„Ние трябва да бъдем европейци, ако чувстваме, че имаме нужда от Европа. Ако смятаме, че сме всесилни, че можем да ритнем, тъй как да кажа, тази помощ, че можем сами да разрешим тази проблема – тогаз можем да бъдем каквито щем – и азиатци, и балканци, и т.н. Но едва ли има двама свестни хора в България да си правят илюзия, че ние можем със свои собствени сили да разрешим някоя проблема. Която и да било от нашите проблеми ще се разреши чрез съгласието на европейските държави. Но за да спечелим тяхното съгласие, ние трябва да държим сметка за психологията на тези народи. Ние трябва пред тяхната съвест да бъдем прави и за това всичко онова, което ни излага пред тях, трябва старателно да го избягваме“, думи на Атанас Буров – един от значимите български и европейски държавници, които са все така актуални и днес, когато отбелязваме 150 години от рождението му.
Съдбата на непреклонния
„В един период на своя живот Николо Макиавели изпада в беда. — пише в предговора на книгата „Срещи с Буров“ политологът Минчо Семов — След възстановяването на монархията той е отстранен от своя висок държавен пост — секретар на Съвета на Десетте във Флоренция — и принуден да живее на село. Щом мръкнело, той хвърлял мръсните си дрехи, обличал придворните си облекла и се пренасял в света на политиката, за да разбере какво е държава, как се запазва и погубва тя, за да се задържи това, което се е проумяло, без което няма наука, както е казал Данте. В изпълнение на своята творческа мисия Макиавели, както сам се изразява, е извиквал пред своя собствен съд великите имена на историята, за да ги разпита какво са мислили и правили, за да им даде своята преценка и присъда. Сам творец на историята, Макиавели е бил на нейната висота като тълкувател.
Подобен е случаят с Атанас Буров. Сам фигура в българския държавен, стопански и политически живот, високо образован и безспорно надарен, Буров извиква пред паметта си другите действуващи лица от сцената на българската история и им раздава своето правосъдие. Заточен в малък провинциален градец, останал без средства, този богат българин, седнал на чаша вино с предвидливия журналист, чрез своите спомени и размишления търси своето място в историята. Буров не се стреми да се обясни с историята, още по-малко да се извини за нещо и ни най-малко за нещо да се оправдае. Той обявява своето място в историята, такова, каквото го вижда, и най-вероятно такова, каквото е било.“
Роден в Горна Оряховица на 30 януари 1875 година, Буров учи в родния си град и в Априловската гимназия в Габрово, където научава френски и руски, разширява и знанията си по обществени науки. В последния гимназиален клас взима участие в ученическата стачка и като „социалист“ е изключен от всички училища в страната. Тук се намесва баща му, който успява да го уреди като частен ученик. Така Атанас се явява на матура, взима всички изпити и получава диплома.
Изборът на Париж, където учебната натовареност и богатият културен живот ще увлекат младия студент, са логичният бащин избор. Тук студентът по правни и стопански науки в Парижкия университет Атанас Буров се запознава с бъдещия президент на френската държава Реймон Поанкаре.
„Животът в Париж и системно овладяваните правни и стопански науки слагат край на социалистическите увлечения на Буров — пише Жоро Цветков в книгата „Атанас Буров. Живот за България“ — С тях той се разделя не по прагматични съображения или силово наложени обстоятелства, а поради изработените научни критерии за общочовешките ценности.“
Самият Буров очертава основната линия, по която се разграничава от социализма и марксизма — отношението към собствеността:
„Какво има да стане със собствеността като институт подир столетия, аз не зная и не искам да бъда пророк върху социални възможности, които днес не мога да предвидя. Онова обаче, което зная и твърдя със сичката сила на моето убеждение, то е, че този институт е създал капиталистическия строй, този институт е създал натрупването на богатства, което не е друго, освен кристализиран труд, този институт е възбудил човешките енергии към максимално напрежение и благодарение на тия енергии, тикани, възбуждани от личния интерес, изразен в правото да притежаваш, правото да дадеш наследство на детето си, този институт всъщност е гарантирал развитието на човечеството.“
За него отнемането на собствеността и окрупняването ѝ „без да са създадени по естествен път нови форми за нейната реализация“, означава да се премахне активната енергия на човешкия прогрес и да се извърши „дело на безумие“.
Баща му — банкерът Димитър Буров, основава през 1895 година в Русе „Българска търговска банка”. Банката и свързаните с нея предприятия са в основата на една от влиятелните политически сили в страната — Народната партия. С неговата строгост и практични съвети младият Атанас расте уверен в собствените си възможности, но и подкрепен от личния пример на баща си:
„Баща ми имаше за правило: работи с умни хора, да поумнееш и ти. Работи с честни хора, да станеш честен и ти. Работи с делови мъже, за да бъдеш доволен и ти. И затова, може би, той не успя да си пробие път към върховете на властта. Не стана дори министър. Но ми каза: „И да си по-умен от другите, Атанасе, не го показвай пред тях. Хората не обичат това. И да си гений, сред тях изглеждай овца…“
Своята политическа кариера Буров започва в Горна Оряховица. Неговото ораторско майсторство, солидната му научна подготовка и заявката да продъли делото на баща си, го издигат бързо в редовете на партията. Като неин активен член е избран за народен представител. Политическите си разсъждения излага в клуба на Народната партия и публикува във вестник „Мир”. Съхранени и архивархивирани в записи са много от речите му в Парламента, в които с ерудиция и проникновеност убеждава елита на българската нация – далновидно и аргументирано. Разполага с власт и мощ, за да прави политика в доминираното от геополитически сметки европейско пространство, между двете световни войни. Може би тъкмо в европейското самосъзнание на Атанас Буров е и неговата вътрешна сила. И още нещо характеризира личността на Атанас Буров — той дълбоко вярва в съзидателната сила на българина. В това е другият източник на неговата духовна равноценност с големите от неговото време.
„Вместо народът в своята цялост да бъде източник на властта, вместо той чрез своите избраници да бъде върховен контрольор на управлението, у нас е станала една дълбока фалшификация, която прави, щото правителството да създава народните представители, щото то да създава хората, които ще го контролират. …Цялата наша парламентарна система се фалшифицира: контролата изчезва, чувството на отговорност изчезва; живее се, управлява се дотогаз, докогато правителството се ползува с доверието само на единия фактор, и когато това доверие изчезне, без никакви други съображения заменява се с друго правителство, което също така трябва да се ползува с доверието на единия фактор. Цялото равновесие между двата фактора, което е основата на парламентарното управление, у нас отсъствува“, казва в речта си „За вътрешната и външната политика на правителството“ Атанас Буров, произнесена пред XV Обикновено народно събрание.
Буров участва в Балканската война като подпоручик, а след края ѝ е отличен с орден „За храброст”. В средата на 1913 година Буров е назначен за министър на търговията и индустрията в кабинета на Стефан Данев. Участието му в правителството, в този труден за страната момент променят политическите му възгледи. През есента на 1917 година влиза в кабинета на Александър Стамболийски като министър на търговията и промишлеността. През ноември 1920 година той отново е в опозиция и е избран за секретар на Обединената Народнопрогресивна партия, в която се вливат Народната и Народнопрогресивната партия.
С огромна енергия Буров работи за обединяване на десните сили, позиционирани встрани от БЗНС и БКП, като привлича изявени личности от други политически групи в Народния сговор. Целта му е да свали от власт земеделците чрез парламентарни избори. През 1923 година се оформят две крила — едното пледира за парламентарна демокрация начело с Андрей Ляпчев и Атанас Буров, а другото използва заговорнически и насилствени методи в политиката, начело с проф. Александър Цанков и генерал Иван Вълков.
В правителството на Андрей Ляпчев Буров е министър на външните работи. Сложната вътрешна и външно-политическа обстановка изисква сериозни усилия от външния и финансовия министри, които постигат редица успехи — отпускането на „Стабилизационния” заем за укрепването на националната валута, развитие на транспорта и съобщителните линии. С парите правителството успява да осигури земя и подслон на бежанците от Македония и Беломорска Тракия. Той пръв предлага на министър-председателя да бъдат отделени пари за българско радио. В интервю за Българското национално радио (БНР) през 2003 година журналистът Михаил Топалов преразказва думите на Буров:
Но най-голяма трудност пред правителството на Ляпчев се явява предоговарянето на унизителните условия на Ньойския мирен договор от 1919 година. В условията на сложна международна обстановка и неблагоприятно отношение на великите сили, Буров и финансовият министър Владимир Моллов договарят намаляването наполовина на главницата на репарациите, възлизащи на 680 милиона златни франка. Политикът Атанас Буров предвижда и избухването на Втората световна война. След провала за консолидиране на дясно ориентираните политически сили влиза в 7-дневното правителство на Константин Муравиев с идеята за спасяване на България. Обявената ни от СССР война води след себе си радикални промени.
По времето, когато Михаил Топалов-Памукчиев е стенограф при Владимир Поптомов, той получава не само задачи, но и съвети как да говори с „умните и опитни в живота“ бивши политици, известни писатели и държавници. Преди да започнат срещите му с Атанас Буров Памукчиев плучава следното предупреждение:
„Внимавай с тоя дявол. Знае всичко. Помни всичко и има отговор за всичко. Гениален и прозорлив горнооряховчанин, банкер и политик, дипломат и стратег. Вожд на фашистите в България през 1921 година. Той именно е накарал студента Дочо Христов от Севлиево да подпали нашия партиен дом на площад „Лъвов мост“, където се намира сега дирекцията на Народната милиция. Той е бил тарторът на тъмните сили в България, душата на сума заговори и преврати. Той е учил дипломация в Итън колеж и в Женева, познава банковото дело, дипломацията, аферите в България и по света. Познава Клемансо, Лойд Джордж, президентите на Европа, царете и кралете по цялата планета… Бил е министър на външните работи, а това значи много. Но си има своята ахилесова пета — суетен е. Не иска да умира. Иска да живее вечно. Да се говори за него и след смъртта му. Вярвам, че ще се разприказва. И ще каже много интересни неща…“
По лъжичка сладко на три дни
Бъдещият политик се ражда в семейството на Кинка и Димитър Бурови. Майката на баща му, Стана Бурова, е сестра на изтъкнатия възрожденски деец, борец за църковна независимост и Търновски митрополит Иларион Макариополски. За своята строга майка Буров разказва:
„В Лясковец някога майка ми вареше по десет вида сладка. И ги даваше с мярка — по лъжичка на три дни. А ние, децата, умирахме за сладко. Сладко се даваше само при голям успех, при голяма работа. Майка ми — като добра българка, бе добра педагожка. Тя искаше да работим свръх сили и плащаше оскъдно. Баща ми и майка ми ни възпитаваха така, както се възпитават синовете на лордовете в Итън колеж, в Англия“
Той помни и следва родителските си наставления, независимо от житейския си статут и възможности: „Бъдете умерени. Имайте парите само като средство да печелите с тях пари. Но не и да ви бъдат те цел в живота. Както земята е средство за прехрана на селянина, така и парата в банката трябва да е за вас като тази земя. Не яжте много. Не пийте нищо. Или пийте съвсем малко червено вино. По чашка на ден. Не повече. Бъдете умерени във всичко. По-малко говорете, повече слушайте.“
Надарен с богата мисъл и енергия той познава френската и руската литература, както и фолклора на тези държави. По темперамент е по-близо до твореца, отколкото до фанатизма на преднамерените политици. Минава за необщителен, но всъщност подбира средата, в която се движи, и се съобразява с нея. Много по непосредствен е с обикновените хора. Политическите му контакти и приятелството с Борис Вазов и Васил Димчев го срещат и със 17-годишната Смарайда, дъщеря на полковник Стефан Салабашев, командир на Първи конен полк. Няколко месеца след тяхното запознанство двамата вече са сгодени, но 20-те години възрастова разлика карат Буров да се съмнява в искрените чувства на своята възлюбена. В едно от писмата му до нея ясно личи измъчващата го болка:
„…за да бъде пълно щастието ми, необходимо е да ме обичаш тъй, както аз те обичам. Чрез взаимността на нашите чувства ще изградим здраво и непоколебимо щастието на целия ни живот. Аз заслужавам твоята обич, Майдо, ако не за друго, то за дълбочината, святостта и чистотата на моята любов към теб. Аз искам твоята любов, Майдо, защото без нея ще бъда нещастен. Но главно аз искам любовта ти, защото те искам щастлива, любима моя, а ти не можеш да бъдеш напълно щастлива, ако не любиш човека, с който ще живееш цял живот, каквито и други вънкашни условия на щастие той да ти създаде.“
Младият политик вече е подпредседател на Народното събрание, когато решава да се включи в тежките боеве по линията Бунархисар—Караагач—Люлебургас в Балканската война. От огневата линия Буров пише на годеницата си Майда: „Ядем, каквото намерим, спим, където ни завари нощта, стремително вървим напред през една опустошена страна. Всички християнски села са запалени, жителите им избити или избягали. Турските села пусти, но не запалени, жителите им бягат към Цариград. Нощем ни осветяват горящите села. Намираме се пред една височина срещу последната турска позиция пред Цариград. Чуват се далечни топовни гърмежи и от позицията, на която стоим, виждат се две морета — Черното и Мраморното. Пролетното слънце осветява тоя дивен пейзаж, мирише на южна растителност и на море.“
След парламентарните избори през март 1938 година Буров започва да се дистанцира от политическия живот. Той приветства опита на президента на САЩ Франклин Рузвелт за търсене на пътища към мира в Европа, преди избухването на Втората световна война. Статията във вестник „Мир“ е озаглавена „Един исторически акт“:
„Констатирайки, че ако не се намери разумен изход от напрегнатото международно положение, светът ще завърши с катастрофа за всички — победители, победени, неутрални, — Тъй или инак починът на Рузвелт ще остане един исторически акт, пълен със значение за человечеството.“
В това време на геополитическа несигурност, но и надежда за траен европейски мир Атанас Буров наближава своята 65-годишнина. Жоро Цветков описва този период като първия в неговия живот, когато има възможност да отдели повече време за личните си интереси и за близките си, „да се порадва на това, което е съградил“:
„Парите му строят железопътни линии, произвеждат електроенергия, разкриват подземни богатства, тъкат платове, отглеждат сортови семена, преобръщат се в банкови операции и помагат на десетки и стотици фирми и частни лица да търгуват и да строят, осигуряват на хиляди работа, живот и бъдеще.“
Атмосферата и уюта в дома на Буров в столицата и във вилата край Варна създава неговата съпруга Смарайда. Всички гости обичат създадения от нея ред — стила на дома Бурови. Дъщеря им Недялка, която е непрекъснато заедно с тях, описва любовта и уважението им един към друг:
„Въпреки голямата разлика от двадесетина години моите родители до края на дните си имаха един безупречен семеен живот, пълен с обич и разбирателство, и двамата уважаваха много рода си, живееха много сплотено с роднините си, спазваха традициите.“
На 20 юни 1939 година телеграма от Париж донася вестта, че френското правителство награждава президента на френско-българския комитет и бивш министър на външните работи и на вероизповеданията на България Атанас Буров с ордена „ Командир на Почетния легион.“
След тази достойна награда Буров отново се завръща в политиката — заедно с народа си, заедно с целия демократичен и свободолюбив свят да продължи по пътя към храма на човешката добродетел и солидарност. Този път, оказва се съвсем не е лек. Той изявява ясно и своите съмнения във волята на монарха — цар Борис III, да заяви и отстоява неутралитета на България във въойната:
„Един човек не глупав, извънредно нервен, извънредно малодушен, извънредно фалшив, смазан от един баща тиранин в неговото детинство и младост, изгубил инициатива, изгубил лична воля, винаги лавиращ по средни пътища, по начин така, че отговорностите да паднат върху други, без една ясно очертана волева политика, която да се наложи.
Първият разговор, който имах аз, след като започна войната или преди да започне — казва в показанията си пред Народния съд Буров — беше да пледирам пред него да се запази абсолютно в България неутралитетът — аргументи от историята, аргументи от миналите войни, аргументи от съдбата на България… Царят беше напълно съгласен с мене.“
Пред Народниясъд Буров обяснява, че влиза в правителството на Муравиев, за да предотврати опасността от преврат на десните и фашистките сили. Но има и друга опастност — преврат отляво и налагане на просъветски комунистически режим:
„При тази мъчителна криза не от лакомия за власт, сит съм с власт, а от чувство на дълг към България аз предпочетох жертвата да поема отговорността.“
Много скоро след 9 септември 1944 година неговите думи за българското трудолюбие ще покажат колко далновиден е бил, не само в своето битие на политик, но и в разбирането си за духовните ценности и низости на българите:
„Какво е трудолюбието? Глад, страх от утрешния ден, жажда за пари — това са пружините, това са моторите, които тласкат шайбата на трудолюбието. Не е вътрешната потребност. Казват, че българският народ бил трудолюбив. Народ, който има по календар 169 черковни и официални празници, не е трудолюбив. Черквата в България, колкото и добро да е направила, разврати този хубав наш народ, направи го хайлазин… Тя му еба майката. Тя го накара да празнува мишин ден, бабин ден, Зарезан, Свети Силвестър — и все не се работи. Все се пие и се почива. Тя впиянчи тоз хубав наш народ, тя го направи дембелин, хайлазин.“
След деветосептемврийските събития Буров е осъден от Народния съд. В историческия архив на Златния фонд на БНР е запазен запис от произнасянето на присъдата на регентите, царските съветници и бившите министри, сред които е и Атанас Буров. Присъдата е прочетена на 1 февруари 1945 година от Стефан Манов, старши член на Народния съд.
В писмото си до стария си партиен другар и настоящ регент Цвятко Бобошевски Буров пита:
„Защо трябва да се фалшифицира тъй грубо вчерашната история, като петдневното управление, в което съм участвувал, се квалифицира като фашистко и всичко, извършено от това управление, т.е. 9/10 от програмата на Отечествения фронт, се присвоява като актив на днешното управление? Мислиш ли, че една власт, която търпи произвола и става проводник на лъжата, няма да бъде отречена от будната човешка съвест? Аз очаквам от твоето приятелство само отговора на един въпрос — защо продължавам да бъда арестуван?“
През 1945 година е освободен, но две години по-късно, когато се обявява против смъртната присъда на Никола Петков, е интерниран в Дряново, именно където на чаша вино с журналиста Михаил Топалов-Памукчиев, разказва своите спомени — свидетелства за исторически събития, в които той участва като банкер, политик, дипломат и прозорлив стратег. Впоследствие е изпратен на лагер в Дулово. През 1950 година отново е осъден, на 20 години затвор, по обвинение в подготовка на преврат. Умира 4 години по-късно в Пазарджишкия затвор.
Животът и делото на Атанас Буров са неразделна част от съдбата и историята на България. Виден финансист, политик и държавник на своето време, той е актуален и днес с убежденията си на демократ, хуманист и патриот.
„…историята на времето, като красотата, бързо преминава, и за да остане нещо от нея, трябва да се записва“, обобщава Михаил Топалов-Памукчиев в книгата си „Срещи с Буров“.