Ирина Тасева в „Когато гръм удари“ на Яворов. Народен театър, 1939 г. Снимка: ДА „Архиви“ – фонд 195К „Народен театър“, опис 4, а.е. 30, л. 1
Ирина Тасева в „Когато гръм удари“ на Яворов. Народен театър, 1939 г. Снимка: ДА „Архиви“ – фонд 195К „Народен театър“, опис 4, а.е. 30, л. 1

„Струва ми се, че ако имах няколко живота, винаги бих ставала актриса. Безкрайно много обичам своята професия. Ние, артистите, трябва да гледаме с любов хората и живота, за да ги пресъздадем вярно. Обичам зрителите, които след уморителен ден се отдават на театъра и като ценители на изкуството разпознават лесно истината от фалша. Остава това, което си дал именно на такива хора“ – споделя Ирина Тасева.

В ролята на Клеопатра Лвовна – откъс от пиесата  „И най-мъдрият си е малко прост“ на Островски, режисьор Филип Филипов, премиера 1961 година, с участието на Апостол Карамитев като Глумов:

Ирина Тасева (22 юли 1910 – 21 февруари 1990) е родена в Кюстендил. На 19-годишна възраст завършва театралната школа на Николай Масалитинов. Първата ѝ сериозна роля е в „Мнимият болен“ от Молиер, постановка на Исак Даниел, в която играе Анжелик, дъщерята на Арган. Образът на главния персонаж е поверен тогава на Кръстьо Сарафов. След години тя играе в същата пиеса, но вече под режисурата на Моис Бениеш и в образа на слугинята Тоанет, а в ролята на Арган влиза Лео Конфорти. След като става актриса, се включва в кръжока „Живо слово“ и разказва: „Това беше първото по рода си начинание за изнасяне на вечери на поезията предимно от български поети. В него участваха едни от най-изтъкнатите наши артисти като Константин Кисимов, Невена Буюклиева, Стефан Савов, Надежда Костова, Любомир Кабакчиев, Любен Саев, Васил Кирков и други“.

От 1930 година играе в Народния театър, където се превъплъщава в множество главни роли от класическия репертоар. Близо шест десетилетия е на сцена. Най-голямо творческо удовлетворение ѝ носят образите на Хедвиг („Дивата патица“), Луиза („Коварство и любов“) Машенка от едноименната пиеса на Александър Афиногенов, Жулиета („Ромео и Жулиета“) Беатриче („Херцогинята на Падуа“), Делия Муун („Скандал в Брикмил“), Мамаева („И най-мъдрият си е малко прост“), Майка Парашкева от едноименната пиеса по повестта на Дора Габе, дона Роза Приоре („Събота, неделя, понеделник“), Ирина Аркадина („Чайка“) и други. В интервю за Радиото актрисата разказва за изграждането на образа на Жулиета и за най-ценното признание, което осмисля нейния творчески път:

„В моя театрален живот съм била щастлива да срещна едни от най-големите артисти на българския театър като Стоян Бъчваров, Кръстьо Сарафов, Сава Огнянов, Олга Кирчева, Златина Недева… Чрез работата с тях аз се запознах с едно велико изкуство, просто и естествено като самия живот – спомня си Ирина Тасева. – Учех се от тях, мъчих се да вървя по техните стъпки и те с радост ме напътстваха. Така узнах, че тази простота и естественост, наглед лесно постижими, са нещо сложно, резултат на упорит денонощен труд. Техният живот беше всеотдаен, посветен изцяло на театъра без никакви отклонения. Наред с голямата им култура и задълбоченост в повечето от тях имаше нещо детско, чисто, дори понякога наивно. По онова време имах изключителната възможност да работя с нашия незабравим педагог и режисьор Николай Масалитинов. Под негово ръководство в пиесата на Ибсен „Дивата патица“ преживях рядко щастливи моменти. Почувствах, че изкуството е радост, която пречиства човека и възвисява неговия дух. Ролята на малкото момиче Хедвиг беше цяла школа за мене. Ролите на деца и млади момичета, които тогава играех често, оставиха отпечатък в мене за цял живот. Така и досега аз търся младостта, обичам младите дарования и се стремя да вървя заедно с тях в нашето съвремие.“

Монолог на Майка Парашкева – откъс от едноименната пиеса по повестта на Дора Габе, постановка на Пловдивския театър, 70-те години на миналия век:

„Аз обичам да ме питат за колегите ми и да говоря за техните постижения повече отколкото за себе си“ – казва Ирина Тасева. И действително, освен многобройните записи на театрални и радиопиеси с нейно участие, в Златния фонд на БНР се съхраняват спомени на актрисата за личности, дали значителен принос в развитието на българския театър. Един от тях е Стефан Бъчваров, за когото тя си спомня: „Ние играехме заедно в пиесата „Дейвид Копърфийлд“. Той беше в ролята на Дик, а аз – в тази на централния персонаж. Оттогава залегна в мен дълбоко усещането, че всичко, към което трябва да се стремя на сцената, трябва да бъде искрено, чисто, естествено и просто. Струва ми се, че той ми вдъхна стремежа към тази душевна красота, която прави всеки образ човечен. Никога няма да забравя чичо Стоян, както го наричахме. Той беше цяла академия, много сърцат, винаги говореше с малко хумор и никога не се опитваше да те поучава, а просто ти даваше несъзнателно своя голям пример.“
През 1967 година Ирина Тасева издава книгата „Така блестят звездите“, в която разказва „за живота на театъра през окото на една актриса“. На сцената си партнира с много от изявените артисти на онова време. Сред тях са Спас Джонев, с когото обикаля всички краища на България в спектакъла „Мечка“ от Чехов; Мила Павлова, с която много си допадат в актьорската игра; 20 години съвместна работа я свързват и с Апостол Карамитев, с когото изиграва едни от най-интересните си персонажи.

В ролята на Делия Муун – откъс от пиесата „Скандал в Брикмил“ на Джон Пристли, режисьор Моис Бениеш, премиера 1961 година, с участието на Апостол Карамитев като Джордж Кетъл:

В последните си житейски дни Ирина Тасева пише „Сбогом, любов“, издадена посмъртно през 2012 година. Книгата, както тя самата отбелязва, е посветена „на артистите, които чрез силата на своя талант допринесоха за разцвета на нашия национален театър“.  Освен като творец, който задълбочено изследва своите персонажи и им дава пълнокръвие, в което зрителите виждат себе си, Ирина Тасева има развита чувствителност към съхранението на паметта. Нейните книги са с художествено-документална стойност и разказват за едни славни театрални години.

„Любовта на публиката, за която е предназначена моето изкуство, е основното, което ме прави щастлива. Почувствам ли, че съм разбрана от обикновения зрител и той приема образа, който съм създала, това е за мен е най-голямата награда. Убедена съм, че хората търсят красотата в изкуството, затова искат в него да е отразен действителният живот. Възхитена съм от деликатността на публиката, която винаги има свое мнение и здраво чувство към театъра. Обичам и ценя тази публика.“

По тази публикация работи Анна Капитанова