Димитър Манчев (17 юли 1934 – 14 януари 2009) е от първото поколение актьори на Сатиричния театър. Заедно с цялата трупа незабравими дарования като Невена Коканова, Катя Паскалева, Стоянка Мутафова, Татяна Лолова, Григор Вачков, Георги Калоянчев, Нейчо Попов, Георги Парцалев, Васил Попов, Хиндо Кисимов, Константин Коцев и Латинка Петрова, изграждат основите и създават облика на най-жизнерадостната театрална сцена у нас, носеща името на Алеко Константинов. Неговата топла и искрена усмивка оставя впечатлението, че така може да се смее само човек, за когото попрището на хумора и сатирата наистина е по сърце, човек, който е създаден да носи ведрост и смях на зрителите.
Да бъде актьор не е детската му мечта. „По едно време исках да стана инженер, но като се сблъсках с математиката, това желание бързо се изчерпа“ – спомня си Манчев. Двамата със своя приятел Васил Попов участват в детския радиотеатър, после в една театрална програма и така им тръгва… При първото кандидатстване във Висшия институт за театрално изкуство (днес Национална академия за театрално и филмово изкуство) го късат още на първия кръг. Не без ирония отбелязва: „Такива работи бяха писали за мен в протокола, че ако бях човек с по-слаба психика, трябваше още тогава да се откажа да стана артист. Но аз не се отказах“. Щастието му се усмихва и през 1959 г.  Димитър Манчев завършва ВИТИЗ. Актьорският му дебют е във Видинския театър. Творческият път, преминал в Сатиричния театър, започва от 1962 г.

Едни от забележителните му театрални роли са: Коваджик („Свинските опашчици“ от Ярослав Дитъл), Хесапов („Островът“ от Борис Априлов), Щатала (Смъртта на Тарелкин от Александър Сухово-Кобилин), г-н Фратю  („Чичовци“ от Иван Вазов), Оргон („Тартюф“ от Молиер), Гечев („Римска баня“), Булингер („Швейк през Втората световна война“ от Бертолт Брехт). Пресъздава и още театрални герои като Гаврил („Януари“ от Йордан Радичков), Гушак („Лов на диви патици“ от Александър Вампилов), Данко Харсъзина („Господин Балкански“ от Георги Данаилов), Сорин („Чайка“ от Антон Чехов) и много други. Общо около 150 са ролите в театъра, киното и телевизията, в които Димитър Манчев играе. Най-популярната му роля в киното е на Миташки от „Оркестър без име“ на Людмил Кирков. Любимата му обаче е от филма на Любомир Шарланджиев „Най-добрият човек, когото познавам“.

Другата голяма страст на актьора е футболът: „Много съм син. Аз съм ненормален левскар. Гледам да ходя на всички мачове. Футболът и мачовете са своего рода спектакъл. И трябва да се радваш на футболистите за това представление.“ Лицето на Димитър Манчев излъчва особена искреност и доброта, но палави пламъчета заиграват в очите му щом заразказва как е шофирал във филмите, без да има книжка. Изкарал няколко курса, но така и не се сдобил с желания документ, защото инструкторът бил „голям гадняр“.

Сред колеги и приятели, подобно на Никола Анастасов и Димитър Манчев си спечелва прякора „Усмивката“. Семейството и приятелите са му много скъпи. „Опиянявам се от приятелството“ – споделя той. И се моли „Господ да прости на тези, които бъркат не само заради себе си, но и заради нас“.
Неговата деликатност, мекота и сърдечност директно достига до сърцата на публиката. А в превъплъщенията му няма и грам фалш. Така го помнят и близките му.
„Най-впечатляващото у Димитър Манчев беше рядкото съчетание между човещина и талант“, казва Павел Попандов.
„Митко винаги беше усмихнат и радостен. Като го видиш на улицата, той винаги излъчваше някаква топлота. Беше сърдечен, отзивчив и добър човек“, са думи на Славчо Пеев, също играл дълги години с Манчев на сцената на Сатиричния театър.
С много обич за приятеля и колегата говори и Стоянка Мутафова: „Митко беше много почтен човек. Той беше голям артист. Обичаше сцената, обичаше театъра. Дори когато не беше добре, пак му се искаше да играе.“