„Музикантите, които следяха творчеството на българските композитори, търсеха в афиша името на Георги Тутев и когато го откриеха, не чакаха вечерта на концерта — отиваха още на репетициите, защото знаеха, че новата творба ще бъде нова изненада, за която едно слушане не е достатъчно“, пише за композитора музикалният журналист Димитрина Досева.
„През февруари 1951 година дойде и моето първо признание като композитор с „Лопянската гора“. 15 февруари е датата, на която тя прозвуча под диригентството на Саша Попов. „Лопянската гора“ започнах да пиша наново от самото начало през 1950 година. Пишех всичко по спомен. Една записана нота нямах — нали всичко ми взеха на съветската граница. Имах голям късмет, че някакси това, че съм написал „Лопянската гора“, е стигнало до ушите на професор Саша Попов, който ме извика на разговор в кабинета си и поиска да види партитурата. Занесох му я и веднага я включи в една от своите програми.“
С това скромно описание на събитията, които срещат младия композитор Георги Тутев с основателя на българското симфонично изпълнителско изкуство, започва трънливият път на твореца-авангардист. За проблемите и въпросите на творческото оцеляване в тези години той си спомня в интервю за Българското национално радио (БНР) през 1991 година:
Един негероичен герой
„Мъдрецът, който имаше много детско в себе си“ — с тези думи съпругата му, актрисата Мара Чапанова, го описва в интервю за БНР през 2009 година:
„Седяхме тримата около малката маса в стаята с библиотеката пред моето старо репортерско магнетофонче, пиехме кафе, навън сезоните се сменяха… Киприана (Беливанова) задаваше своите кратки, насочващи въпроси, а Жоро, скръстил ръце, почесвайки се отвреме-навреме по голото теме, когато трябваше да изрови от паметта си някоя дата или събитие, разказваше за първи път така подробно нещата от живота си пред страничен човек. Кафето в чашите изстиваше, ролките се въртяха, дължината им свършваше, а те двамата не забелязваха, увлечени в разговора.
Когато на 13 август изключиха магнетофона и Киприана каза: „Аз сега заминавам на село и ще продължим наесен“, тогава Жоро каза: „Моля Ви, Киприана, не заминавайте!“ Бях учудена от тези му думи, защото той рядко си е позволявал да казва нещо такова, но го отминах и дните потекоха към есента. На 13 септември всичко спря.“
Думите на Мара Чапанова, в предговора на автобиографичната книга на Георги Тутев със заглавие „…един негероичен герой“, допълват разказа ѝ за личността на музиканта и композитора, вплетен в „истината за неговото време“. Времето между двете световни войни, когато Георги Тутев се ражда в Берлин, е тежко не само за неговото семейство. Този период е рамкиран от рязкото понижаване на жизнения стандарт на населението в Германия, което е предпоставка за възникването и популяризирането на радикални идеологии и движения като национал-социалистическото и комунистическото. И в този тревожен свят Георги е постоянен спътник и помощник в ежедневието на баба си Анна, „от която съм научил всичко добро, което трябва да знае едно дете“:
„Добрината, с която ме обграждаше, е атмосферата, в която аз израснах и която си спомням много силно. Баба разговаряше с мен непрекъснато. Това беше едно постоянно общуване от сутрин до вечер, най-вече в кухнята. В тази кухня основната ми игра беше с нещо като стълба — три стъпала, сковани от дъски, за да може баба ми да достига високите кухненски шкафове и да вади разни кухненски прибори от там. Това нещо аз обръщах наопаки и на него монтирвах мелачката за месо. Въртях ръчката и така управлявах трамвай. Бях ватман.“
Пътят на семейството на Георги Тутев започва в Берлин, където баща му следва паралелно агрономство, „за да си хване хляба“, и история и философия по собствено желание. На два пъти, преди окончателно да се установи в България, семейство Тутеви се връща отново в Германия, но тогава липсата на работа принуждава бащата Иван Тутев да заживее в родината си. В периода, в който баща му работи в Дюселдорф, 10-годишния Георги започва интензивно да слуша класическа музика на домашния грамофон:
„По това време, слушайки много плочи с различна музика, аз започнах да съставям програми, които вечерта ще седнем тримата вкъщи и ще слушаме по схема: увертюра, концерт, симфония. Още тогава се научих да построявам домашните ни концертни програми по възприетия тип от XVII-XVIII век, та до наше време. Това ми доставяше огромно удоволствие.“
Следват уроците по пиано, към които го насочва баща му, който на младини е свирил на цигулка. Но тези занимания са доста досадни за Георги. За да ги заобиколи, той „забаламосва“ учителката си по пиано: „Отървавах се от свиренето на етюди със съчинени от мен пиески. Много скоро учителката разбра, че аз няма да прогресирам бързо и се съгласи в края на краищата сам да представям своите първи опуси, за да ми бъде по-лесно да ги свиря, защото бяха съобразени с моите пианистични възможности.“
Вече 14-годишният Георги става свидетел на „хитлеристките погроми срещу евреите през 1938 година“, на яростната критика срещу „упадъчната музика“, като тези процеси се развиват по един и същи начин в Германия, в Съветския съюз и в България:
Със своите родители посещава редовно концертите на Дюселдорфската филхармония. По време на един от тях, със симфонии на Бетовен и Чайковски, оркестърът очаква излизането на диригента Ханс Кнапертсбуш, когато се случва немислимо прекъсване на събитието:
„Точно тогава пуснаха високоговорителите и обявиха, че Хитлер ще произнесе реч. И накараха цялата концертна зала да изслуша час и половина реч на Хитлер! Когато свърши това предаване, може би секунди само бяха минали и Кнапертсбуш излезе. Нито се поклони на публиката, нито направи някаква пауза, вдигна ръце и започна с първите два акорда на Бетовеновата симфония. Явно човекът беше бесен.“
През 1940 година, след бомбардировките над Дюселдорф, семейството окончателно се завръща в България. Тук те продължават да следят културния живот в столицата, а Георги Тутев с интерес посещава концертите, организирани от Дружеството за съвременна музика: „Там слушах Първия струнен квартет на Пипков, Сонатата му за цигулка и пиано, Клавирното му трио; слушах триото на Черкин, Сонатата за цигулка и пиано на Ненов. Струнния квартет на Панчо Владигеров също чух на тези концерти, на Марин Големинов сума ти неща съм слушал пак там.“
До 1946 година Георги Тутев се подготвя при Любомир Пипков в часове по композиция и при Веселин Стоянов — по пиано и хармония. След това почти нелегално заминава за обучение в Московската консерватория. За този напрегнат период от обучението на младия композитор и принудителното му връщане в България, като „син на враг на народа“, говори Мара Чапанова:
Додекафония на декаданса
„Възползвах се от писането на театрална и филмова музика главно за да изпробвам най-различни изразни средства. Първите си опити да пиша додекафония направих в някои театрални музики — към пиесата на Жан Ануи „Антигона“ в Пловдивския театър или към „И утре е ден“ на Георги Джагаров в Младежкия театър. Убеден съм, че през втората половина на ХХ век живеем в една епоха на декаданс в изкуството и го казвам с дълбоко съжаление, защото виждам, че това обстоятелство прерязва пътя ни към „оставането“ в историята.
Ето, да кажем — тази пиеса, която завърших преди една година: Концертна музика за оркестър — „Копнеж по изгубената хармония“. Започнах да я пиша в един момент, когато бях осъзнал — за себе си — безплодността на това да се трупат все нови и нови изразни средства. Бях стигнал до убеждението, че трябва да се композира с натрупани в продължение на толкова години изразни средства, за да се облекат в тях мислите на съвременния човек. И ако щете, в процеса на осъзнаването на именно тези неща в мен се зароди една тъга по онова време, когато хората някак си по-непосредствено са пристъпвали към творчество; когато творецът вътрешно е бил по-уравновесен като човек и не е имал толкова много съмнения, толкова много комплекси, както ги имаме ние днес.“
„Вечно забързан в ежедневието си, той много бавно и продължително обмисляше, преживяваше и моделираше всяко свое произведение във всички компоненти и детайли на формата и звука. Имах щастието да дирижирам някои от тях и още пазя спомена за голямата творческа радост, която ми доставиха. Напълно лишен от всякаква показност и самоцелни ефекти, той ни завеща с присъщата си искреност и, простота и човешка доброта своите изстрадани изповеди, приели възвишените образи и форми на една дълбоко емоционална и вълнуваща музика — тази музика, която му осигури място в безсмъртието. Дано неговия „Копнеж по изгубената хармония“ да напомня постоянно на хората за позабравения стремеж към красотата, равновесието и любовта между тях“, пише за него композиторът Васил Казанджиев.
„България е малка страна и следователно с концертен живот, който не може да погълне толкова много съвременна българска музика — обобщава Георги Тутев в анкетата на Ценка Йорданова за списание „Българска музика“ през 1973 година — А има много произведения, които би трябвало повторно и постоянно да се изпълняват.
И нека кажа, че в Радиото, макар да се записва много българска музика, то всичко онова, което не е излязло на прегледите „Нова българска музика“ и не е от творчеството на второто поколение български композитори, го няма на запис. Ето например Първата симфония на Константин Илиев — тя не съществува, никъде я няма на запис! Както и една голяма част от създаденото до седемдесетте години. Или то съществува в документални записи, които вече са безумно остарели като записна техника, или лентите са повредени, или се съхраняват по някакви архиви и никой не се интересува къде са… Във всеки случай те не звучат по радиото. Аз мисля, че и музикалните редакции на Радио „София“ са доста неосведомени за българската музика и нямат реална представа за стойностите в нея. Критериите за това, какво да се изпълнява по радиото и какво не, се формират, общо взето, по случайни или конюнктурни показатели. Те се формират главно от импулсите, които излизат от ръководството на Съюза на българските композитори. Поглед назад, кажи-речи, не съществува! И все пак аз съм в недоумение от тази липса на интерес например у поколението по-млади български диригенти към откривателството, било то на нови или забравени български произведения.“
„Георги Тутев търсеше финеса в крайния резултат, припокривайки дългите вътрешни дилеми и продължителни мъчителни житейски и творчески съмнения. Тази негова висша изисканост определя философски сдържаната емоция на „Калвино музика/мозайка“ за осем струнни инструмента, инспирирана от структурата и атмосферата на романа на Итало Калвино „Невидимият град“, пише за него Елисавета Вълчинова-Чендова във вестник „Континент“. Творбата е изпълнена от камерния оркестър „Музика вива“ с диригент Любомир Денев.
Познанството на композитора със Сава Попов му отваря вратите и към българското кино, като композитор на филмова музика за игралните филми „Песен за човека“, „Екипажът на Надежда“, „Животът си тече“, за документалния филм „Бойният път“, както и за 13-серийния телевизионен филм за Васил Левски „Демонът на империята“.
За Георги Тутев идеята за културния авангард има съвсем конкретно-музикални измерения. Тя определя и най-сърдечно пазената, до края на живота му, дружба с диригента Константин Илиев. За неговите човешки и творчески качества Илиев говори в интервю за БНР през 1973 година:
„Философ, лирик, експресионист, той по неочакван начин може да изгради света на една симфония, „медитация“ или поредица от вариации. Във всеки такъв свят се усещат движения и събития, които не са изповед, а всеобща съдба и завладяваща, покоряваща с енергиите и повелите си реалност. Но в тази реалност композиторът, също както и човекът Тутев, търси скритите връзки между полюсите, общуването, целостта. Така музиката му ни води през асоциации и внушения към идеята за кръговрат, за отдалечаване и завръщане, към усещането за променлива и все пак единна материя…
Юбилейният концерт стана „In memoriam“. А Тутев възлага важни поръки на паметта ни — каузата на обвиняващата се култура, трудното единение на висока етика, социална активност и общителност и най-безкомпромисни художествени критерии… И прекрасната, човечна музика.“
Думите на почит на Киприана Беливанова са словесната епитафия към твореца, който в своите „Метаморфози“ за струнен оркестър за първи път използва додекафонна техника и темброви ефекти, рядко употребявани при струнните инструменти. Творбата е изпълнена през 1966 година от камерния оркестър наДържавен симфоничен оркестър — Толбухин:
„Сред участниците в „Музика Нова“ — София `95 — няма да бъде неговият създател композиторът Георги Тутев. Идеята българската музика, съзнателно подтискана от управляващата я номенклатура, да се съизмери със света, е негова. Тя стана възможна едва през 1990 година, когато се създаде българското Дружество за нова музика, секция на едноименното международно дружество. Целта му е да представя на публиката музиката на ХХ век, писана в Европа и у нас след войната“, пише Мария Пиралкова във вестник „Демокрация“.
„Официалната политика, провеждана особено от Съюза на композиторите, беше много-много да не се шуми за така наречения авангард — допълва Мара Чапанова — Заедно с Константин Илиев, Лазар Николов, Васил Казанджиев, Иван Спасов те са обсъждали, мечтали са един ден музиката, която се пише в затворената тогава България, да се съизмери със света.“
„В лицето на Георги Тутев светът на новата музика в България, в Източна Европа и световното общество за съвременна музика загубиха един негероичен герой“, пише в списанието на Световната организация за нова музика председателят ѝ Райнхард Ойшлегел по повод смъртта на композитора.