Георги Мицков

Георги (Жорж) Мицков е роден на 3 април 1921 година в Пазарджик, но израства в Белово. Поет и преводач от най-висока величина. Представил за първи път на български език европейски и световни поети. Произхожда от род на преселници от Крушево, Македония. Баща му – Христо Мицков, който е убеден македонист, емигрира в Гърция в навечерието на нахлуването на болшевишката армия в България.

„Макар да бях записан студент по Романска филология, участвах в първата фаза на войната, обявена от България на Германия, а след това продължих следването си. Завърших в 1948 година и станах учител по френски език в гимназията на Гара Роман. На 18 януари 1949 година майка ми почина от сърдечен удар след преживените страдания. Завръщайки се в Роман, ме арестуваха и вечерта бях отведен във Врачанския затвор, който беше претъпкан с арестувани като мен. На третия ден ни конвоираха и с влака ни отведоха в лагера Богданов дол“, описва тези тежки години от живота си Георги Мицков в интервю пред литературния критик Атанас Свиленов.

Преследванията срещу него и семейството му продължават и през 1951 година, когато Мицков е привлечен като обвиняем. По време на процеса той е обявен за френски шпионин и битово разложен (заради хомосексуалността си), а по-малкият му брат Митко е убит в Пазарджишкия затвор. През 1953 година е освободен от затвора, но не получава софийско жителство. За да бъде по-близо до „апостолите на българската духовност“, Георги Мицков започва да работи на строежа на хижата “Белите брези”, а след това и по трасирането на алеите в парк „Витоша“. Там, в горския дом „Брезовица“, поетът живее от 1955 до 1971 година.

Горските университети

Тези години се превръщат в неговите „несвършващи университети“. Георги Мицков получава подкрепа за таланта си не само от големи български писатели, с които общува при честите си пътувания до София, но и от известни чуждестранни поети и творци, които му изпращат оригиналите на книгите, от които превежда. За срещата си с поезията на Емили Дикинсън Георги Мицков говори в интервю за Българското национално радио (БНР) от 1996 година.

„Първо – аз се считам поет. Не правя разлика между поета и преводача – и двамата предават. Поетът предава своите преживявания, това, което става в неговата душа, преводачът предава преживяванията на автора. И трябва да има някакво съвпадение между превеждания автор и този, който превежда. Трябва да има нещо, някакво сходство в тяхното виждане на света и в душата им.“ С тези думи поетът разяснява своята духовно-естетическа връзка с творчеството на превежданите от него световни поети. За срещата си с творчеството на Фернандо Песоа той разказва в запис за БНР от 1996 година.

Превежда и публикува в два тома Фернандо Песоа, а в отделни книги Педру Тамен и Нуно Жудис. Издава самостоятелна антология на португалската поезия, в която са включени 16 съвременни португалски поети.

Стихотворението „Самота“, изпълнено през 1999 година от актьора Ириней Константинов, описва отчуждението на Георги Мицков, дистанцията между него и хората в тишината на заобикалящата го красота в горския дом.

Европейските и световни поети

„Крехък и разтерзан от социалните мистерии, Мицков откри покой в планинската си хижа, където превеждаше най-значимите имена от класическата и съвременната поезия. И тук приносите му за познанството на българската култура с Константинос Кавафис, Емили Дикинсън, Рьоне Шар, Жуф, Марио Луци, Райнер Мария Рилке, Фридрих Хьолдерлинк, Сафо, Анна Ахматова са неопровержими!“, определя значимостта на неговия преводачески труд поетът Марин Бодаков.

Георги Мицков започва преводаческата си дейност със стиховете на най-големите поети на ХХ век – Сен-Джон Перс, Салваторе Куазимодо, Джузепе Унгареци, Еудженио Монтале, Умберто Саба, Дино Кампана, Емили Дикинсън, Габриела Мистрал, Артур Лундквист, Ален Боске, Тудор Аргези, Пиер Беранже и редица други. Представя за първи път на български и други повече или по-малко известни световни поети.

В Златния фонд на Българското национално радио са съхранени аудиозаписи на преводи от Георги Мицков на европейска и руска поезия. Стихотворението „Борове“ на Борис Пастернак изпълнява актьорът Борис Арабов в рубриката „Стихове в полунощ“ през 1978 година.

Неговите преводи са част от редица антологии: „Осем италиански поети“, „Антология на новогръцката поезия“, „Антология на съвременната френска поезия“, „Антология на съвременната шведска поезия“, „Антология на немската поезия“, „Антология на унгарската поезия“, „Съветски поети“, „Световни класици“. Участва и в колективите, които превеждат и създават „Антология на съвременната английска поезия“, „Сто шедьовъра на световната любовна лирика“ и „Антология на световната любовна лирика“.

Трагизмът на българската поезия

„Четейки рецензиите в литературния ни печат, особено тези, които се отнасят до поезията, ме карат да настръхвам от ярост от високопарните и небългарски изрази при анализирането на самите текстове. Обикновеният читател трябва да вземе речника на чуждите думи в българския език и да си ги превежда. Освен това те са написани направо в духа на тоталитарното време и човек ще си помисли, че имаме едва ли не гениални поети, но които, за съжаление, не познават българската класическа поетика, и тия пишещи и много често печатащи млади поети съм сигурен че не могат да напишат едно стихотворение с класически стих. Поезията не е проза. Поетична проза може да пише много ерудираният автор и въпреки че пише в проза, наредена като стих, да те плени и да останеш изненадан от изразената поезия“, пише Георги Мицков в рецензията си „Поезия на всекидневния трагизъм“, за стихосбирката „Погача“ на своя приятел – поета Румен Стоянов.

Желанието на Георги Мицков – да получи скромно ателие в столицата, за да е близо до редакциите и издателствата, с които работи, до своите приятели и колегите си, не се осъществява. В следващите години той продължава да живее в изолация в Сливница, като пътува с влака до София, за да упражнява професията си.

„Мицков, уви, беше човек повече от разхвърлян, всеки, стъпвал в сливнишкото му обиталище, би го потвърдил. Заради тая черта на мосю Жорж Мицко, както му виках, изгубиха се кой знае колко негови работи, да не говорим за писма от известни чужди интелектуалци, което е загуба не само за личното му книжовно дело“, пише за Георги Мицков поетът Румен Стоянов.

В последните си години живее при сестра си в Горна Оряховица, която нарича „последното ми изгнание“. Там превежда Лорка и Чезаре Павезе, Джузепе Конте, подрежда архивите си и прави подбор на непубликувани свои стихове, които излизат посмъртно в антологията „Отчаян пешеходецо“.

„Поезията му свети от вътрешно озарение и философски прозрения, изискана, трептяща от емоции и любов, вглъбена без да бъде мрачна – като самото ѝ естество. Заглавието на посмъртната книга на Жорж Мицков като посмъртна маска отразява само част от същността на поета, защото той до края успяваше да надмогне отчаянието с упованието си в силата на изкуството. Още с „Господи, къде да ида да умра“ Георги Мицков като че ли беше разрешил всичките въпроси с този свят, беше се простил, беше се оттеглил в дълбините на духа, не само беше стигнал края, но вече беше надникнал отвъд“, пише журналистът Силвия Чолева в посмъртна публикация за поета, в октомврийския брой на вестник „Култура“ през 2002 година.

„Живея, където не искам да живея, и ще умра, където не искам да умра“, като ужасяващо пророчество звучат думите на поета в стихотворението му „Господи, къде да ида да умра“, записано за БНР през 1999 година с гласа на Ириней Константинов.

По тази публикация работи Милен Димитров