Йосиф Хербст – говорещото око на българската журналистика

НачалоВремена и хора

20.11.2020

Никой не умее да съчетава така умело политическата новина с политическата интрига

Той е един от най-добрите журналисти в България в началото на XX век. Владее свободно френски и английски, както българския и немския. Кореспондент е на най-влиятелните европейски издания – „Ное Фрайе Прессе“ (Виена), „Фосише цайтунг“ (Берлин), „Дейли Мейл“ (Лондон) и „Адевърул“ (Букурещ). В чужбина вярват повече на него отколкото на БТА. Ненадминат майстор на публицистичното перо. „Когато пише за някого, трудно може да се определи докъде стига неговата доброжелателност и откъде започва иронията му.“* Още като ученик проявява блестящи способности, заради които всички го гледат с особена възхита. А преподавателят му по български език и история Добри Ганчев, учител на Фердинанд и княжеските деца, е удивен е от усета на младежа към богатствата и тънкостите на българската реч. Малко са онези, които дръзват да влязат в полемика с Йосиф Хербст, страхувайки се да не ги направи за смях. Редактор е на съществени в българския печат вестници и списания от началото на века. „Никой като него не умее да съчетава така умело политическата новина с политическата интрига, да премълчи едно, да раздуе друго, та хем да бъде интересно за читателя, хем да има ефект в ония среди, на които иска да въздейства. Всеки може да бъде летописец на събитията, но малцина са, които умеят да влияят върху тях…“

Стиска в ръце празните гилзи от заветната битката при Сливница

Йосиф Хербст (20 ноември 1875 – 16 април 1925) е роден в Одрин в заможно еврейско семейство, което години по-рано е принудено да напусне Бърно, Австро-Унгария, в следствие на бурните революционни събития от 1848 година. След Руско-турската война, когато започва строежът на железопътната отсечка Вакарел-София, бащата Якоб Хербст е назначен за директор на Хиршовата железница и семейството се установява в България. Вечерно време Якоб чете кореспонденциите на своя приятел Артур фон Хун – германски журналист от „Кьолнише Цайтунг“, който отразява Руско-турската война и Сръбско-българската война, а малкият Йосиф слуша твърде внимателно за своите 10 години, докато по-големият му брат Карл не проявява особен интерес. Якоб съдейства на фон Хун да разпространява своите репортажи преди останалите кореспонденти в страната и винаги е очакван гост в дома му. Тези срещи оказват голямо влияние върху съзряващия Йосиф, който с внимание слуша военните репортажи и стиска в ръце празните гилзи от заветната битката при Сливница – подарък от германския кореспондент. „А заспи ли, сънува все битки и сражения и се вижда литнал на бял кон срещу дъжд от куршуми и шрапнели…“

А в мрачните килии чезне Петко Каравелов

Твърдо убеден е, че иска да стане офицер. Въпреки настояването на родителите му да продължи гимназиалното си образование Йосиф Хербст постъпва във Военното училище. На изпитите след първата година показва най-висок успех и със заповед на подполковник Кирил Ботев, брата на Христо Ботев, е зачислен като щатен юнкер. А като такъв – се оказва дежурен в съдебната зала по делото във връзка с атентата от 1891 година срещу министър-председателя Стефан Стамболов и убийството на финансовия министър Христо Белчев. Става свидетел на изслушванията на заподозрените и скалъпените разговори в коридорите на новопостроеното военно училище, където се гледа процесът година по-късно. Една вечер, минавайки покрай Черната джамия, вперва поглед над високия зид, където на бесилката виси неправомерно обвиненият писател и публицист Светослав Миларов, а в мрачните килии чезне Петко Каравелов – един от водачите на Демократическата партия, на която скоро ще започне да симпатизира, но и бързо ще се откаже от нея, както и бащата на жената, в която безумно ще се влюби – Виола. А в главата му натрапчиво звучи: „В София, в Черната джамия, владее пълна тишина и на щика на часовоя блести среднощна луна…“

Да не се допускат офицери евреи до военни тайни и високи длъжности

След като завършва Военното училище прекарва две години в Първи софийски пехотен полк и още толкова в Статистическо-топографското отделение на Военното министерство. През 1898 година трябва да бъде повишен, но по онова време във Франция се развива „аферата Драйфус“ и военният министър тайно е наредил за всеки случай и българската армия да не се допускат офицери евреи до военни тайни и високи длъжности. Семейството му, особено брат му Карл, не смята, че Хербст трябва да се стреми към военна кариера и постоянно го приканват да започне да се занимава с търговия. Но той няма ни най-малко такива намерения. Зачислен е в седмичника „Военни известия“, където Хербст следи чуждестранните военни издания и превежда от тях статии, представляващи интерес за българските офицери. Работата обаче не му допада, защото е далеч от представите му за журналистика. С нетърпение очаква края на работния ден и куква към „Юнион клуб“ или към кафене „България“, където се събират видни наши интелектуалци. Най-приятни са следобедите в четвъртък, когато са литературните сбирки у Стоян Михайловски. За първи път там го води Кирил Христов, с когото са съученици. В тези напоителни словесни следобеди Хербст контактува с обичайните посетители Пенчо Славейков, д-р Кръстю Кръстев, Кирил Христов и известния литератор Пеню Даскалов.

Неговите кореспонденции се възприемат в чужбина като официални съобщения

През 1899 записва право в Софийския университет, където на лекциите се запознава с Елин Пелин. След няколко месеца и двамата се отказват да посещават юридическите лекции. Стават близки приятели и в следващите години, когато Хербст списва своя вестник „Софийска свободна трибуна“, почти във всеки брой публикува разкази на младия и все още непризнат писател. Публицистичната фигура на Хербст добива все по-голяма авторитетност сред българския печат и през 1903 година става главен редактор на големия столичен ежедневник „Дневник“. „Той вече има достъп до Двореца, любезно е канен от чуждите посолства, желан гост е и в аристократичните салони на столични хайлайф, обядва и вечеря с чуждестранни кореспонденти“ и продължава да поддържа тесни взаимоотношения с Елин Пелин, Александър Божинов, Александър Балабанов и останалите „Българановци“. Благодарение на своите многобройни познанства във висшите кръгове и сред чуждите дипломати Хербст e в един от най-осведомените хора у нас. „Неговите кореспонденции в чуждите вестници се възприемат в чужбина като официални съобщения, защото във Виена, Берлин и Лондон отлично знаят от къде черпи сведенията си.“

През 1908 година министър-председателят Александър Малинов кани в кабинета си Йосиф Хербст, д-р Александър Гиргинов и Александър Балабанов, едни от най-опитните и талантливи публицисти, които съставят и редактират вестник „Време“ – „всекидневен свободен политически вестник, както е написано под главата му, а всъщност втори политически орган на управляващата Демократическа партия“. Той вижда в тях спасение срещу назрялата вестникарска полемика на буржоазните партии, които обвиняват демократите в „царски любимци“. Още повече, че самият Хербст по препоръка на Екатерина Каравелова е приет за член на Демократическата партия, а неговият авторитет сред европейските издания би донесъл значими ползи за демократите. Три години по-късно бъдещият зет на Екатерина и самата тя напускат партията, разочаровани от новата идеалистическа линия, която започва да се различава от Петкокаравеловата.

Денят на престъпното безумие

В редакцията на вестник „Време“ е получена следната телеграма от Виена: „Във времето, когато България спечели своята независимост, аз изгубих своята“, подписана от Йосиф Хербст и известяваща женитбата му с германската католичка Елвира, с която скоро се прибира в София. Бракът им не е щастлив, макар че създават три деца. Двамата живеят като че ли на различни полюси. Тя така и не научава езика, не желае да се включи в обществения живот и не след дълго започва да боледува, като животът ѝ завършва в психиатрична клиника. Това е прободна рана за Хербст, който се обвинява, че не направил достатъчно за съпругата си. Тази мъка го гложди наред с предхождащата черна дата 16 юни 1913 година, останала в нашата история като Деня на престъпното безумие, когато Македония и Тракия отново попадат в чужди ръце в следствие на Междусъюзническата война.

Междувременно Фердинанд му готви „спасителен“ пост

През 1912 година Хербст е мобилизиран. Като много свои приятели и той е можел да се уреди в някой щаб като кореспондент, но той винаги е смятал, че мястото на офицера е в строя, сред войниците на бойното поле. А той винаги се е чувствал офицер. „Като юнкер във Военното училище не се ли е готвил тъкмо за тази война. Като публицист не е ли желал и предричал толкова пъти именно тази война – за освобождението на Македония.“ Командва 16-та рота и на бойното поле е редом до много свои познати, сред които Антон Страшимиров, д-р Червен Иванов, инженер-химик и фабрикант, журналистът Ангел Киселов. С развоя на войната все повече у него се загнездва мисълта, че желаната победа няма да се осъществи и че всички страдания са напразни. Това е поредното разочарование в житейския му път. А междувременно Фердинанд му готви „спасителен“ пост, в който той отново да разгърне публицистичния си потенциал в служба на страната.

На среща във Виена с Франц Йосиф българският княз изказва своите страхове за намеренията в Народното събрание България да бъде обявена за република. И ако е така, той по-добре да абдикира. Австроунгарският император дава съвет на Фердинанд как да укрепи властта си: „да намери опитен, недискредитиран журналист, да го назначи на такъв пост, който да му позволява умело и тактично да направлява цялата преса в желаната (за Австро-Унгария и за Фердинанд) насока“, като му загатва че предстоят събития, при които България не само би могла да си възвърне загубеното, но и да спечели много повече. През 1913 година Йосиф Хербст, вече запасен капитан, все още понакуцващ с десния си крак, който от оловните парчета, извадени от тялото му след войната, прави нещо като брошка, е назначен за директор на Дирекцията на печата (днес БТА). Приема охотно предложението. Дава си сметка, че този пост твърде тясно го свързва с политиката на правителството и на Двореца. Хербст обаче я намира за правилна. Букурещкият мир е унизителен не толкова за Фердинанд, а преди всичко за България, която отново е станала жертва на Великите сили.

Когато избухне вулкан, може ли някой да скрие това събитие или да го представи за къртичина?

През следващите години като Директор на печата Хербст възбужда чрез правителствената преса народните страсти против сърбите и възхвалява предпазливо немските победи. Започват обаче личностни нападки срещу него за еднолично управление на печата. Конфликтът прераства в словесна вестникарска война, а скоро след това и в конкретни обвинения към него, отнесени към министър-председателя д-р Васил Радославов и сетне към княза. Нито правителството, нито Дворецът имат полза от събуждащи страстите печатни редове. Министър-председателят не може да уволни Хербст, когато немското командване в България толкова цени, а освен това австро-унгарският император Франц Йосиф го е наградил с кръст за военна заслуга с военна декорация и го кани във Виена лично да му го връчи. Но връхна точка в отстраняването му се оказва нареждане на Радославов, което Хербст не изпълнява, а именно да пусне съобщение, че Симеон Радев е уволнен като пълномощен министър, а той му заявява, че такова съобщение няма да пусне, че БТА не можела да лъже, тъй като всички знаели, че сам си бил дал оставката с телеграма до правителството. Всичко това се коментира и в кабинета на Фердинанд, който е притеснен от своеволията на Хербст и най-вече заради съобщенията за болшевиките, които публикува с цялото си съзнание на публицист. А зад обвинението на Хербст стои ясно изразената му журналистическа позиция: „Господин министър-председателю, когато избухне вулкан, може ли някой да скрие това събитие или да го представи за къртичина. Ще стане за смях! Дирекцията на печата изпълни дълга си, като осведоми обективно българската общественост за събитията в Петроград.“ Фердинанд нарежда да се приготви указ за освобождението на Хербст. „Отбележете обаче, че това става по доклад на министър-председателя – заповядва князът. – И добавете накрая едно „да се има предвид за друга длъжност“.

„Не само България загуби войната. Войната загуби и всеки от нас поотделно.“

Два месеца след уволнението, през 1918 година, Йосиф Хербст заминава в Ксанти като помощник-началник на разузнавателно-информационната секция на IV извънредна армия, ръководена от генерал лейтенант Сава Савов. Ужасен Хербст установява, че разложението е обхванало армията от горе до долу. Споделя вижданията си със Савов, който огорчен вижда избавление единствено в завършека на войната и то час по-скоро. А Хербст възразява и му предлага да състави проект-писмо до главнокомандващия генерал Жеков. Писмото написва на един дъх, жарко, както само той умее, под мотото: „Той (Кутузов) знаеше, че съдбата на сраженията се решава не от разпоредбите на главнокомандващия, не от разположението на войските, не от броя на оръдията и от броя на падналите, но от оная неизмерима сила, която се нарича духът на армията. Граф Л. Толстой – „Война и мир“. Жеков е изненадан от писмото, но решава да го прочете на глас пред Главното командване и в присъствието на Фердинанд. „Все едно избухва бомба: това, което мнозина са си мислили или пък са го шепнали в най-тесен кръг, сега са го видели написано черно на бяло, чули са го произнесено на всеуслошание“. Типично за публицистичния подход на Хербст.

След края на Първата световна война Хербст пише: „Не само България загуби войната. Войната загуби и всеки от нас поотделно“. Той вече е акционер и прокурист в дружествата „Модерен театър“, „Нафта“ и „Български лойд“. Не се занимава с публицистика, а брат му, преди да почине през 1919, вече го е похвалил, че най-после се е заел с нещо сериозно. Две години по-късно обаче съдбовното му поприще се стоварва с гръм върху така краткия му житейски път. През 1921 година се жени за Виола, а любовта им го окрилява да бъде себе си – говорещото око на българската журналистика, безпристрастна, такава каквато може да бъде само истинската журналистика.

След три войни и две национални катастрофи България все още има кръв за проливане

Новият публицистичен живот на Хербст започва с издаването на „Вик за свободни хора“, „АБВ“ и „Днес“ и е „решено“ да приключи без съд и присъда някъде между трите съдбоносно-трагични събития в историята на България в началото на XX век – Деветоюнския преврат от 1923-та, Септемврийското въстание от същата година и атентата в църквата „Света Неделя“ от 16 април 1925 година. През този период той е най-яростният издател, който огласява всяко убийство, заклеймявайки го, може би ненапразно, като политическо – на свои познати, приятели и не толкова приятели. Всяко! В пресата излизат негови статии за мистериозната смърт на д-р Никола Генадиев, Никола Милев, Вълчо Иванов и бягствата, изчезванията, застрелванията на други обществени личности, придружени от коментари за зловещата политика на българските държавници, които нанасят непреодолима вреда върху демократичното съзнание на българския гражданин. „Хребст е научил много неща за въстанието на комунистите и земеделците. Започнала е борба за живот и смърт. След три войни и две национални катастрофи България все още има кръв за проливане.“ А обществото „е погнусено от тази атмосфера. Всички среди дирят изход – достоен, човечен, от това несносно положение, което тежи в душата като кошмар“, заявява Хербст пред началника на полицията, която го привиква регулярно, за да го предупреди да спре с „антиобществените“ си страници, описващи действителността в толкова кървава, а малка България. В досието му, представено в кабинета на Борис III, съветникът на царя прочита следните слова, написани от публициста: „Партия – нерядко осквернение на една политическа идея от привържениците ѝ, сред които не всякога са и идеолозите, и съмишлениците ѝ. Партия – политическа идея. Тирето графически трябва да изобрази бездната, която често разделя двете понятия в живота и в която са пропаднали толкова граждани“.

Грабят вестниците и никой не иска ресто

След атентата в „Света Неделя“ той е единственият издател, чийто вестник публикува информация за случилото се още същия ден. „Второ издание, колкото хартия е останала в печатницата!“ – настойчиво казва той. Екземплярите на вестник „Днес“ се разпродават като топъл хляб. Всеки иска да научи черно на бяло какво се е случило. „Минувачите се втурват към дрипавите малчугани, грабят вестниците и никой не иска ресто“. Хербст си пробива път през навалицата, запътен към вкъщи. Не се радва на триумфа на вестника, той знае, че ще сполети хаосът, който толкова време е предричал.

В късните часове след атентата Йосиф Хербст, намиращ се вече в полицията, дава на поета Трифон Кунев коженото си портмоне с молба да го връчи на Виола. Тя му го е подарила в знак на любов след като той ѝ е поверил онази брошка, направена от куршумите, извадени от тялото му през 1913 година. Да знае, че до последния си дъх е мислил за нея. Но не знае, че трупът му няма да бъде открит…

– Йосиф Хербст!
Хербст излиза в коридора и полицаят , който го извикал, тръгва след него.
„Ако ме поведат по стълбището – значи на разпит…“
– Оттук! – подвиква му отзад полицаят и Хербст вижда в страни някаква желязна врата.
Значи няма да има никакъв разпит.
Дошло е време на второто „или“…
Няколко стъпала надолу и той е навън – лъхва го свежестта на пролетната вечер. Вдишва дълбоко, но полицаят го блъска отзад – да побърза. Накъде? Към оня чер автомобил?
Предната врата е отворена – полицаят просто го натиква вътре и я хлопва с трясък. И той се оказва на предната седалка, до шофьора, в компанията на трима офицери.
– Добър вечер, господин Хербст! Вълчо Иванов отдавана ви чака!
Той извръща глава към подигравателния глас и в същия миг някой ловко мята примка на врата му и силно дърпа въжето назад…

В Златния фонд на Българското национално радио се съхраняват статии на Йосиф Хербст из българския печат в майсторски изложен прочит на актьора Мариус Донкин, който превъплащава публицистичния тон на журналиста. Чуйте част от тях:

Улица „Леге“