„Как съм станал писател, това не мога да кажа. Нито в детските, нито в юношеските си години съм допускал, че може да се случи. Писателят за младежите от моето поколение, макар и вече начеващи поети и белетристи, беше някакво същество от друг свят и ние не смеехме да се доближим дори физически до него. Трябва все пак да добавя, че още от моите най-ранни съзнателни дни ме вълнуваха неща, които ме владеят и днес: ритъмът в света, който ме заобикаля, от отмерения блясък на морето нощем до чаткането на магарешките копитца по калдъръмените улички, онова неодолимо музикално внушение, например, на вечерните щурци, най-разнообразните мириси – от отровния дъх на коприва и бъз до мекия аромат на бергамота. И всичко това събужда неопределим, сладостен и мъчителен в същото време копнеж да изразиш в думи един нов живот, който си носил в себе си, без да го съзнаваш. Някакви безкрайно чувствителни вътрешни струни трептят от всеки външен досег и оттам може би започва творчеството. Моите родители ме готвеха за инженер, аз завърших право. Но това не е бил очевидно моят път. Всъщност, както казах, аз не съм търсил пътя си на писател, той сам ме намери. Почнах да печатам, защото не можех да не пиша. То беше тъй естествено както е дишането. И също тъй не можех да не търся приобщение с другите“ – споделя писателят в запис за Националното радио от 1968 година.

Константин Константинов (20 август 1890 – 3 януари 1970) е роден в Сливен, където завършва средното си образование. Учи право в Софийския университет, след това специализира юридически науки във Франция. Усетът му към езика, извън владеенето на професионалната терминология, както и дълбоката съзерцателност го подтикват да преведе на роден език Екзюпери, Зола, Флобер, Ролан. Изпод преводаческите му пръсти излизат също и стихове на Балмонт и Хайне. Превежда руска класика, а през 1922 година във „Вестник за жената“ печата едни от първите лирични преводи на Анна Ахматова, съпътствани с критически анализ. Преводачеството е само едно от призванията на Константин Константинов. По образование юрист, а по желание на съдбата – творец. Как тези две, така разнолики на пръв поглед, начала у човешката душевност се съчетават в живота му – споделя изкуствоведът и белетрист Драган Тенев в интервю за Националното радио от 1999 година:

Константин Константинов е автор на лирика, разкази, романи, проза за деца, биографии, есета, портрети, пътеписи и други жанрове. Още с пристигането си в София отива в администрацията на списанията „Библиотека“ и „Художник“, за които по-късно пише в мемоарите си: „Братът на един от приятелите ми в гимназията работеше там и аз имах предлог да надникна макар и отдалеч в едно от ония мечтани места, дето се създаваха списанията и книгите. Баща ми беше абонат и на двете и ние получавахме първите им годишнини в Сливен. За онова време появяването на тия списания, едното с множество репродукции на картини, някои от които цветни, беше малко събитие в литературния живот на страната. Освен „Мисъл“ – това единствено чисто литературно списание, което наскоро спря (бел. ред. 1907), съществуваха старите „Българска сбирка“ и „Демократически преглед“, но те бяха преди всичко обществено-политически издания и въпросите на изкуството бяха в тях на втори план. От друга страна сътрудниците и печатаните работи в тия две списания бяха на ниво несравненимо по-ниско от това на „Мисъл“. Затова и новите две списания идеха с претенцията, както се казва, да запълнят една празнина. Празнината, за съжаление, не бе запълнена…“.

През 1908 година начеващият писател започва да публикува стихове и хумористична проза. Сътрудничи с вестник „Българан“, списание „Златорог“ „Наш живот“, „Листопад“ и много други. През 1914 година издава списание „Звено“ заедно с Димчо Дебелянов. Той е автор на предговора на първото посмъртно издание на Дебеляновите творби – „Стихотворения“, 1920. Същата година излиза и първият сборник с разкази на Константинов  – „Към Близкия“, в който се оглеждат новите ценности на столичаните, поставени в художествен конфликт с романтичния идеал към родовата и националната памет, присъща на хората в провинцията по онова време.  Сборникът „Любов“ (1925) разкрива пък нов за литературата ни пълнокръвен женски образ, търсещ себе си в сложния лабиринт от игра на полови предразсъдъци. Разказите от този сборник загатват и антивоенния патос, който убедително се проявява в по-късните му творби – разказите „Под сливите“ и „Затворникът“, в романа „Кръв“, в  бележника „Птица под пожарищата“ и др. Писател с пробождащ поглед в заобикалящата го действителност, който конкретно и без излишни натоварващи обстоятелства изгражда сюжетната линия, където психологията на персонажите му успява безусловно да се прояви. Той носи заряда на новото поколение български разказвачи. Това споделя и писателят Георги Мишев в радиоспомен за Константин Константинов от 1998 година:

Наред с творческата си дейност писателят упражнява и юридическата си професия. Работи като юрисконсулт (1923-1934) в Българска централна кооперативна банка, а в следващите години е адвокат в Кооперативната централа „Напред“. В периода август-септември 1944 е назначен начело на Радио София от правителството на Иван Багрянов. В интервю от 2003 година журналистът и писател Михаил Топалов споделя за съчувствието, което проявил Константинов като директор, когато в Радиото се появил беден гражданин, останал без един крак след битката при Дойран. Той искал да разкаже спомените си, за да изкара пари за лекарства. Константинов лично му дал пари и наел кола, която да го закара до аптеката.

В годините 1945-1947 завежда секция „Литература“ в Камарата за наука, изкуство и култура, председател е за година на Съюза на българските писатели, а от 1946 оглавява Института за преводна литература. В периода 1959-1966 създава една от най-четените си творби – мемориалната книга „Път през годините“, едно сериозно документално-художествено четиво, което свидетелства за литературния периодичен печат след края на Първата световна война у нас, обрисува живота на българските интелектуалци през миналия век и споделя виждания на твореца за литературния процес. Предлагаме ви кратък откъс от „Път през годините“, в което Константинов пише за тогавашния елит на страната, събирал се в кафенето на „Гранд хотел България“ – лиричен прочит на актьора Сава Хашъмов от 1985 година:

Естествено продължение на мемориалната книга е тетрадката със спомени на Константинов, която приживе не вижда бял свят. Непосредствено след смъртта му неговата сестра, художничката Донка Константинова, поверява ръкописа на Валери Петров, един от най-близките приятели на писателя през последните му житейски години. През 2002 година Валери Петров предава мемориалната тетрадка на Народната библиотека и под нейно издателство излиза „Път през годините. Неиздадени спомени“. В интервю за Националното радио от 2011 година директорката на Библиотеката проф. дфн Боряна Христова споделя, че мемоаристиката е крепост, в която Константинов се затваря през последния си творчески период. В записка от спомените му четем: „Колко лесно се купува българският елит!“, в друга срещаме разочарованието му от разговор с млад писател, който не криел желанието си да успее, подмазвайки се на силните на деня, и всичко това като контрапункт на неговото вътрешно разбиране, че близостта с властта те поставя в позиция на слуга. През целия си живот Константинов служи само на словото, което е и неговото призвание. В Златния фонд на БНР се пази ценен звуков архив с гласа на писателя от 1966 година, в който говори за поколението, на което принадлежи: