„Сдържан, спокоен, тоя висок по ръст и дух син на Средногорския балкан гореше с ярък вътрешен огън, с пречистия и пречистващ огън на искрената любов към майка България, на която служи до сетен дъх в качеството си на литератор, вестникар, издател, телевизионен водещ, общественик”, казва за него писателят Румен Стоянов.
И наистина – без показност, а с неотстъпчивост той върши безброй неща – представя нови творби, пише и говори за тях, участва в заседания, кръгли маси, тържества, изнася беседи, ходи по училища, институти, библиотеки, редакции. Насърчава българи от Повардарието, Западните покрайнини, Гърция, Бесарабия с едничка цел – да укрепва любовта към родното.

Луко Захариев (24 ноември 1945 – 26 юни 2005) е роден в село Каменица, Софийска област. Завършва българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, след което работи в Радио София, издателство „Народна младеж”, вестник „Пулс”, вестник „АБВ”.

Безспорна роля за духовното формиране на Луко Захариев играе бащата – Захари Цончев, син на участник в Априлското въстание. Таткото е известен из цялата Пирдопска и Новоселска околия. Занимава се с тухларство и керемидчийство. „Всекидневната борба с пръстта беше направила от него истински философ. А когато започнеше да говори за българската история се преобразяваше в същински поет, който магнетично привличаше слушатели. Имах чувството, че той е роден, за да изразява неписаната народна памет за жертвите и героите български. Той беше моят Тукидид, пресъздаващ пред очите ми трагиката и величието на възрожденския епос”, казва синът. Това „приближаване” до историята идва и от родния дом, в който се четат и препрочитат страниците на една от най-българските книги – „Записки по българските въстания”. Ранната среща с тази истинска българска библия дава началния тласък на пиетет, преклонение, родово съзнание, които за години напред предопределят развитието на ума и душата. Луко Захариев грижливо изучава и Симеон Радев, от когото взаимства точния израз и ясната мисъл, но и безкомпромисната любов към всичко българско. За изграждането си като личност, за „стожерите”, „националните ориентири”, на чийто дух се стреми да бъде верен, за днешното скъсване с националните традиции, което е „много опасно” в периода на глобализация и космополитизъм, говори критикът в запис от 2000 година, част от Златния фонд на БНР:

Трагична е българската история, разлиствайки я, човек има от какво да се отчае… Луко Захариев създавайки своите книги „Литературни бдения” (1975), „В търсене на националното” (1984), „Ранни срещи” (1985), „Български видения” (1988), не заобикаля покрусите, не си затваря очите за тях, за да звучи лицеприятно. Но и не остава при тях. Той търси онова вечно и свещено начало, което въпреки всички злочестини и неправди ни е запазило и съхранило като народ. И тъкмо поради това, макар спокоен и овладян човек, той дава воля на гнева си срещу всичко онова, което ни тласка към безродство, към скотското препитание ден за ден. Възмущението му избухва примерно срещу псевдонаучните дълбокомислия на някои хора, които много се пазят да не назоват светите братя Кирил и Методий българи – въпреки ясните текстове на старите ни книжовници, въпреки здравата и очевидна логика.
В книгата „Българските видения” Луко Захариев има доста точни открития. След като въстава срещу битуващата в някои среди теза за „необразоваността” на Апостола и след като доказва, че подобна приумица може да бъде дело на „необразовани и бездуховни” люде, Захариев се впуска в едно изследване, в което наистина няма предшественик. Той изследва не политическите и революционните концепции на Левски, въпреки че се докосва до тях, а се спира на художественото в словото на Левски и най-вече на неговия метафоричен изказ. Наблюденията са точни, проникновенията дълбоки. Несъмнено статията „Метафорите на Апостола” помага да разширим и обогатим представите си за Левски – този наистина „съвършен гражданин на нашето Възраждане”.
Сюжет на книгите му е и народо-психологическата линия в нашата литература, което придава характерен нюанс в литературното ни развитие. И макар следващите думи, които откриват целта на изследването – „да се види националната ни литература като своеобразно отражение на националната ни съдба, на нашата родова памет и народностен характер” – да са твърде общо изведени като фактология, която разширява възможния кръг от автори и проблеми, изборът на Луко Захариев се оказва сполучлив както като позиция, така и като имена и отделни произведения. Включени са писатели като Симеон Радев („Проникновен познавач на българската душа и характер”), Георги Стаматов („Препрочитайки Стаматов”), Йордан Радичков („Преображенията на Радичков в старата литература и фолклора”), Николай Хайтов („Покорителят на Родопите”), Ефрем Каранфилов („По примера на Иван Хаджийски”) и др. Всичко това носи в себе си специфичния знак на едно художествено осъществяване, което се оказва способно да постави на равно естетическо ниво социолога и народопсихолога, поета и философа. Захариев притежава умението да навлиза в психологическата дълбочина на творческия характер, да определя вярно качествата на таланта, неговите неспокойни търсения, сполуки и разочарования. Критикът извежда на преден план преклонението си пред творци, оказали се на висотата на историческите задачи на своето време. И естествено се приема от конкретния анализ констатацията за „най-характерологична черта на българския народ” – неговата жизненост. „Жизненост – както подчертава авторът – която е била винаги главен фактор в нашето национално развитие.”
Луко Захариев подготвя книгата „Непоправими хора” – документални разкази, нарича ги „каменишки”, с портрети на корави българи, негови земляци, която за съжаление не успява да види отпечатана.
Луко Захариев остави пример как се служи на България с дела”, казва писателят Румен Стоянов в запис от 2006 година:

Наред с литературната работа Луко Захариев участва в демократичните промени на обществото след прехода. Той е заместник-председател на Комитет „Съединение”. Като главен редактор на вестник „Македония”, председател на Сдружение „Родна книга” и водещ на телевизионното предаване „Българиада” той защитава българската литература, история и култура, традиции и ценности, които представят България в нейния демократичен, европейски дух. В телевизионното предаване Захариев кани хора, включително чужденци, милеещи за българщината. Той не само води безплатно седмичното едночасово излъчване, което му отнема дни и часове да издирва събеседници, да уточнява с тях теми, но и плаща такситата до студиото.
Луко Захариев създава и собствено издателство „Стрелец”, чиято продукция привлича читателите заради истинската, забравена или забранявана история, подкрепена с факти и документи, свидетелства без украшения и произволни коментари. Неговото нескрито пристрастие е да реставрира в оригиналния им вид текстовете на българските класици, мемоарите на държавници и политици, за да може новите поколения да имат достоверна картина за историческите събития в следосвобожденска България.

Мисията на живота си – да овековечи българската история и литература – Луко Захариев изповядва така: „Ще ми се да издам златните книги на България в 30 тома – най-доброто, без което българинът не може. В „451 градуса по Фаренхайт” пожарникари търсят книги по домовете и ги изгарят. Ще ми се, ако настъпи такава абсурдна ситуация, да ги има тези книги и всеки интелектуалец да запамети по една от тях, за да не изчезнат. Аз бих научил наизуст „Строители на съвременна България” на Симеон Радев.”
Нека никога не допуснем изпепеляване на българската история!

По тази публикация работи Десислава Димитрова