„Един адски оглушителен трясък, като гръм от хиляди оръдия, се разнесе над Божия храм, земята потрепери, парченца от стъкло ме удариха в лицето, храмът се изгуби от очите ми, всичко мигновено замря“.

Така във вестник „Пряпорец“ Владимир Такев – един от оцелелите, описва атентата в църквата „Света Неделя“ на 16 април, Велики четвъртък, 1925 г. 95 години се навършват от най-кървавия атентат в българската история, при който загиват 213 души, а над 500 са ранени.

Атентатът е извършен от щурмоваците на военното крило на Българската комунистическа партия, която след въстанието от 1923 г. действа в нелегалност. Цола Драгойчева, висш партиен функционер след 9-ти септември, определя терористичния акт като следствие от „левичарско увлечение и някои грешки на Военната организация на Партията”. За да осъществят това „правдиво“ дело, два дни по-рано комунистите застрелват високопоставения генерал Константин Георгиев в градинката на църквата „Св. Седмочисленици“ пред очите на жена му и 8-годишната му внучка. За неговото опело в църквата „Света Неделя“ на 16 април се събира целият политически и военен елит на България по това време. 20 минути след началото на заупокойната служба, водена от владиката Стефан, избухва мощната експлозия. Загиват невинни хора, сред тях деца, ученици, студенти и изобщо хора, нямащи нищо общо с политиката. А всъщност всички членове на правителството, вкл. министър-председателят Александър Цанков, се отървават само с леки наранявания.

На Московската конференция на БКП през август 1925 г. един от главните организатори на тази касапница Петър Абаджиев докладва: „Ние казвахме, че в продължение на 15 дена ще пропищи дете в майка след атентата, а не мислехме, че ще има военно положение, полицейски час в 7 и половина и че ще има всеобщи арести. Аз измерих черквата, направих скица и я изпратих на Минков и Янков. Гледах в черквата да се постави взрива в пода и да не остане нито един жив. После реших да се постави в тавана. Аз смятах, че Минков е по-опитен от мен и той каза, че зарядът трябва да бъде съсредоточен. Аз виждах, че там ще се събере отбор сволоч и че няма да бъдат избити. Исках да дадат гранати, обещаха, но не дадоха. Понеже искахме да ги избием с детонация, аз казах да се даде отровен газ и да ги изтровим. Дадоха един килограм димяща сярна киселина и казаха, че тя е достатъчна. И наистина много от ранените измряха вследствие отравянето. През това време аз работех и за атентата, като внасях взрив вътре в черквата. Клисарят не беше наемник, а вършеше съзнателно работата си, като пари му давахме ние. Узнаха много хора, времето течеше, станаха много провали. Отначало в Младежкия съюз, а после и в Партията. Ние искахме да стане атентата и се даде такова нареждане.“ Този „революционен“ акт именно е засекретен по каналите с Москва и Коминтерна като „Планът Юри“.

Ето как оценява от идеологическа гледна точка обстоятелствата около него акад. Сава Гановски в запис от 1982 година:

И още една цел на атентата не бива постигната. Цар Борис III не е в църквата, тъй като присъства на погребенията на убитите в атентата срещу него в прохода Арабаконак също два дни по-рано. За това разказва историкът проф. Георги Марков в запис от 2014 година, като е убеден, че „на барикадата на гражданската война няма победители и няма победени“:

Прав е проф. Георги Марков за това, че насилието ражда насилие и терорът – терор. Но няма такава цел, която да бъде оправдана с отнемането на човешки живот. Адската машина в храма „Св. Неделя“ е задействана от едни убийци точно в момента, когато митрополит Стефан произнася словата от Евангелието: „Недейте се чуди на това, защото иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа Му и ще излязат – ония, които са вършили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане.“ (Йоан, 5:28-30).

И нека жертвите на това зло не останат безименни!

Над тази публикация работиха Радослав Диков и Меглена Димитрова