користно с радиото, интелектуалното в неговия дух е надделявало и конюнктурното и мимолетното в програмата е отстъпвало пред непреходното.“

10 години преди да бъде утвърдена „Наредбата-закон за радиото“, през 1924 година, бившият военен министър Климент Бояджиев прави първия опит за организирано радиоразпръскване в България. Неговата идея за събиране на абонаменти за ползване на радиоприемници обаче не се възприема от държавната администрация. В този период действа и Законът за радиото от 1920 година, който забранява радиоприемането, което „се счита за шпионаж“.

В статията си „Безжичният телеграф-развой и изгледи у нас“ инж. Тодор Цонев пише: „Време е вече, предвид на голямата полза, която представлява за стопанството използуването на безжичния телеграф и главно телефон, да се замисли и за въвеждането му у нас. — и поставя въпроса и за радиоразпръскването в страната — „Радиото за всички трябва да има информационна служба, която да събира и нарежда материалите, които ще се предават.“ С тези свои предложения инж. Тодор Цонев е първият български радиодеятел, които заговаря за радиоредакцията, като нов вид професионална дейност.

Едновременно с тези разсъждения идва и скептицизма на Цонев, че „ако държавата не може да се заеме с подобрение на безжичните средства, то нека, както е в много по-културни от нас страни, се предостави това на частната инициатива.“ Тодор Цонев прави и друго важно уточнение — при създаването на акционерно или кооперативно предприятие, в което може да участва и държавата, то тя не следва да има решаващ глас при вземането на решенията.

Същата година, с инсталирания от инж. Тодор Цонев радиоприемник „Телефункен“ в „Дома на журналистите“ („Дом на изкуствата и печата“), е положено и началото на масовото радиоприемане: „В голямата зала на Дома отсега нататък ще се слушат речи, опери, концерти и прочее, изпълнявани в чужбина. Това е едно крупно начинание, което в ръцете на културтрегерите с участие на държавата ще донесе неоценими блага и ще реформира в много отношения живота“, пише в октомврийска публикация на списание „Илюстрована седмица“.

Но трябва още вода да изтече, докато в главите на народните избраници покълне мисълта, че радиото е родолюбиво дело. Първата демонстрация на радиоприемане, която цели да получи подкрепата на народните избраници за законови изменения, е реализирана от инженери от „Главната дирекция на пощите, телеграфите и съобщенията“. Синът на инж. Христо Бахчеванджиев, един от първостроителите на българското радио, Стоян Бахчеванджиев разказва през 1989 година за тази ключова проява на първите радиоентусиасти:

В статията си „Писмо от Берлин“ през 1927 година писателят и радиокритик Матвей Вълев описва радиото като „средство за културно въздигане на масите, което у нас е забранено“. И разказва случай от далечен Сибир, където дори „в села с по няколко колиби има радиоапарати“:

„Ето един характерен случай. Някой си селянин, Гавраил Михалич, не вярва в радиото: грамофон било. Щял да повярва, ако апаратът каже името му. Писали в Москва. Отговорили — съгласни, определили час и ден. Събрало се младо и старо. Заговорил апаратът: новини, съвети, музика. По едно време слушат: „Гавраил Михалич, там ли си? Гавраил Михалич, ало, Гавраил Михалич — повярва ли?“ Ударил си шапката Гавраил Михалич в земята и извикал: „Сега повярвах!“.

За възможната поява на радиоразпръскването в България пише и Ангел Петров в статията си „Радиото и културното му значение“: „Радиото вече е действителна нужда за нас. Мнозина са го видели и са се ползвали от него в чужбина. Не са малцина и тези, които чуха демонстрационните радиоконцерти в София и в провинцията. Но това, което се иска не е само случайно слушане по радиото на чуждестранни концерти и други такива от хиляди километри, а разпръскване на българската култура — музика и просвета на родния ни език.Такова радио е от значение за нашия народ…“

В следващите години, след обнародването на Закона за радиото от 1927 година, се позволява радиоразпръскването в страната да бъде отдавано на концесия, на частни лица–радиолюбители, които се занимават с тази модерна за времето си дейност. Две години по-късно техникът Георги Вълков, заедно с група инженери построяват 50-ватов радиопредавател в Инженерната работилница в София. Така, през последната седмица на ноември в столичния ефир за първи път прозвучават думите „Ало, ало, Радио София!”. Тези първи излъчвания на „…българска музика и реч се разнасяха в пространството и понякога приемането беше добро“, разказва инж. Георги М. Георгиев в записите на Стенографските дневници на XXII-то Обикновено Народно събрание.

Неговият колега Йордан Мартинов, член на „Родно радио” и първи програмен ръководител на Радио София, допълва разказа за програмата на първите излъчвания и директната връзка, която „Родно Радио“ е имало със своите слушатели:

„Човек не е роден само за черен и нерадостен труд! И ето, радиото идва да му помогне, да подскаже на човека, че в живота му има и друго освен неволи, подтисничество и немотия…“, пише проф. Асен Златаров в списание „Радиовести“. В своята публикация „Трябва ни радио“ той поставя радиото наред с читалището, като „едно от средствата за широка просвета“, но същевременно отправя и предупреждението, че „това народополезно дело“ трябва да се опази от користолюбието на управляващите.

В своя лекция, произнесена по време на тържествата за „1300 години България“, дългогодишният ръководител на техническите служби на Българското радио инж. Асен Маринов описва този начален ентусиазъм и първите разочарования на радиоентусиастите:

Интересът към радиото нараства много бързо и докато през 1927 година са регистрирани 430 абоната, то през пет години по-късно броят им достига до 60 хиляди. През 1929 година „искров телеграф“ (предавател) е монтиран до Централната гара в София. По онова време, този първи в страната ни предавател, е използван само като свързочно средство с помощта на морзовата азбука, изпращана по телеграфа: „От миналата седмица (24-30 ноември) в Първа инженерна дружина се правят пробни предавания с малка радиоразпръсквателна станция — предава се говор и музика. Опитите бяха напълно сполучливи. Умоляват се радиослушателите да следят подобни предавания и да съобщят всичките си бележки относно честота и модулация с отворено писмо на адрес: 1 инженерна дружина.“

Радиопредаванията на „Родно радио“ продължават до началото на 1935 година, когато е приета Наредба-закон за радиото на Министерски съвет, според която излъчването на програми се обявява за държавен монопол. Независимо от желанието на българския интелектуален елит, създаването на „Родно Радио“ и желанието на стотиците инженери и радиолюбители, държавата не предвижда плурализъм на радиоразпръскването — нито във формите на собственост, нито в управлението на радиопрограмите.

Държавното радио

Един от радетелите за българско радио Димо Казасов, който участва в безкръвния държавен преврат на 9 септември 1944 година, е назначен за министър на пропагандата и започва да чете своите „публицистични“ статии, всеки четвъртък, в предаванията на Радио София:

„Трябваше всичко това сами да видите, сами да почувствате, за да разберете, че в нашата благодатна и слънчева земя започва един нов, отдавна мечтан от народа живот и че един млад, здрав и силен свят стъпва върху сцената на тоя живот — свят, който вижда величието на това, което произлиза, и който съзнава тежестта на задачите за бъдещето.“

Този нов период, между одържавяването на радиоразпръскването и първите години на социалистическата власт в България, се характеризира със сериозно натрупване на опит в изграждането и реализирането на радиопрограмата, подобряването на материалната и техническа обезпеченост за живите радиопредавания и концерти, както и първата българска детска радиопиеса „Щурче-спасител“. За нея Стоян Бахчеванджиев разказва, че заедно със своя приятел Парашкев Хаджиев са работили по създаването на редица детски мюзикъли (както започват да се наричат пиесите), както и на първия български радиосериал за деца — осемсерийният „Приключенията на Томчо Палеца“.

„С появяването на радиото се появи един нов вид литературна творба — радиопиесата — пише първият директор на „Радио София“ Сирак Скитник — За съвременния писател се открива една нова творческа област, в която той може да прояви дар и изобретателност, и остроумие, незатрупани от тежкия сценичен аксесоар. Радиосцената е в своето начало. Въпреки че днес в много станции тя е доста наивна, доста просташки угажда на своите слушатели, със същността си, с възможностите си тя наистина поставя нови задачи за съвременния писател, актьор и режисура. Мимо волята си дори те не могат да не държат сметка за чудото на века.“

В първият конкурс на „Радио софия“, за написването на оригинална радиопиеса, участва и Никола Вапцаров с едноактната драма „Бент“, която е получава награда от радиоконкурса. Първата българска постановка „Крилата помощ“ (с оригинално заглавие „Великденска вечер“) е създадена в студиото на районната радиостанция във Варна. На 15 април 1938 година вестник „Варненски дни“ вече е представил на читателите си постановката „Продаденото ехо“, която артисти от Варненския градски театър са представили на живо пред слушателите. А в началото на следващата година във вестник „Слово“ Петър Увалиев пише за „Първата българска радиопиеса“:

„Доста назад бяхме останали докато съседите ни разпръскваха ред радиопиеси или пригоди за звуково предаване на известни сценични и книжовни творби, ние не вършехме нищо в тази област. Отличното ръководство на нашите предаватели като че ли се чувствуваше възпрепятствовано в стремежите си да постигне нещо в тази насока от незаинтересуваността и на писателите и на актьорите ни. затова особена похвала заслужават и авторите на първата радиопиеса „Крилата помощ“, предадена на 26 декември 1938 година от варненското студио, и артистите, които я изпълниха, и хората около редакцията на списание „Летец“, по чийто почин беше написана пиесата. С това се сложи начало, което може би има своите недостатъци, но придобива особено значение като изходна точка на една, премного занемарявана досега културна деятелност.“