Иван Пейчев принадлежи към прочутото поетично поколение на 40-те години на XX век, заедно с Александър Геров, Валери Петров, Александър Вутимски… Макар че, както казва критикът Здравко Петров: „От него можеше да стане капитан на кораб, скитник подир звездите, даже конкистадор, ако живееше през други времена и сред други народи.”

Ще вървим,
ще вървим,
Ние знаем, единствени
знаем
колко е страшна
смъртта.
Така ще вървим
без никакъв вятър в
косите.

Усетил, че често в тишината на мълчанието има повече слово, отколкото в океана от думи, стихът му блика от неудържима енергия и завладяваща жизненост. Не е ли победа това на светлината над мрака? Прослава на живота чрез страданието, преминавайки през най-човешкото чувство – съмнението.
Малцина са нашите поети през последните 70 години, които имат такъв тънък, драматичен усет за Надеждата като Иван Пейчев. За вярата и упованието, че човек може да открие действителния път към истината, хармонията и красотата.

Иван Петров Пейчев (16 декември 1916 – 9 юли 1976) е роден в Шумен. Учи в гимназията в родния град, но като участник в ученически стачен комитет и Работническия младежки съюз (РМС) през 1933 година е изключен без право да п