Портрет на Николай Масалитинов (фрагмент) от художника Никола Георгиев – Дедо Боже

Той свързва тридесет и пет години от живота си с българското театрално изкуство. Отдава му предано и от все сърце целия си богат талант, широки знания, най-скъпите си трепетни вълнения.
За театроведа Любомир Тенев: „Николай Осипович Масалитинов може да се изрази с една дума – любов. Любов, която беше огън, която озаряваше всичко наоколо и всичко стопляше чрез голямата му душа, темперамент и талант.“

Той е една от най-крупните и внушителни фигури, изиграла огромна роля във формирането и утвърждаването на реалистичните традиции в историческото развитие на театралното ни изкуство. Ученик и съратник на Константин Станиславски и Владимир Немирович-Данченко, Николай Масалитинов (24 февруари 1880 – 22 март 1961) е един от най-големите познавачи и последователи на тяхната школа.
Роден е в град Елец, Орловска губерния, следвал медицински курсове в град Томск, където за известно време живее семейството му. Изключен поради студентските вълнения, записва да учи в Технологичния институт, но заради обществената си активност е изключен и оттам.
По настояване на сестра си Варвара Масалитинова се премества в Москва, където през 1904 г. започва да учи в Московското императорско театрално училище в класа на Александър Федотов. През 1907 г. на абсолвентската премиера присъстват Станиславски и Немирович-Данченко. Те харесват талантливото момче и го канят да играе в Московския художествен академичен театър (МХАТ). През 1920 г. Масалитинов е сред групата артисти от МХАТ, които посещават България и изнасят представления оставили дълбоки следи сред българските артисти и зрители. Още тогава той получава покана от изтъкнати български театрални творци да остане в България и да работи като главен режисьор в Народния театър. Няколко години по-късно отново участва с Московския театър у нас и поканата се възобновява.
За творческия си път и за хората, които среща по него, Николай Масалитинов разказва в запис от 1954 г.:

И така, когато на 1 август 1925 г. сключва договор с Народния театър, заварва в него пълно разностилие. На сцената се сблъсква с руското, немското и френското влияние. Всеки играе школата, която носи със себе си. Това е причината незабавно да открие драматична школа към Народния театър (по-късно преобразувана във Висш институт по театрално изкуство), в която са длъжни да следват всички млади артисти, стажантите и учениците. За негова радост едни от най-усърдните са опитни вече артисти Кръстьо Сарафов и Георги Стаматов.
Заниманията се водят в 38-мо училище на ул. „Шейново“ с преподаватели съпругата му Екатерина Краснополска – пластика, Сава Огнянов – техника на говора, Гено Киров – изразно четене, Пьотр Ярцев – изкуство на артиста. Масалитинов не може да търпи в театралното изкуство щампата, занаятчийството, равнодушието и празнословието. В школата се учи дикция, техника на говора, пластика, фехтовка, разучават се етюди. Изучава се естетика на изкуството и теория на театъра. Тази упорита и безкористна работа ражда блестящи резултати. Изтъкнати български артисти със свое име, със своя публика се разкриват в нова, неочаквана светлина, като например Кръстьо Сарафов, който влиза в нов репертоар и достига истински върхове на сценичното творчество, като Марта Попова и др. Редом с тях се раждат и нови дарования като Иван Димов, Владимир Трандафилов, Константин Кисимов, Зорка Йорданова, Петя Герганова, Невена Буюклиева, Олга Кирчева, Ирина Тасева, Стефан Савов, Аспарух Темелков, Никола Балабанов и много други.
В запис от 1971 г. актьорът Владимир Трандафилов говори с апломб за „топлото сърце и богата душа“ на режисьора и разказва спомени от 30-годишната им съвместна работа:

Масалитинов – педагогът и режисьорът, създава артистични кадри, които десетки години носят репертоара на Народния театър в София, подготвя нова театрална смяна. Неговият творчески метод се предава от поколение на поколение и става основа за сериозна сценична работа и творчество.
И не само по отношение на артистите. Николай Масалитинов насочва най-големия български театър към нов репертоар, към нов път за художествено творчество, към висотите на голямата драматургия – класическа и съвременна. С този репертоар режисьорът дава възможност да израснат артистите, да се подобри сценичното им майсторство. Но една от най-големите му заслуги за родния театър е, че той прави всичко възможно за създаване на български национален репертоар, без който е немислимо по нататъшното развитие на българското драматично изкуство, на българския театър въобще.
„Чужденецът“ Николай Масалитинов открива за българското театрално изкуство драматургичното творчество на големите български писатели Йордан Йовков, Рачо Стоянов, Георги Райчев, Ст. Л. Костов, Антон Страшимиров. Той разкрива в истинското им очарование пиесите на Иван Вазов. Масалитинов е първият постановчик на класическите за нашия театър пиеси като „Боряна“, „Албена“ и „Милионерът“ от Йордан Йовков, „Майстори“ от Рачо Стоянов, „Еленово царство“ от Георги Райчев. Особено настъпателно и остро критично е изкуството на Масалитинов в интерпретацията на комедиите на Ст. Л. Костов. За постановката на „Големанов“ той залага целия си огромен творчески авторитет, за да преодолее трудностите от управляващите кръгове, за да попречи за спирането на постановката. Кръстьо Сарафов, първият създател на образа на Големанов, достига до ярко сатирично изобличение на политическите нрави на буржоазна България.
Масалитинов има навика да гледа всяко свое представление като следи внимателно актьорите да не преиграват и да изговарят правилно думите. Това е една от големите му заслуги към нашия театър – налага системата на Станиславски, която изисква от артистите да играят естествено на сцената.
Особено място заема и приносът му в утвърждаване реалистичните принципи на сценичната реч в България. Верен на реалистичната система на своите учители, той приема словото като „неотделима част от сценичното творчество“. Според него „словото е носител на действието“.
Друго качество, което играе съществена роля в актьорските постижения на Масалитинов, е майсторското владеене преди всичко на говорната техника. Той е убеден, че едно от най-важните средства за задълбоченото разкриване на драматургичните образи е прецизната говорна техника. Не веднъж в своите беседи и лекции пред студентите от ВИТИЗ, където през 1949 г. е избран за професор по актьорско майсторство, Масалитинов подчертава, че „без правилен сценичен говор е немислимо сценичното претворяване на една пиеса“.

„Масалитинов като режисьор не обича дългите анализи и не говори много“, казва актьорът Никола Балабанов. „Книжните обяснения и високопарните брътвежи не са по вкуса му. Той води актьора леко и му помага ту само с един звук, ту с някое блестящо сравнение. А когато актьорът засънува, Масалитинов става бездиханен и гледа да не го събуди. Ако сънят е прекрасен, той се трогва и прави подаръци: я бонбонче, я цигара, я запалка.“
А Виктор Георгиев допълва спомена: „Трябваше човек да присъства на неговите репетиции, за да види как той напълно се пренасяше в „предлагаемите“ обстоятелства на пиесата. Масалитинов безмълвно движеше устни заедно с всеки отделен актьор. Той никога не съзерцаваше хладно играта на репетиращите. Масалитинов играеше и живееше заедно със Сарафов или с последния стажант, изговаряше наравно с тях текста на ролите им, цялата пиеса. Често по този повод артистите добродушно се посбутваха, поласкани и трогнати от необикновеното участие на режисьора в собствената им творческа мъка. И дали заради това, но никога нито един човек от театъра не заговори на „ти“ с него. То беше знак на обикновена учтивост, но бе и дистанцията на едно дълбоко уважение и преклонение пред твореца и сигурния ръководител.“
До смъртта си Николай Масалитинов е неизменен авторитет в трупата. Удостоен е със званието „народен артист“ и е лауреат на държавни отличия. Поставя близо 140 пиеси (около 50 от тях български), сред които „Тартюф“, „От ума си тегли“, „Ревизор“, „Вишнева градина“, „Без зестра“, „Живият труп“, „Врагове“, „На дъното“, „Опечалена фамилия“…
Днес неговото име носи Пловдивският драматичен театър.

„Реалистичната игра Масалитинов превърна в подход. Тя стана основа и търпи всякакви изменения, защото е определено разбиране за театъра – театърът като въздействие, а това значи: реалистичен, смислен, перспективен, знае какво да внушава и се съобразява с действителността, с проблемите на времето. Длъжни сме да търсим нови форми, но да ги търсим на основата на тази традиция“ – разсъждава актрисата Ружа Делчева и продължава – „Разбира се с онзи ритъм, с онова отношение към образа, с онова поведение на сцената, с онази сценография е вече свършено. Но това е закон на живота. Защото това беше времето на големите театрални личности. Което име от трупата на Народния театър да спомена, звучи днес като легенда. Това беше наистина академичен театър. Беше изграден от личности, преминали през жестокия естествен подбор. Те правеха представления-празници, с всички ония характеристики вече невъзвратими. Но винаги нещо остава. От онзи театър остана най-важното – стремежът към истината на живота.“
А какво е непреходността, освен устойчив елемент от трайно повтарящи се преходности.

По тази публикация работи Десислава Димитрова