Писателят идол на ХХ век, Сент-Екзюпери е негов връстник и негово олицетворение. Векът свърши, но той продължава в следващия с „Южна поща”, „Нощен полет”, „Земя на хората”, „Боен пилот”, „Писмо до един заложник”, „Малкият принц”… Потомците ни ще бъдат също негови съвременници. Това е сигурно.

Той е Антоан Жан-Батист Мари Роже дьо Сент-Екзюпери. Роден в Лион на 29 юни 1900-а година, в самото начало на века. Потомствен граф. Корените на родословното му дърво стигат до 1235 година – тогава предците му са записани в хрониките като „сеньори на Сен-Жермен и Лимузен и на Мармонт в Оверн”. Тежката аристократичност, неоспорваното потекло на благородник обаче не го засягат. Той заявява, че произхожда от своето детство. Толкова. Никакви титли не го интересуват. Главното, с което помни замъците, е бягството. Един летен ден с колело отива до близкото летище. Пилотът го качва при себе си в кабината и дванадесетгодишният Антоан прави първи кръг над земята. Завършва училището на йезуитите в Монтре, след което постъпва в катедра „Архитектура” на Академията за изящни изкуства в Париж. Повратът настъпва през 1921 г., когато е призован в армията. Антоан е във 2-ри изтребителен авиационен полк, разположен в Страсбург. Отначало е работник в ремонтна работилница, а след като завършва пилотни курсове, успешно полага изпита за граждански пилот. Преназначен е в 37-ми авиополк в Рабат и получава диплома и за военен пилот. Оттогава започва и пътят му на писател. Публикува разкази за Африка и Южна Америка, където работи като авиатор. Винаги носи в джоба на пилотския комбинезон писателската си тетрадка.
От 1926 г. става един от първите пилоти на международни пощенски полети. Пренася със самолет пощата по линията Тулуза – Дакар. В 1930 г. пребивава за кратко време в Аржентина, след което лети над Сахара, изпълнява специални поръчки на „Еър Франс” до Индокитай. За приноса си в развитието на гражданската авиация през 1930 г. е награден със званието Кавалер на Почетния легион. От средата на 30-те години Сент-Екзюпери се занимава с журналистическа работа, като военен кореспондент отразява и гражданската война в Испания (1936 – 1939). През 1938 г. участва в пробен полет от Ню Йорк до Огнена земя, катастрофира и лежи три месеца в безсъзнание, между живота и смъртта.

Писателят Константин Константинов, първият преводач на Екзюпери у нас, в своето есе „Малкият принц” разказва за живота и творчеството на автора:

Успоредно с кариерата си на летец Екзюпери пише и издава книга след книга. През 1929 г. излиза повестта „Южна поща”, 1931 г. – „Нощен полет”, 1939 г. – „Земя на хората”. Най-сетне през 1943 г. – философско-поетичната приказка „Малкият принц”, която е преведена на 160 езика и диалекта и го прави световноизвестен. Страниците на черновата са изписани със ситен, едва разбираем почерк и са изпъстрени с поправки и задрасквания. По някои от тях ясно личат петна от кафе или прогаряния от цигари. Неразделна част от безценния ръкопис са 20-те рисунки, направени саморъчно от Екзюпери. Розата на принца е южноамериканската съпруга на Екзюпери, родена в Сан Салвадор – Консуело Гомес Карильо. Макар и привлекателна, нейната обсебваща натура и често необясними изблици карат Екзюпери да мисли за раздяла, но всеки път, той се връща, за да се „убоде отново в бодлите ѝ”.
Консуело намира къща в Норт Порт, нюйоркско предградие, където се ражда „Малкият принц”. (Екзюпери емигрира в САЩ след окупацията на Франция от германците.) Писателят показва всичко написано на жена си – вдъхновителката на розата, която кашля. Консуело страда от астма. По негова молба, също както по времето, когато пише „Нощен полет”, тя зарежда стаята му с бъчвичка с порто със златна канелка, термоси с горещ чай и ментови бонбони. Антоан си е останал дете, той се забавлява да пуска малки хартиени самолетчета от прозореца. Преди да тръгне за поредния си полет, той я моли: „Дай ми кърпичката си, за да напиша на нея продължението на „Малкия принц”. Ти вече няма да си бодливата роза, а приказната принцеса, която винаги очаква своя Малък принц.” И допълва: „Направи ми палто от любовта си, Консуело, и куршумите няма да ме стигнат”.

Когато избухва Втората световна война, Екзюпери настоява да се включи в редиците на бойната авиация. Извършва седем разузнавателни мисии за периода март – юни 1940 г. След примирието е демобилизиран. Получава военен кръст за храброст. През 1943 г. авиогрупата му е преместена в Северна Африка. С много усилия Екзюпери се присъединява към екипа си. Назначен е за командир, но му забраняват да лети поради възрастта. Все пак участва в освобождението на Сицилия, Неапол и Корсика и успява да си издейства още няколко полета над окупирана Франция, сред които и последния.

Неговият избор пренебрегва и опровергава традицията, води го извън замъците, много надалеч, прави го пътешественик и в известен смисъл авантюрист. При него разумността често отстъпва пред тръпката, улегналият бит пред неизвестността. Какво друго е, примерно, опитът му да подобри световния рекорд по продължителен полет по линията Париж – Сайгон, който завършва с катастрофа в Либийската пустиня? Или полетът му със собствения „Симун” до Испания, без да знае при коя от двете воюващи страни ще попадне?
Неговите маршрути са просто объркващи. Днес е в Марсилия, утре в Тимбукту, вдругиден в Ню Йорк, Берлин, Москва, Буенос Айрес, Патагония, Индокитай, Алжир, Тунис, Сардиния, Корсика… Автомобили се изхабяват, самолети падат и се разбиват, параходи го мамят със сирените си, жени го чакат и той все закъснява… И така до 31 юли 1944-а, когато неговият „Лайтинг П-38” не се завръща от разузнавателен рейд над югоизточна Франция. Изчезва някъде между Корсика и френската Ривиера, над Средиземно море, в посока Гренобъл – Анеси –  местата от детството му… Тук всичко напомня последните страници от „Малкият принц”. Той също се отправя към мястото, където е „паднал на земята”, за да поеме по пътя си към звездите с думите: „Разбираш ли. Много е далеч. Аз не мога да занеса там това тяло. То е много тежко”.
Остава една огромна въпросителна около обстоятелствата на неговото изчезване. Повреда? Самолетът е свален от германците? Или самоубийство? „Какво ще остане от това, което обичам?” – пише с горчивина и дълбока тъга Екзюпери като контрапункт на Малкия принц, който предупреждава: „Ще изглеждам мъртъв, а това няма да е вярно.” Какво смущаващо пророчество!

Героичното приключение на авиацията моделира съдбата на Сент-Екзюпери, писател авиатор или може би по-скоро авиатор писател. В този необикновен живот, където летателните мисии произвеждат книги, а книгите пораждат мисии, се срещат и преплитат личности, пейзажи, нравственост, небе и земя. Сякаш, откакто свят светува, небето и земята са създадени за него, за да кръжи в самотата на простора или да дълбае в пустинната необятност завинаги.

Генерал Шасен, негов близък приятел и командир, го смята за „един от най-великите хора на човечеството”. Генералът пише: „Той беше едновременно голям писател, голям философ, изобретател (десет патента за изобретения), математик, без да туряме в сметката – боен летец, инженер, конструктор, аеродинамик, военен герой и най-после – приятел”.
„Помня го като радост!” – възкликва неговият приятел и колега пилот Жан Израел и продължава: „Той принадлежи към онази рядка порода хора, чиято човешка същност значително превъзхожда легендата за тях. Неговият гений се осъществи чрез самолета, а духът му – чрез френската литературна традиция. Воювали сме рамо до рамо сред невероятни опасности. Където и да се намираше, твореше радост.”

В произведенията си, както малцина през тази драматична епоха, Екзюпери защити човешкото у човека независимо от обстоятелствата. Той винаги и навсякъде отстоява хуманизма, с удивителната всеобхватност на своите дарби, със силата и постоянството на крехката тръстика – огъваща се, но всякога изправена към слънцето. Завеща своето верую, целия си живот, в приказката за Малкия принц – единственият лек срещу безутешната самотност на човека е отдаването на другите.
Чуйте кратък откъс от нея – срещата на принца с лисицата. Чете Апостол Карамитев, записът от 1971 година е част от Златния фонд на БНР.

А вие, ако пътувате и „попаднете в Африка и към вас се приближи малко момче със златни коси, ако то звънко се разсмее и нищо не отговори на въпросите ви, веднага ще се досетите кой е той”, защото „най-хубавото се вижда само със сърцето”.

По тази публикация работи Десислава Димитрова