Съдбата никога не е била благосклонна към нея. Тъкмо обратното – в целия си жизнен път тя е получавала непрекъснато хули и обиди, понякога толкова тежки и застрашителни, че едва ли и най-смелата мъжка натура би могла да ги издържи. Тя успява да понесе всичко и никога не скланя глава, не изпада в отчаяние. Съумява да запази своето царствено достойнство и верността си към руското слово, към родината Русия. Анна Ахматова, некоронованата царица на руската поезия през XX век изрича една пророческа мисъл: „Поетът винаги е прав и никога не са прави онези, които го преследват. Защото той е хранител на народната памет и носи в себе си божествения дар на словото.”

Голямата руска поетеса Анна Ахматова, в „чийто спомен живеят три епохи”, е родена на 23 юни 1889 година в Голям фонтан край Одеса в семейството на инженер-механик от морския флот. Първото си стихотворение пише на 11 години. Бъдещата поетеса завършва гимназия в Киев и учи право в Санкт Петербург. Когато баща ѝ узнава, че дъщеря му пише стихове и се кани да ги печата, забранява да се подписва с истинското си фамилно име Горенко. Тогава тя си спомня за своята прабаба татарка – Ахматова и взема нейното име.
Още тогава върху лицето ѝ ще преминават трагични сенки – нейна спътница до края ще бъде не само Музата, но и коварната болест – туберколозата.

Анна Ахматова влиза в литературния живот през 1905 година, когато от руския символизъм се отделя ново литературно течение – акмеизмът. Негов създател и главен представител е Николай Степанович Гумильов, с когото Ахматова се запознава през 1903-та. Седем години по-късно се женят, а през 1912 година се ражда синът им, бъдещият историк Лев Гумильов. През същата година излиза и първата ѝ поетическа книга – сборникът „Вечер”, по повод на която Михаил Кузмин обявява раждането на един „истински поет”. Ахматова участва активно в литературното обединение „Цех на поетите”, създадено от Гумильов и е една от ярките фигури в групата на поетите-акмеисти. Литературата става главно дело в живота на Анна Ахматова.
Само след две години излиза втората ѝ стихосбирка „Броеници”  (1914), последвана от „Бялото ято” (1917). След Октомври 1917 година се появяват – „Подрумник” (1921) и „Анно Домини” („Anno Domini” 1921). След тях настъпва много дълга пауза. През тези години поетесата живее в Париж, посещава Италия. Цяло десетилетие (1925-1935) музата ѝ замлъква, но тя изучава архитектурата на стария Петербург, живота и творчеството на Пушкин, превежда стихове от 150 поети, между които и нашата Елисавета Багряна.

„Помня нейния алтов глас и бавно, бавно рецитиране”, разказ на Елисавета Багряна за руската поетеса, запис 1982 година, Златен фонд на БНР:

Отечествената война (1941-1945) заварва Ахматова в Ленинград (Санкт Петербург). По време на блокадата заминава за Ташкент, където прекарва трудните военни години. И отново започва да твори с вдъхновение. През юни 1944 година след кратко пребиваване в Москва, се завръща в Ленинград.

Ахматова е класик на руската любовна поезия, а произведенията ѝ по-късно се превеждат на много езици.
Тя продължава традицията на XIX век, на Александър Пушкин, ФьодорТютчев, Николай Некрасов. Особено на Пушкин, пред когото винаги се прекланя и дори става негова изследователка.
Повечето от стихотворенията на Ахматова са без заглавия. Това не е случайно. Тя оставя впечатлението, че това са страници от безкраен любовен роман или повест, кратки новели, в които любовта е показана с всичките си преображения – от редките мигове на щастие и тържество, до мъчителната болка и пълната безнадежност. Както отбелязват изследователите на Ахматова, в нейната поезия любовта е много рядко щастлива, а по-често тръпчива, трагична, свързана с печал и бездомност, с възмездие. При „златоустата Анна на цяла Русия” (както я нарича Марина Цветаева) любовната поезия се отличава с необичайна правдивост, психологическа вглъбеност и винаги с изгаряща жажда за щастие.

„Сжала руки под темной вуалю…” Записът е предоставен от Централния държавен звуков архив в Москва:

Само сплетох ръце под воала…
„А защо ти си бледна сега?“
— За това, че душата си дала,
упоих го с горчива тъга.

Ще забравя ли? Хлопна вратата
и уста изкриви като в сън…
Недопряла дори перилата,
аз изтичах след него навън.

И задъхана викнах му: „Вече
само в гроба глава ще сведа.“
Позасмя се спокойно и рече:
„Духа вятър, не стой на студа.“
Превод Иван Николов

В едно от късните стихотворения на Пушкин е изказано дълбокото прозрение : „Служенето на музите не търпи суетата, прекрасното трябва да бъде величаво.” Всички съвременници на поетесата подчертават именно нейната величавост, царственост и в същото време демократичност, близост до руския фолклор и разговорната реч, до обикновените руски хора.

И трите брака на Ахматова (с Владимир Шилейко, поет и ориенталист, близък приятел на Гумильов, с  изкуствоведа Николай Пунин, с когото съжителстват без официален брак) се оказват нещастни. Въпреки многото си почитатели тя почти никога не е щастлива в любовта. Огорчението ѝ от живота се засилва, когато по времето на Сталин е подложена на репресии. Забранено ѝ е да публикува стихове, а близките ѝ роднини са заточени в ГУЛАГ (Главно управление на трудово-поправителните лагери).
Има няколко кратки бележки на „Реквием” – нейния велик епос на страданието. „Реквием” е историята на Ахматова, но и на Русия. Действието се развива в годините на най-страшните чистки – 1935–1940 година. Когато цели 17 месеца всеки ден тя стои пред стените на огромния ленинградски каменен затвор, където е синът ѝ, в очакване на някаква вест (Лев е заточен и в лагер в Сибир). Дори тогава е известна и някаква непозната плахо я приближава. „Един ден в тълпата ме разпознаха. Зад мен стоеше жена с посинели от студ устни, разбира се, никога досега не бе чувала да ме назовават по име. Изведнъж тя се откъсна от характерното за всички ни вцепенение и шепнешком ме попита:
– Можете ли да опишете това?
А аз казах: Да, мога.
Тогава за миг нещо като усмивка прелетя върху онова, което някога е било нейно лице.”
През жестоките години на репресиите поетесата е образец на достойно гражданско поведение, въпреки глада, позора и убийствата на най-близките ѝ приятели, а домът ѝ е истинско убежище на свободомислието.

От края на 50-те години започват да публикуват книги със стиховете на Анна Ахматова , но много от тях остават забранени от цензурата до края на 80-те. През този период тя пише и мемоари за Александър Блок,  Амедео Модилиани (известни са 16 негови платна, за които е позирала), Осип Манделщам, издадени са нейни есета, посветени на Александър Пушкин.
Едва в годините на перестройката стават известни поемите на Ахматова „Реквием” и „Поема без герой” – своеобразен връх в творчеството ѝ и в гражданското ѝ поведение, което заслужава само възхищение.

През живота си Ахматова не е глезена с отличия. И макар да е номинирана с Нобелова награда за поезия, с нея са удостоени Габриела Мистрал от Чили, Нели Закс от Германия и Вислава Шимборска от Полша. Получава я и нейният ученик от Ленинград, поетът Йосиф Бродски. Но неговата учителка – не. Дали това е странно недоразумение или по-скоро – абсурд? Може би силно политизираните членове на Нобеловия комитет за литература не са могли да простят на Анна Ахматова нейното оставане в Русия след Октомври 1917 година. Те са искали да я видят сред емигрантите като Иван Бунин, Дмитрий Мережковски, Зинаида Хипиус, Владислав Ходасевич и други. А тя не само отказва да ги последва, но и написва гневното стихотворение „Мне голос бьiл”.

„Мне голос бьiл…” Записът е предоставен от Централния държавен звуков архив в Москва:

Зова ме глас един утешен
и ми внушаваше: „Върви
далеч от края глух и грешен,
навек Русия остави.
Ще излича кръвта, ще смия
срама от твоите гърди
и с ново име ще покрия
обиди, болки и беди.”
Но равнодушно и спокойно
завинаги отвърнах слух
и нека слово недостойно
не осквернява моя слух.
Превод Иван Николов

И все пак, макар и в късната си есен, Анна Ахматова доживява своя голям празник, до пълната победа на справедливостта. През 1964 година тя посещава родината на Данте, където получава голямата литературна награда „Етна Таормина”. През 1965-а е поканена в родината на Шекспир, в Оксфорд, където облича мантията на почетен доктор на Оксфордския университет.

Аудиозвук на част от последното публично изказване на Ахматова – честването на 700-годишнината на Данте в Болшой театър. Поетесата изтъква голямото значение на Данте и Шекспир в своя живот и добавя, че за нейните приятели и съвременници „суровият Алигиери” остава „най-великият недосегаем учител”. Споменава, че Осип Манделщам изучава дълги години творчеството на „великия флорентинец”, написва своя трактат „Разговор за Данте” и често го споменава в своите стихове.
Запис 1965 година, Златен фонд на БНР:

Анна Ахматова умира на 5 март 1966 година в Домодедово под Москва, но вечният ѝ дом е в Комарово край Санкт Петербург.
В Русия масово издават всичките ѝ съчинения, книги и спомени за нея.
Така се сбъдва онова пророчество, което ѝ придава сили през целия живот: „Ръждясва златото, троши се мраморът и в пръстта изтлява. Всичко е за смърт готово. Най-трайна на земята е скръбта, най-дълговечно – царственото слово.”