Композитор, създал музика в почти всички жанрове; диригент, излизал на сцената почти 40 години; педагог, възпитал множество музиканти; изследовател, който може и знае как да пише и за музиката на другите. Това е Константин Илиев.
„Новаторското дело на Константин Илиев е ярко, смело и революционно, но далеч не винаги разбрано и често недооценявано. То е творчеството на днешния и утрешния ден. И който скъса връзката на времето, живия преход между вчера, днес и утре, губи ключа към това творчество”, долавя тъжното настояще диригентът Събка Геновска.
Константин Илиев познава издъно вчерашния ден, културното наследство и върху него, като нов етап, изгражда своето новаторство. Неудържимият стремеж към истината, непредубедената смелост на мисълта, отворена към всичко ново, темпераментът на безкомпромисен борец, водещ своите духовни битки далеч над света на дребното и преходното, удивителното жизнелюбие и непресъхващо чувство за хумор – са част от същността му.

Роден (9 март 1924 – 6 март 1988) в София Константин се занимава с музика още от дете.
Творецът говори за семейната среда, детството и първия допир с изкуствата, запис 1984 година, Златен фонд на БНР:

Момчето започва да учи цигулка при Камен Попдимитров, а по-късно посещава уроци по хармония и композиция при Парашкев Хаджиев. Завършва Държавната музикална академия (1946) като ученик по цигулка на Владимир Аврамов, по композиция – на Панчо Владигеров и по диригентство – на Марин Големинов. Специализира композиция и дирижиране в Прага (1947). След връщането си в България участва в основаването на Русенския симфоничен оркестър, а през 1949 –а и в създаването на Русенската опера, където три години е художествен ръководител и главен диригент. Заедно с Добрин Петков налагат в репертоара творби на млади български композитори и изграждат у оркестрантите активен творчески мироглед.

Васил Казанджиев говори за  „златния век на русенската музикална култура”  и за огромното влияние  на Константин Илиев, запис 1994 година, Златен фонд на БНР:

В периода 1952 – 1956 година Константин Илиев е главен диригент на Варненския симфоничен оркестър. От 1956-а с известни прекъсвания до 1984-та работи със Софийската филхармония, където е главен диригент. Според него: „Диригентът трябва да има  такива познания върху музиката, които да надвишават всяка друга специалност от музикалните профили. Трябва да бъде убеден в това, което иска да направи за дадена композиция с колегите си и да успее да убеди самите тях”. От 1967-ма е професор по оркестрово дирижиране в Музикалната академия. Като педагог проф. Илиев подготвя изтъкнати бъдещи диригенти, повечето от тях и композитори: Васил Казанджиев, Йордан Дафов, Алексей Измирлиев, Милко Коларов, Пламен Джуров, Веселин Байчев и други.
Защитавайки тезите си за развитието на композиционните техники, той развива и публицистична дейност. Създава статии по въпроси на музикалната история и естетика. Пише и критични статии, в които дискутира въпросите на българската музика, анализира творчеството на Панчо Владигеров, Парашкев Хаджиев, Димитър Ненов, Любомир Пипков. Автор е на монографии за Любомир Пипков и Лъчезар Николов, както и на автобиографичната книга „Слово и дело”.
В Добрич, където живее от 1972 до 1978 година Константин Илиев  поставя началото на Фестивала на камерната музика.
Многобройни са и концертите му в чужбина, в десетки страни на няколко континента, в центрове като Париж, Ню Йорк и Токио, които неизменно предизвикват неистов възторг и нестихващи аплодисменти. Творецът рядко дава интервюта и автографи, а същевременно достъпът до него е изключително лесен, с всеки намира общ език и изслушва внимателно, а скромността му е неподправено бягство от всякакъво възвеличаване.

Празнична увертюра от Дмитрий Шостакович, изпълнява Софийската държавна филхармония, диригент Константин Илиев, запис 1981 година, Златен фонд на БНР:                                                         

Константин Илев няма „любим” композитор или предпочитан жанр. Дирижира с еднаква стръв и себеотдаване произведения на автори от всички стилове и епохи, твори еднакво плодотворно във всички сфери – опери, симфонии, кантати, инструментални концерти, вокални цикли, филмова музика.
Автор е на балета „Чохеното контошче” (1958) и на оперите „Боянският майстор” (1962) и „Еленово царство” (1974); кантатно-ораториални творби, между които ораторията „Похвално слово за Константин философ, наречен Кирил” (1970) и кантатите „Той трябваше да дойде”, „Поема за мъртвите, посветена на живите” (1972), „Пролетни празници”  (1975); на шест симфонии и други произведения за симфоничен оркестър; седем Tempi concertati за различни инструментални ансамбли, четири струнни квартета, духов квинтет и др. камерно-ансамблова и солова музика; на пет песни за глас и пиано; хорова музика за различни състави; театрална и филмова музика ( към „Наша земя”, „Гераците”, „Другото щастие”, „Златният зъб”…).  
„Оценката на едно музикално произведение – според Константин Илиев – е много трудна и рискована. Затова човек би трябвало да бъде по-предпазлив, да го слуша в продължение на няколко години, да разбере смисъла му и тогава да говори за него с компетентност.”

Според Георги Робев, „зад остротата на молива и техниките в произведенията” на Константин Илиев стои „един истински съвременен романтик и хиперемоционален човек”, запис 1994 година, Златен фонд на БНР:

„Всяка негова поява – било на репетиция, било на концерт – е сам по себе си отделен, независим творчески акт, действие, при което всички негови превъплъщения се сливат в едно – личност-музикант. Дълго преди да застане с лице към оркестъра той е овладял всички тънкости на творбата, открил е взаимовръзките, потайните гънки на логиката, ритмичните и агогични нюанси. Репетицията е процес на творческо съпреживяване на музиката, на колективно съчленяване на детайлите в мащабната форма на цялото. Това подсказва и диригентският му жест – никакви „дребнавости”, външен ефект, самоцел – той е израз на мащаба, на обема, на общото”, повдига завесата към твореца Константин Илиев и Васил Костов – директор на Софийската филхармония.

Музикалното наследство – световно и българско – е опора, изходна точка и предпоставка за смелото реформаторство на Константин Илиев. Той разширява неимоверно музикалните хоризонти на българския слушател. Включва за пръв път в репертоара на нашите оркестри редица произведения от Рихард Вагнер, Рихард Щраус и Густав Малер, Морис Равел и Клод Дебюси, Паул Хиндемит, Бела Барток, Артур Онегер и Игор Стравински, Арнолд Шьонберг, Антон Веберн и Албан Берг, Сергей Прокофиев и Дмитрий Шостакович. На смелостта на диригента дължим българският музикант да прочете, че Бенджамин Бритън (както и много  други имена на XX век) не е формалист, а велик композитор. Константин Илиев засвидетелства сериозното си познаване на цялата световна класика с проникновени изпълнения на творби от всички стилове и епохи. Илиев горещо популяризира творбите на български композитори – авангардисти, включително и на свои ученици, същевременно оставя незаличима диря – създава школа за интерпретация на българското класическо музикално наследство. Дълбокото вникване, с което ученикът на Панчо Владигеров, Парашкев Хаджиев, Марин Големинов изпълнява творбите на двете първи поколения български композитори, доказва, че той отдава пълно признание на техния принос.
„Отчитайки историческото място на тези етапи от развитието на българската музика Константин Илиев виждаше закономерната необходимост тя да навлезе в нов етап. И тук си дадоха среща две основни черти от личността на твореца: той беше дълбоко национален и дълбоко съвременен. Той беше национален по един съвременен начин – като изрази със съвременни средства душевността на съвременния българин. Той бе личност – водеща времето си напред”, казва Геновска.
За 30-годишното му диригентско присъствие в Софийската филхармония много българска музика получава публичност и много европейска музика прозвучава премиерно. Константин Илиев  променя и обогатява не само репертоара на Софийската филхармония. Той променя отношението към музикалните ценности и мисленето на значителен брой български музиканти, включително и на такива, които може би не си дават сметка за това. Лазар Николов –  неизменният му спътник в работата, с когото изпреварват с години полския модернизъм, отбелязва: „Ако Константин Илиев би живял в друго време и в друга страна, неговата съдба би била друга”. А пианистката Анна Леви се терзае, че „цял свят знае имената на Лютославски, Сероцки, Пендерецки, но малко са тези, които знаят, че във времето, когато те още пишеха творбите в национален полски стил, „достъпни за народа”, Константин Илиев полагаше основите на новите музикални идеи, създаваше новия звуков образ на действителността”.

Жалко, много жалко, времената ли са виновни, че това творчество не можа да стане широко достояние на българското музикантство и общественост, да стане част от световната музикална култура, да получи това, което в пълна степен заслужава. „Къде са неговите плочи? Колко от неговите партитури са издадени? Къде са книгите за него? По какъв начин студентите, музикантите и любителите ще черпят сведения за неговото творчество и биография”, пита още преди години композиторът и диригент Иван Спасов.
Константин Илиев – преданото му и безрезервно отдаване на музиката, честната му и безусловна служба на изкуството, неизмеримото му уникално творчество заслужихме ли ги?

Симфонични вариации (финал) – музика Константин Илиев, изпълнява Симфоничният оркестър на Българската телевизия и радио, диригент Добрин Петков, запис 1953 година, Златен фонд на БНР: